РЕВНОСТ

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

Чак след месец успях да отделя една цяла неделя за леля Марго и веднага скочих в автобуса. В торбичката си носех пет-шест книги за лудото ми другарче и малко шише ром за мене. Някои се отнасят високомерно към рома, но това е напитката с най-много градуси в най-малък обем - нещо съществено при тайното пиене, особено на място, пълно с груби здравеняци, пазители на правилата.

Така екипиран, влязох през портала. А насреща, в беседката зад проскубаните розови храсти седяха унесени, потънали един другиму в очите, леля Марго и приятелят ми Емануил.

Притулих се зад едно дърво и сигурно половин час съм ги зяпал. Не мръднаха, не погледнаха настрани; устните им шепнеха нещо, но те май не го чуваха. Светът наоколо не съществуваше. Изнизах се, оставих книгите на портиера да ги предаде после на Марго; той ми смигна съучастнически и тръгнах към спирката, а в опразнената ми глава се блъскаше и кънтеше на кухо само една мисъл:

"Бре, да му се не види!"

В автобуса отворих рома с надежда вълшебната течност да ми помогне в разследването.

Нямаше съмнение какво ставаше, картинката бе съвсем недвусмислена; наоколо жужаха амурчета и сърцата на двамата несъмнено бяха набодени като таралежи с хиляди стрелички. Като цяло гледката копираше всяко от стотиците изображения на Психея и Купидон, изхранвали сума художници и скулптори през вековете. Накратко - любовта бе ударила най-близките ми хора, при това подло, зад гърба ми; и нямах представа как да реагирам.

"Бре, да му се не види!"

На първо време измислих само това. Сетне се сетих за още няколко факта. Двете гургулици бяха приблизително на една възраст; свободни, интелигентни, умни. В света, населен с роби и задръстеняци, бе неминуемо да се съберат. Трябваше само някой да ги срещне - и аз го бях направил.

Бре, да му се не види!

Нито за миг не забравих колко пъти съм бил свързващо звено между двама души и как след това и двамата ме намразваха, неспособни да потърсят вината в самите себе си. Като нищо можеше да загубя двама обичани хора само защото са нямали сила да устоят на моментното изкушение. Кой е виновният? Оня Сотир, дето ни запозна, нарочно при това.

Така разсъждават хората. Гневът им е екстровертен и никой не се сеща да хване тоягата и да счупи собствената си глава.

Разбира се, имаше и две благоприятни възможности. Можеше двамата да са достатъчно зрели и самокритични и да ме изключат от списъка на виновниците. Или пък романтичносладникавата нишка на развитие - младите се вземат и живеят щастливо, докато и на Господ му писне от сапунката.

Но това се случва само в сапунките, предназначени за домашни идиотки. Животът има свои сурови закони и според тях умните индивиди са хора на съмнението, а то изключва безметежното съществуване. Подвластните на съмнението търсят същината на нещата, а не ближат захаросания каймак; при това те подсъзнателно чувстват колко губят и усещането ги дразни, затова нервните клиники са пълни с умни пациенти.

Ето, пак стигнах до лудниците и леля Марго. Внезапно се запитах:

"А твоето, Сотире, не е ли най-обикновена ревност?"

Сигурно - отговорих си - защото ревността е много по-широко понятие от дивашката ярост на оня глупав мавър. Несъмнено смятам леля Марго за моя изключителна ценност и не искам да я деля с друг; да не говорим пък да я преотстъпя. Тя е посочила най-важните стъпки в живота ми; а след запалването на ненужната библиотека скочи и надскочи върховете на всичките мои класации. Естествено, не можех да притежавам, нито да контролирам една независима жена, десетина години по-зряла от самия мене; но не допусках някога тя самата да се предаде на чуждо притежание и контрол. Може би атмосферата в лудницата я беше сломила? Или лекарствата?

Кой знае? Само Господ, ако изобщо се занимава с нашите хорски глупости.

Преди години в живота ми бе се присламчил един киносценарист. Постоянно ме караше да слушам преразкази на негови сценарии и да ги оценявам. Не бях ходил на кино от двайсет години, но това не го смути. Още по-добре, каза: тъкмо не си покварен от кинаджийската рутина. Тъй че мълчах и слушах; той черпеше. От цялото му творчество запомних един сценарий - а когато аз запомня нещо, то наистива е добро. Ето накратко същината му.

Вече цял месец Александър живееше с Гергана и това бе най-прекрасният месец в живота му. Чудеше се как Гергана го хареса и прие - той беше средна хубост момче, малко срамежлив и притеснителен; а тя - красавица със сияйна усмивка, наоколо кръжаха десетки мераклии от всички възрасти и пред тях Александър сивееше като невзрачно селянче. Гергана бе сърдечна с всички, но демонстрираше принадлежността си на Александър и той беше много благодарен за нейното великодушие.

Но дните течаха, началното сияйно заслепление постепенно се разсея и Александър започна да забелязва някои особености в общуването на момичето си. Прекалената й веселост малко го озадачаваше; когато бяха сами, Гергана се смееше по-рядко и по-приглушено. Мъжете около нея се държаха приятелски, но излъчваха особена потайна интимност и внушаваха усещането за глупава комедия, и в нея Александър играеше ролята на измамения глупак. На всичко отгоре ухажорите на Гергана - а те всички бяха несъмнено такива - демонстрираха безмилостно своето превъзходство над Александър, нейния притежател; а Гергана сякаш свиваше рамене в безмълвен отговор: Ами, за съжаление, това е положението.

На всичко отгоре Александър я обичаше безумно и боготвореше всеки неин недостатък.

Той бързо осъзна какво го измъчва - Ревността.

Александър беше момче с духовна нагласа - тя го правеше уязвим в обществото, но пък той успяваше да анализира и управлява чувствата си. Ревността беше отвратителен порок и съсипваше живота; беше отрова и Александър трябваше да я изчисти от себе си. Нямаше кой друг да го стори; и в името на любовта той се зае със собственото си освобождение. Поговори със свещеника си, прекарваше часове в молитви и съзерцание, очаквайки Бог да прогони звяра от душата му; но успокоението бе нищожно и временно. Премина на зеленчукова храна, спря алкохола, ограничи празненствата и сбирките до среднощ - чак Гергана го запита защо е станал такъв особен, да не кажe скучен. Но Александър се бореше; бе видял образа на Ревността, бе хванал люспестата й гуша и сега му трябваха сила и време, за да я задуши. Научи няколко техники от будизма, премина на медитации и повтаряне на мантри - и накрая един ден усети как змията отпуска хватката си, сърцето му полека-лека започва да бие нормално и свежият въздух навлиза в дробовете.

Продължи, окуражен, по същия начин; но минаха доста седмици, докато се почувства достатъчно изчистен. Ревността бе победена, смачкана, изритана; Александър съществуваше отново пълноценно. Сега всички ония фукльовци, кръжащи около Гергана, изглеждаха жалки клоуни и той би ги подминал с безразличие и дори със съжаление. Животът беше красив, пъстър и благоуханен и никой не можеше да вгорчи безметежното съществуване на Александър и Гергана сега и занапред, и завинаги.

Така, облекчен и доволен, той се запъти към Гергана да отпразнуват неговата промяна. Гергана нямаше да знае нищо, нямаше нужда да й обяснява как е победил ревността си; но тя сигурно щеше да забележи различието и да обикне още повече другия, новия Александър. И той крачеше към мястото на срещата като победител, и всъщност беше такъв; Свети Георги, унищожил змея и тръгнал да получи заслужената отплата.

Насреща му вървяха момичета, едно от друго по-хубави и Александър се зачуди къде се е крила досега тази прелестна пролетна плът; сякаш всички тичаха насреща с разголена гръд да го поздравят за победата. Хей, куклички, заплаши ги той - пазете се, идвам! А кукличките се смееха закачливо и отминаваха, а след погледите им оставаха въжета и Александър само трябваше да улови, което си избере. Дори дочу момичета да пеят песничка за него, но му се стори прекалено; но и той затананика дочутия мотив и момичетата тутакси отговориха. Хай, дяволска работа, разсмя се Александър, но веднага се стресна - добрите сили го бяха отървали от недъга му и повече никога не трябваше да споменава дявола, причинителя на доскорошните му страдания.

И така почти стигна до мястото на срещата, когато спря стъписан и се запита: Къде отиваш, глупако? Осъзнаваш ли къде?

Представи си как Гергана идва насреща му: изкуствено ухилена, облечена като на ревю. (Какво правиш, не ми мачкай роклята, престани!); безсмислените разговори за общи познати, глупавото висене в кафенето с нейните приятели, сетне обсъждането на вечерта по пътя и чак накрая триумфа на леглото, където всъщност пак Гергана е доминираща, без да има нужда, просто така е във всичко. И въпросите, безкрайните въпроси Обичаш Ли Ме, а като кажеш Да, трябва да отговаряш и Колко и Докога; една въртележка до главозамайване, кой знае защо наречена любов.

Александър спря на една пресечка от Техния ъгъл.

Любов ли? Кога е имало любов? Това ли наричахме любов? И дори да е била, къде е сега? Може да е била, но си е отишла, всичко на този свят идва и си отива и когато си отиде, се чешеш по главата и се питаш дали е било някога и къде се е изпарило.

Любов ли?

Глупости, любов. Да е жива и здрава Гергана, но нито тя е за мене, нито аз за нея. Да не би да не съм го усещал толкова време?

И Александър се обърна назад и забърза крачки - може би ще успее да настигне ония момичета и да улови невидимото въженце на някоя от тях, или на две-три, или - защо пък не? - на всичките?

Това бе накратко сценарият. Когато режисьорът го прочел, извикал моя приятел, подхвърлил ръкописа на масата, изгледал го с оня особен режисьорски поглед и попитал с леден глас:

"Би ли ме осветлил къде е екшънът в това нещо"?

Приятелят ми също не успял да намери екшъна в творбата си и двамата се разделили с хладна неприязън помежду си. Аз го успокоих с обобщението: "Всички режисьори са тъпаци", той потвърди и вечерта ни протече в атмосфера на мир, любов и съгласие. Впоследствие сценаристът направи един полицейски сериал и името му прогърмя; но аз все си мисля за онова момче, победило ламята на ревността, но загубило - или се спасило от - любовта си. И се чудя как ревност и любов са вплетени като змийско кълбо и в какви странни зависимости се вселяват в душите ни - понякога несъвместими, друг път свързани до гроб.

И как вътре в нас дремят прегърнати черният ревнивец Отело и гостоприемният ескимос, радушно предлагащ жена си на своите гости.

Свят широк - на кого по-напред да се чудиш?

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.07.2016
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.