РЕВОЛЮЦИЯ

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

Революция е когато в самолет, пълен с пияни пътници, всички се хванат за гушите, по-предприемчивите изнасилят стюардесите, по-кръвожадните избият пилотите, по-пъргавите сядат на техните места и хващат щурвала; представа нямат как се кара самолет и накрая машината се разбива, но никой не взема поука от това. Защото само умните хора имат дарбата да се поучават от грешките, но умните и мислещите винаги са били пренебрежимо малцинство. Колкото и да се ласкаем и величаем ние, човеците, огромната част от нас не умее да извлича поуки от житейските уроци а точно това неумение отличава глупаците от неглупаците. Затова пияните пасажери са хиляди пъти повече от пилотите, затова толкова останки от крушения димят из полето на историята, а брадатите професори клатят изумени глави и описват всичко в дебелите си книги, за да се поучат поколенията; но кой да ти чете книги, това е толкова досадно и тъпо.

Единственото хубаво на революциите е съдбата на храбрите революционери. Съвсем скоро след като обявят триумфалната и вечна победа на великото си дело, голяма част от подпалвачите на революции биват изклани от досегашните си братя по клане. И така до следващото натрупване на критична маса глупаци, повярвали колко лесно и хубаво е да си пилот и по цял ден да пощипваш стюардесите, наместо послушно да затягаш колана.

Нещо подобно се случва по стадионите - не че някога съм влизал в стадион, - трибуните са пълни с познавачи на футбола, гръмко раздаващи съвети на играчите. Ако им дадете топка обаче, ще се замотаят куци и сакати около нея, неспособни даже да я уцелят с обувката си. Никой от тях не се съмнява в способността си да оглави отбора вместо некадърните треньори, дето го съсипват. Неслучайно съществата от стадионите са щурмоваци във всяка революция; в генетичния код им е заложено едно важно познание: За да изплува утайката на мястото на каймака, единствената възможност е да разлееш кофата.

Само дето от утайката никога не става каймак, както и да ги разместваш. А революциите се опитват да правят точно това.

Според вижданията на революционерите тяхното дело е опит за налагане на доброто по насилствен начин. Така вече достигаме до фундаментално противоречие - допустимо ли е да режем глави, за да възприемат нашата представа за добро? Да не говорим пък колко често тези представи са погрешни; нерядко още докато революцията не е изтребила набелязаните врагове, нейните идеи вече изглеждат безсмислени и наивни и най-удобно е да бъдат забравени. Така или иначе, революциите водят до тирания, защото злото е в същността им; то избуява, плъзва, завладява обществото и го тласка неотвратимо към следващата кървава баня. Революцията не само изяжда децата си, както са отбелязали най-запалените революционери - французите; тя изяжда и обществата си. Отвратителна по своя замисъл, по изпълнението и резултатите си, революцията открай докрай е дяволско дело и би била недостойна за всяко друго човечество, освен за психически болното население на планетата Земя. Въпреки възторжените представи на някои поетични глави със замъглени възприятия, обикновеният революционер не е красива и вдъхновяваща гледка - както всичко, излъчващо омраза и злоба. Тинята се е разбълникала, миазмите жадуват кръв и омразата ги сплотява и вдъхновява, защото вкоравените им души просто са недостъпни за любовта.

Европейските аристократи, жертви - а нерядко и подбудители - на революции, са дали повод на човешкия гений да изобрети най-сигурното средство против косопад - гилотината. Купища анекдоти има за царственото държане на осъдения пред гилотината; кои достоверни, кои измислени от приятели и потомци на обречения. Тези, последните, често съчиняват героически истории, твърде различни от действителността. Един внук на крайпътен обирджия, обесен през трийсетте години, неуморно разказваше из кръчмите как дядо му поискал преди бесенето ароматизирана вода за уста. Защо ти е, ще се целуваш със Свети Петър ли? - разхилил се началникът на затвора. Не, отвърнал възпитано осъденият: но не бих искал господин палачът да реши, че съм имал неприятен дъх.

Сигурно е прeстижно да бъдеш революционер, когато не можеш да бъдеш каквото и да е друго; но се приготви да си понесеш последствията. Ако не на този, то на другия свят, защото със сигурност си съучастник, ако не и извършител на престъпленията - а те са венецът на всяка революция. Разбира се, има неизбежни революции; има и справедливи от историческа гледна точка - без съмнение; но каквито и да са, те показват неумението на човечеството да решава далновидно проблемите си, наместо да чака циреят да го мъчи с години, хубаво да узрее, пък тогава храбреците да забучат щиковете и дружно да го пръснат, без да обръщат внимание на плъзналата зараза.

Никой не се сети да последва примера на Исус - най-великия революционер. Спасителят сам срина хилядолетната Римска империя, без да докосне оръжие; прах станаха железните езически легиони, непревземаемите крепости, императорските дворци - прах и история. Без юнашки пози, без показен героизъм и гръмки лозунги; низвергнат от тълпата, кривооката запенена тълпа, неподозираща своето освобождение.

Насилието не решава проблеми; то създава нови. Дори да е облечено в революционни доспехи, зад тях прозира натрупана омраза, наслоена злоба и безсмислена жажда за мъст - и наместо да възцари справедливият и спокоен ред, насилието ражда само мъка, страдания и отвращение към битието.

Това може да са банални изводи; но като гледам света, все още са актуални и дълго време ще бъдат. Огромната част от човечеството е готова да грабне брадвата и да скочи срещу когото й посочат за враг. Защо ли?

