РАЗУМ

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

Още помня как мама съкрушено клатеше глава след поредната ми щуротия и мърмореше: Грам разум няма това дете, как ще я кара нататък?

Признавам от висотата на годините си - тя беше съвършено права. Майките имат особено ясновидско чувство за бъдещето на дечицата си; както и съпругите за мъжете си. Всичките ми приятели, приятелки, жени и случайни познати са отбелязвали недостига на разум в моята личност. Защо им правеше такова впечатление, нямам представа; далеч не всичките ми постъпки са нелогични и субнормални. Има нещо неразгадано в образа ми, издаващо предупредителни сигнали - като миризмата на скункса или мастилото на сепията - и здравомислещите присъстващи се разбягват. Това все пак е по-добре, отколкото да ми кажат като първата ми жена, с дълбока въздишка: Толкова години чаках и не дочаках една-едничка твоя разумна постъпка!

Понеже в представите на семейните дами разумна постъпка е например покупката на трикрилен гардероб, признавам - жената имаше право. От тази гледна точка не съм и няма да ставам разумен занапред. Пък и ако бях купил гардероб, щях да чуя редактирания упрек: За цял живот имаш само една-едничка разумна постъпка!

Ни тъй, ни инак; все си оплют.

Като дете мама се опита да ме прикове към пианото. Цялата ми хлапашка енергия бе мобилизирана за съпротива срещу този противен уред и мършавата учителка; впрочем тя ме намрази от пръв поглед и само мамините десетачки я възспираха да ме удуши с костеливите си пръсти. След двегодишна война победих; двете ме оставиха на мира, мама тръшна капака на пианото и отгоре му нареди сандъчета с доматен разсад. Но когато победните фанфари отзвучаха, сам разгърнах нотите и започнах да чукам несръчно клавишите; и при това изживявах неочаквано удоволствие, особена радост и не след дълго свиренето се превърна в моя страст; но никога не допуснах учител над себе си. Мама се вайкаше заради изпуснатата моя кариера на музикант; но аз нямах никакво намерение да се уча години наред, за да слугувам до гроб на снобеещия костюмиран орляк глухари в лъскавите салони. Гласът на разума бе отхвърлен, свободния прериен вятър пееше в ушите ми. Свирех, всеки ден ставах все по-добър и доста озадачих мъдрите глави в консерваторията, когато се появих като метеор, блеснах и набързо изчезнах в музикалното небитие.

Близките ми търсеха обичайните обяснения защо непрекъснато постъпвам неразумно - тежък пубертет, наследствени увреждания, лоши другарчета и дори вмешателство на зли сили. Обаче аз не постъпвах просто против здравия разум - като че има болен разум - аз следвах нещо по-силно, невидимо и необяснимо; то ме водеше властно и аз охотно се подчинявах; това беше игра, а не задължение, и участвах в нея с радост и любопитство, сякаш скитахме в лабиринт, пълен с изненади и съвсем различен от другия, програмирания разумен свят.

След време научих името на тази сила - интуиция.

Отначало тя ме подмами както по-голямо и непослушно хлапе показва на дечурлигата сладостта на непозволените лудории; но твърде скоро я приех за единствено правилния водач, скрит зад гънките на душата. И докато разумът мрънкаше отритнат, интуицията ме водеше напред и тракаше заровете на тайнствената игра Какво Ще Се Случи, а любопитството ме бодеше и гъделичкаше, прегазвайки съмненията. Беше прекрасно; и твърде бързо от забавна игра следването на интуицията се превърна в моя същност. Повече не прибегнах до услугите на разума - от тялото бе той, а интуицията - от душата, следователно стократно по-важна.

Сигурно тези процеси се командват някъде от кашкавото орехче в главите ни, наречено мозък; несъмнено умните и разумните многознайници лесно ще го обяснят. Само че щом обясниш чудото, то престава да бъде чудо и губи всякаква привлекателност. Предпочитам сто пъти да чуя историята за тъжния полет на злочестия Икар и пак ще ми е по-приятно, отколкото да се кача на самолет. Има една магическа сила, наречена интуиция и някои хора са й подвластни; щастлив съм да бъда сред избраните. Да не говорим пък колко удобно е за ленивец като мене да получава готови правилни решения, без да си блъска главата в постулатите на разума. Въпросът кое е правилно и кое не е аз прехвърлям в бъдещето; някъде там евентуално ще срещна задоволителен отговор, ако все още ми трябва.

