Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЩАСТИЕ

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

"И непременно, непременно да бъдеш щастлив!"

Така ме бе заклела леля Марго преди години и никога не забравих тази заръка. Лутах се между всевъзможни решения по пътя си, налучквах, спъвах се и падах, следвах единствено интуицията, оставяйки разума да мърмори като стар досадник някъде назад; мержелееше ми се следата от крилата на пеперудата и хуквах подир нея; и нямаше нищо по-важно и по-вълнуващо от играта "Намери щастието!" - тя всъщност изпълваше целия ми живот.

Понякога пеперудата сякаш бе кацнала на рамото ми и кротуваше там; но щом посегнех да я погаля, мигом изчезваше, плод на въображението ми или шега на малките бодливи дяволчета, моите вечни спътници. Друг път се мяркаше като слънчев лъч насред гора, мамеше навътре, докато се изгубя и забравя къде съм; или я улавях, тържествуващ, в шепи - и когато ги отворех, дланите ми бяха празни и обгорени до месо. Щастието не е безобидно, трябва да внимаваш, защото то боде, изгаря и трудно се опитомява; всички търсачи на щастие научават това и повечето се отказват още в началото на търсенето, когато връщането назад още е възможно и безболезнено. Търсачите на щастие са различни - някои са просто любопитни, други са се запалили от лигави книжлета, трети се стремят към него, но с погрешни нагласи на ума и с инструментите на общоприетите представи - поради това те изобщо не виждат пеперудата. Само малцина захвърлят всичко и нагазват боси и голи в тревата, разтворили сърцето си, усмихнати и възторжени; тогава тревите полягат в краката им, змиите окаменяват, а птиците запяват една особена песен и единствено търсачът я чува.

Колкото хора - толкова представи за щастие; значи има и различни видове щастие, предназначени за всякакви купувачи. С най-голям оборот е делничното, епидермалното щастие - неговите извори са стабилното семейство, парите, сексът, общественото положение. Огромното количество желаещи търсят точно това и не би им хрумнало да разширяват териториите на щастието извън собственото си оцеляване и добруване. Само не знам как да бъдеш постоянно щастлив в така очертаната територия, където всички величини са променливи и всеки ден поднася изненади, както и нови блюда на трапезата; и ти трябва да ги придобиеш на всяка цена, за да запазиш статута си на щастлив човек. Така влизаш в безкрайната безсмислица да се ограничаваш в спиралата на едни и същи ценности, предимно материални, но постоянно менящи своя вид, модел, етикет. Не виждам тук особена връзка с щастието, ако не го свеждаме до завистта на себеподобните. Но вероятно тази завист е достатъчна на някои индивиди да изпитат някакво свое спаружено щастийце.

Навремето много страдах, когато едно момиче ме заряза по най-противния начин. Кой е той ли? Ами да ходи с тебе и едновременно да кръшка с някой друг. Така се получи и бях доста разстроен, а при младежите това няма как да се скрие. И тогава един умен мой чичо ме дръпна настрана, готов да ме напердаши, и когато изтръгна признание от мене, се разсмя:

"Ама какво си се нацупил, ти трябва да черпиш, бе Сотирчо! Тя те е зарязала и така ти е причинила неприятност за последен път. Никога повече! Край! А иначе щеше да ти ги сервира постоянно и години наред! Щастливец!".

Тогава не успя да ме убеди, но впоследствие се уверих колко мъдър е бил чичо ми. Сега и името не помня на това момиче, нито физиономията... може би само дъха му, преди да заспи. А от болката е останало само малко тъжна насмешка, нищо друго. Едно дребно физиологично щастие ми е било отказано, за да разчисти пътеката към истинското, независещо и несъвместимо с глупавите човешки заблуди. Това са трохите по пътя, наръсени, за да ни подмамят; и ти спираш, кълвеш, търсиш още и кудкудякаш в кокошия двор, а другите птици вече се реят в небето. Но защо ти е някакво си небе, когато трохите са пръснати в краката ти и само трябва да кълвеш колкото можеш повече, за да храносмилаш и да ръсиш курешките на щастието си?

Но освен дребното щастие, предназначено за безкрилите, има и по-висше щастие, достъпно само за по-упоритите търсачи. Те знаят колко жалко и лъжливо е стомашно-чревното щастие на множеството, презират го и спокойно се лишават от неговите лъскави сладости; друго търсят те и в най-различни посоки. Този вид щастие няма физически измерения - нито къщи, нито коли и моделирани жени, то е за душата и от душата, тук тялото е само носител на търсещия, жадния дух; той трябва да открие сам каквото му трябва, без да знае нито как изглежда то, нито в каква форма ще се появи; гадае, души, налучква пътеките, взира се в сенките, често се лъже и почва пак и пак; субстанция ли е, материя или чувство, как ще се прояви: като звук, музика, образ, полъх на отвъден вятър; как? Търсенето е лутане между въпросите, в гората на неизвестното, в мрака между проблясъците на мисълта, в глухата тишина на неполучените отговори. Там някъде е то, същинското щастие; който има очи, ще го види, който има уши, ще чуе музиката му; а отстрани ще изглежда като луд - опипва стените на Нищото и упорито търси тайната вратичка в него.

Затова не се учудих, когато Емануил попита Клавдия:

"И каква, по дяволите, беше твоята магия за любов, че успя да събори дори Сотир?".

Доста нетактично; но Клавдия само поклати глава и отвърна:

"Не беше за любов, не. За друго беше - за щастие. Да бъде щастлив".

И след малко добави, като на себе си:

"Това са стари албански магии. Но не за любов. Това е много лесно. Любовта само чака да я повикаш, тя е отзивчива. Даже е нахална. Трудното е със щастието, защото той сам трябва да избере".

Мнозина разбират щастието просто като липса на нещастие. Може би са прави до голяма степен - чак като ни връхлети нещастието разбираме голямата стойност на неговото отсъствие. Смазаният от мъка човек ще те намрази, ако му заговориш за щастие. Стига му само да отмине мъката, да се удавят чувствата, да преболи и просто да няма нищо; това би нарекъл той щастие, ако не звучеше кощунствено. Липсата на черно не означава бяло; но все пак е нещо.

Страданията на Йов може накрая да са компенсирани и дори възнаградени, но тази награда не привлича желаещи да ги изпитат на гърба си. И друго се питам - възможно ли е след толкова нещастия човек да се почувства щастлив? Нима някога майката, загубила децата си, ще забрави всичко и ще се засмее, както някога? Нали в онези страшни моменти у нея е прегорял механизмът на щастието и никога вече няма да се задейства? Ще креташ през живота без него, външно ще приличаш на другите хора; но мрачна пустота ще зее в душата и ти винаги ще се движиш по ръба й, с единия крак в пропастта.

Не зная дали подейства старата албанска магия за щастие; но постоянно исках да дотичам до Клавдия и да се сгуша в скута й като детенце; и при всеки удобен случай го правех, а тя снизходително клатеше глава, готова да ме смъмри и прати да си измия ушите и гурелите. И разбрах: бях надскочил отдавна дребното, епидермалното щастие; бях постигнал и по-висшето - щастието на душата; бях станал дете в прегръдката на майка си. Това навярно бе обетованото щастие на леля Марго и аз бях спазил обещанието си. Бях го уловил и то ме прегърна, а над мене блестяха небесните сфери и в тях сияеше другото - висшето, непостижимото щастие, третата ипостас на цялостното Щастие, достъпно на човека - и мамеше, и ме чакаше.

Обещах; щях да скоча и тогава трябваше, точно преди да се разбия в бездната, да ми поникнат крила.

Винаги бях свързвал щастието със свободата; затова и не споменах тази дума досега. Изведнъж се оказах пленник като мушица в паяжина - а се чувствах свободен и щастлив. Жертвал ли бях моята свобода или тя бе приела друга форма, нещо като свобода за двама? И как се бе случило това, без да заблъска пожарната камбана, без да запищят алармите, без да се наелектризират инстинктите и да ме обърнат в спасителен бяг?

Не знаех; и освен това не исках да зная.

Но за свободата - първата, основна и единствено неотменима съставка на щастието.

В нейно име пожертвах ценностите на обществото, ритнах кошницата на изобилието и хукнах като отвързан кон към мъгливите поля на неизвестността. Тя ми се отплати веднага; но сега съзнавам колко скъпернически са били в началото глътките свобода. Малки дози, колкото да привикна и да се пристрастя, и все повече и повече исках, нямах насищане и твърде скоро поисках цялата свобода на света, и едновременно започнах да проумявам колко дребен и несъществен е човекът, за да ламти толкова много. Ограничих се в тясната си човешка кожа; дори на боговете не е дадено всичко. Сграбчих своята малка свобода и я заших в гърдите си, и никой вече не можеше да ми я накърни или отнеме, без да ме унищожи. Тогава разбрах - без нея никога нямаше дори да усетя полъха на щастието и дори да повярвам в съществуването му.

Чрез свободата добих първата ипостас на щастието и почуках на вратата на втората.

Чрез любовта на албанката-магьосница постигнах втората ипостас на щастието и обърнах очи към третата - божествената. Духовното щастие, струящо от небето, но достъпно само на малцина, ме канеше, усмихваше ми се, чакаше ме. Проклетата, прекрасната магия на Клавдия бушуваше, силата й се бе утроила и вече не можех, дори да бях поискал, да противостоя. Молех се това блаженство да не свършва, а да ни носи все така в меките си шепи, докато отмре светът - защото ние бяхме безсмъртни. Молех се и когато думите свършваха и отварях очи, замаян от молитвата, наоколо все тъй сияеше щастието, небесата все така бяха щедро отворени и гостоприемно ни канеха в сферите си, изпълнени с любов.

"Преди ми беше все едно - каза ми Клавдия - но сега искам да си ми верен. Ако ме излъжеш, ще умра".

"Заклевам се - отвърнах тържествено. - Верен като куче. Може да вдигам крак на всяко дърво, но имам само една господарка".

Тя ме подгони с чехъла, а сърцето ми щеше да се пръсне като на ученик. Може би наистина трябва да станем деца, за да ни пуснат в дворците на Щастието? Наблюдавах и другите две деца, по-възрастните от нас Марго и Емануил - седяха с часове в беседката на лудницата или се разхождаха из двора, и всички им се усмихваха и ги поздравяваха, и персонала, и лудите, дори и постоянните посетители. Толкова светлина излъчваха двамата в ореола на щастието си; болницата грейваше цяла и витаещата наоколо лудост се променяше - пак си беше лудост, но друга, прилична на детска палавост и немирните лудетини в двора вършеха детински щуротии и се заливаха от смях. Оградата не съществуваше. Обвити в кълбото на любовта си, двамата бяха напълно свободни; биха изживели живота си тук, ако се наложи, стига да бяха заедно. Никой и нищо не им трябваше - а какво значи това, ако не свобода?

Блажени лудите, защото тяхно е царството на щастието!

 

 

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.09.2016
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.