Кой насади безумието ни, кой го отглежда и подхранва? Революциите са заложени вътре в нас, при това в най-първобитния си вариант, защото ние самите сме първобитни както в реликтните времена. Човечеството продължава да живее в пещерите, независимо каква форма са придобили те. Язък за малцината светли и умни глави, чоплещи вселенските тайни - каквито и открития да направят, накрая мнозинството ще ги редуцира до бомба и набързо ще я хвърли в двора на съседа.

И тук ми идва наум Емануиловата теория за съдбата и смъртта на поетите и по-специално неговата

ХИПОТЕЗА ПЕТА

Когато Поетът се роди, комунистите току-що бяха заграбили властта; така целият му живот бе орисан да мине в една странна, изкривена държава, в общество, сковано от страх; въздухът трепереше от лъжи, натрапвани със сила за истини. Това се наричаше Революция. Майка му си отиде рано; но той помнеше нейните думи, споделяни с нейни близки: Да знаех какво го чака в тази държава, никога нямаше да го родя... Тези думи бяха достигнали до когото трябва; отведоха майка му, върнаха я след две години остаряла, побеляла и мълчалива; той не я позна. Баща му имаше обущарница; взеха му я, назначиха му началник и той продължи безмълвно миризливия си занаят, който едва ги изхранваше.

Но този живот минаваше покрай Поета почти незабележим. Бе свикнал на беднотията, децата го избягваха, пък и той не ги търсеше; негов свят бяха книгите. Нищо друго нямаше значение. Четеше поне по две на ден и помнеше всичко; паметта му беше бездънна и той непрестанно трупаше съкровищата си в нея. Когато майка му си отиде, той взе Библията, все още съхранила аромата на нейните ръце - и потъна в нея за цяла година. Някак си тази тайна стигна до училището; извикаха го заедно с баща му, разпитваха ги, но и двамата мълчаха и директорът ги изпъди с думите: И бащата, и синът тъпаци, гадна семка контрареволюционна!... Оттогава учителите дружно му пишеха тройки, а той никога не възропта - беше му все едно. Неговата крепост бе основана на търпението; стените й бяха от мълчание - и го пазеше.

И там, в крепостта му, покълна Поезията. Никога не забрави как страшно трепереха пръстите му, когато записваше първите си несръчни стихове; никога, защото това вълнение остана завинаги и той знаеше - щом се появи това трепетно стягане на сърцето, щом дъхът се забърза и стомахът се свие - стиховете витаят наблизо. Трябваше да седне, да опразни съзнанието си от всичко и да ги повика - и те понякога идваха, и нямаше по-върховно щастие от това.

А в това време светът отвън се точеше все един и същ - сив и страхлив; революцията бе победила и наложила своята представа за живота; но Поетът не се интересуваше. Гимназията бе останала в миналото, сега той работеше в някаква фабрика, извозваше с количка някакви сандъци и ги товареше в някакви камиони - и годините си вървяха. Момичетата го отбягваха, макар около него вече да се сгъстяваше романтичният ореол на поет; но стиховете му бяха трудноразбираеми, а самият той - скучен, и само две-три празноглавки се задържаха за месец-два; но той не съжали никога за тях. Стиховете му не бяха любовни, идваха от селенията на философите, съвсем чужди и далечни за врящите хормони на младите дами; а и той предпочиташе да се крие в крепостта си, вместо да си губи времето напразно. Беше опитвал да напечата няколко стихотворения; но редакторите единодушно ги отхвърляха. Някои се възмущаваха, други го разпитваха с любопитство; един даже му каза: Ти си роден поет, но още не знаеш за какво трябва да пишеш!... Той не успя да разтълкува противоречието в тези думи; според него стиховете идваха сами, как така ще избира предварително за какво да пише? Но му стана ясно - няма смисъл да обикаля с тетрадката стихове; онова беше друг свят, плод на някаква чужда Революция и там нямаше място за него, пък и не му трябваше.

После го привикаха и дълго разпитваха какво, как и защо пише. След това го уволниха и вратите под носа му хлопнаха. Не го назначаваха дори там, където набираха цигани-катунари за общи работници. Опита в обущарницата на отдавна починалия си баща - с годините бе научил занаята - там го нарекоха контрареволюционна издънка. Накрая се пазари грибчия - на брега рибарите дърпаха една дълга мрежа, наречена гриб; там работеха несретници като него, идваха, отиваха си, влизаха в затвора и се връщаха; и остана при тях. Живееше в бараката на грибчиите - властите бяха настанили в къщата му едно комунистическо семейство, за него бе останала една приземна стаичка, но новите наематели просто го изритаха. След пет години никой не можеше да го познае; за стиховете му понякога се говореше в студентски компании, но всички го смятаха за отдавна умрял. Затова когато наистина умря, никой не обърна внимание. Грибчиите съобщиха на милицията, дойдоха двама униформени, обърнаха мъртвеца, огледаха го гнусливо и попитаха: Пиян ли беше? Той не пие - отвърнаха грибчиите. - Щом няма роднини, къде му е багажът? - Няма багаж, отвърнаха мъжете, само ей тия тетрадки… Милиционерите се разсмяха: на тоз неграмотния за какво са му тетрадки, да се бърше ли?... Пребъркаха дрехите за документи, но Поетът отдавна бе ги загубил, а и рибарите нямаха представа как се казва. Викахме му Белия, казаха те; още на трийсет беше целият побелял като стогодишен старец.

После милицията прати линейка за тялото, а грибчиите купиха шише ракия да почетат мъртвеца и си свиха по цигара с меката хартия на гъсто изписаните тетрадки.

 

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.07.2016
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.