Разумните човеци са изобретили самолетите; а ние, другите, все тъй чакаме да ни поникнат криле. Разумните не вярват в миражите и никога не хукват подир тях; ние обаче знаем важната тайна на миражите: на всеки сто миража един е истина. Затова ги гоним, търсим, губим, и в това е смисълът на живота ни; и дори да стигнем истинския и да го уловим, това вече е без значение. Но кой разумен би разбрал и одобрил това?

И друго искам да попитам: На кого се подчиняваме, следвайки интуицията си? Чий е гласът, нашепващ в ухото да загърбим разума и да се хвърлим в неизвестното? Божият глас ли, или мазният шепот на черния му антипод, лукавия изкусител? И още: имаме ли право лекомислено да отхвърляме разума - нали той ни отличава от безсловесните твари, нали той ни уподобява на Създателя?

Много За и много Против; разумните доводи са в полза на разума. За интуицията има само един глас - на сърцето; и аз го следвам, без да мисля, и веднага ми става слънчево в душата и вече знам - не съм сбъркал.

До неотдавна точно срещу градската синагога, в едно дворче с червиви зарзали се гушеше малка пивница, известна в квартала под името "При евреите". Сервираха само свински уши и крачета с чесън, препечени филийки и бял пелин; тяхната миризма се смесваше с аромата на подово масло и пушека от кюмбето; атмосферата бе гъста и неповторима. Сред постоянното присъствие на кръчмата изпъкваше един елегантен мъж в черни дрехи и бомбе. Винаги носеше голяма кожена чанта, също черна, пълна с някакви тайнствени стоки. Представяше се като господин Филов. По времето, когато съдбата ни сбра на една маса и се запознахме, той продаваше пред синагогата автентични снимки на пророка Мойсей с развята брада, вдигнал високо над главата си каменен скрижал с издълбаните Божи заповеди. Ако съдя по консумацията на господин Филов, търговията вървеше добре.

Така седяхме веднъж и хапвахме димящи уши, просмуквахме се с чеснов аромат и пийвахме горчив пелин; а господин Филов разказваше:

"Навремето бях млад журналист и вярвах, че всеки от нас може поне малко да променя света към по-добро. Сега знам колко съм бил наивен, но по онова време вярвах в могъществото на човешкия разум. Вярвах в неизбежния възход на човечеството повече, отколкото папата вярва в Бога. Исках от страниците на моя вестник да звучи тръбата на правдата, самият аз се изживявах като неин ангел-вестител.

Така... И ето, че веднъж бях дежурен, подготвях с екипа утрешния брой и се зачетох в една статия, звучаща доста странно. Не беше откровено наплевателска, но внушаваше съмнения към почтеността на един мъж, когото познавах добре. Беше изключително честен и добросъвестен, филантроп и дарител, а статията изразяваше неверие в добрите му намерения и намекваше, че цялата му дарителска дейност е схема за препиране на пари. Бях възмутен, но късно бе да търся автора и да променя нещо; в края на краищата, казах си, тази статия може да излезе и утре, поне моята съвест да остане чиста. И свалих текста, на негово място сложих една реклама и пуснах броя.

На сутринта ме извикаха по спешност при главния, там се бяха събрали всички останали началници, всички със свиреп вид впериха очи в мене - и тогава нещо се пречупи. Изведнъж всичките ми илюзии се срутиха, жестоката истина изгря и светлината й ме зашемети. Нямаше никаква тръба на правдата, и този вестник като останалите беше инструмент за прокарване на интереси, а глупаците като мене просто действаха безгласни вътре в машинката; нямаше чест, достойнство и идеали, нямаше борба между доброто и злото, а само зло, маскирано като неутрално, а всъщност активно и борбено - и аз бях въвлечен да му служа. И тогава видях истинските лица на тези хора насреща, събрали се рано сутринта да ме линчуват; а страхът ми се стопи, изчезна и се засмях, защото бях ги победил, преди още да започне битката.

И ми се хили насреща, изсумтя главният, останалите също изсумтяха възмутени. Започна първият заместник с резюме на моята постъпка, нанесла изключителна вреда на вестника, и тъй нататък, и прочие. