РЕАЛНОСТ

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

Реалността е онази бездънна яма с помия, където хлътвам веднага щом се събудя. В този смисъл тя е противна и омразна; и би трябвало смисълът на живота ми да е бягството и спасението от нея. И все пак признавам - има някаква перверзна привлекателност в реалността - тъй както някои харесват казармата, йерархическата стълбица или нечистоплътните жени. Просто свикваш с малоумната подредба на живота, с простотиите, несправедливостите и вонята, преставаш да ги забелязваш и след време ставаш част от това съществуване в едноизмерната плоскост, примиряваш се и дори започва да ти харесва - с блудкавото усещане на сапун в устата.

Главният екзистенциален въпрос на човечеството би трябвало да е: Как да избегнем реалността, без да се самоубиваме?

Ами голям майсторлък се иска, бих отговорил аз, преди да диктувам рецепти - майсторлък и кураж. И понеже малцина избрани ги имат, диктовката става излишна. Още пред края на първата рецепта всички желаещи ще се изнижат от салона и само някой дълбоко заспал би останал - но той вече ще е постигнал своето краткотрайно бягство.

Преди години един познат ме беше проагитирал да отворим рибен ресторант. Двамата, естествено, нямахме никакви пари, но това не попречи да съставим подробен план и всичко изглеждаше вече готово, а бъдещето розовееше на хоризонта. Просто щяхме да намерим трети човек с подходящо помещение, да му предложим съдружие и той веднага ще се съгласи на несравнимо по-големите облаги от ресторанта, отколкото някакъв несигурен наем в тези инфлационни времена. Случайно се сетих и за мой далечен братовчед - от години продаваше някаква къща и все мечтаеше как баламата с излишните пари каца на рамото му като Светия дух. Обадих се, той ми даде адреса и на другия ден двамата съдружници тръгнахме да огледаме имота.

Улицата беше стара, павирана и неуютна, оградена от порутени къщи с мръсни дворове. Това беше в хармония с плана ни - ресторантът щеше да бъде евтин и да разчита предимно на бърз оборот. Неприятното бе друго - номерът на къщата изцяло бе изхвръкнал от главата ми. Беше нечетен, абсолютно сигурен бях; но дали бе седем или сто трийсет и едно - това не помнех. Къщата беше триетажна и необитаема, това бях запаметил и реших да последвам интуицията си. След като два пъти минахме улицата на отиване и на връщане, позвъних на братовчеда.

"Номер двайсет и две - каза ми той. - Като не помниш, защо не си записваш?"

Покрай номер двайсет и две бяхме минали вече няколко пъти и почти познавах къщата. Съвсем триетажна, по-триетажна нямаше накъде. Липсваха само покривът, прозорците и вратите. Съдружникът ми седна на порутения праг, загледа ме тъжно и запали цигара. И тогава се видях отстрани. Съществувах в някаква изкривена реалност, чужда и непозната; цялото ми същество се дърпаше да се отърве от нея - тук нямаше нищо мое, кой знае как бях попаднал вътре и играех в неизвестна глупава пиеса. Светът в тази реалност ме отблъскваше, аз също не го исках - тогава защо бях там? Грешка, невнимание, заблуда, временно заслепление, пиянски порив? Какво търсех, кой ме бе изпратил в дрипавата уличка с порутени бордеи, да тичам подир глупави чужди мечти? Тази реалност щеше да ме погълне, безчувствена и мразеща всичко извън нея; тя беше различна даденост, може би същество, звяр, и с него трябваше да съжителствам по свой собствен избор. И как се стига дотам, съвсем неусетно - кривнеш малко, разсееш се, полъжеш се по лъжливите песни на сирените - и ето те пленник, заключен в лапите на непозната враждебна реалност, и вече е късно да се измъкнеш. Това не е съдба, не е проклятие, не е присъда - това е затворът, където излежаваш присъдата си. Това е Алкатраз, Замъкът Иф, Диарбекир, и всички тях, взети заедно; и само поради глупост или малодушие сме се заключили там.

И така бягаме от една лъжлива реалност, само за да попаднем в друга, трета, до края.

Но къде трябва да сме всъщност? Ние не знаем; а реалностите се менят още преди да ги осъзнаем. Може би така създават илюзията за времето като последователен низ от реалности, съществуващи едновременно, като махове на крила, осъществяващи полета? Или ни се появяват само като евентуални възможности, за да направим избора си и да потънем безвъзвратно в избраната? И накрая, дали всекиму е даден избор, или реалността ни е предопределена както живота ни на планетата Земя?

Тялово битува в едни реалности, душата обитава съвсем други, не по-малко истински; а човекът, съставен от тях и разкъсан между тях, така и не може да разбере до края си каква е тази шантава въртележка. Дядо ми беше участвал в три войни и винаги ги бъркаше. Кой с кого, къде и защо се е бил, при кое правителство и коя година - всичко му беше каша. Трите ужасни реалности бяха се слели в една отвратителна помия, удавила младинитe и съсипала целия му живот. Той не се питаше какво е спечелило отечеството му от тези войни или колко е загубило; живееше заключен в своя затвор и когато баба ми колеше пиле, дядо избягваше в гората и се прибираше след мръкване, мълчалив и погрознял.

Насред тази гора децата от селото откриха сух липов дънер, целия покрит с издялани фигурки. Човечета, животни, птици, слънца, риби, каруци; една цяла сватба с гайдите и тъпаните, младоженците и кумовете, хорото и даровете; и какво ли още не. Стотици изображения, издялани с дядовото ножче с кокалена дръжка в джоба ми - то ми се бе паднало за спомен от стареца, след като го отнесоха на селското гробище. Дядо бе дълбал дънера години наред, без да каже никому, докато козичките му хрупаха в храсталака. Дали се срамуваше, или смяташе дарбата си за незначителна, или пък нямаше достатъчно близък човек, за да сподели с него? Все едно; дядо си отиде, дънерът остана, изгни с годините без даже някой да го фотографира; една дядова реалност отмина в небитието. Тя е била тайното му укритие, в нея се е гмурвал и там е създавал творението си; единствено негова, тази реалност е била и единствено важната и спасителна в тежкия и досаден негов живот.

По-късно, когато изхвърлях разни стари семейни книжа, намерих едно писмо от дядо до Комитета на войнишките майки. Дядо предлагаше дарение на комитета - четири кози и една нивичка. Не зная как са се развили нататък нещата, но дядо остави след себе си само една кирпичена къщица и вързаното куче пред прага. А, и моето кокалено ножче, дето още топли джоба ми. Неочаквано много, защото дядо все повтаряше: Човек без нищо идва на света, а като си отиде, само едното име остава подире му.

Eдното име... Суета, разбира се, но човешка и разбираема, добродетелната суета на голтака.

Ето как си живеем в различни разрези на вселената, във всякакви реалности, сменяме ги или те ни сменят, понякога избираме, по често не; в това отношение човешкият живот не е чак толкова еднообразен. Пък ако потърсим хубавата му страна - когато те принуждават да се съобразяваш с реалностите, винаги можеш да избягаш. Бягството е по-достойно от подчинението; ако не можеш да се бориш, поне бягай, но никога не се подчинявай на разни фикции, измишльотини и малоумни правила. Те ще те приковат към омразната реалност, а съвсем близо съществуват десетки други открехнати врати; те канят, мамят, привличат, обещават или просто са дискретно отворени - и трябва да си съвсем омекнал, безсилен и оглупял, за да не потърсиш спасение в една или повече, или всички тях. Пък дали е било спасение, или брадва по главата - бързо ще се разбере.

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.07.2016
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.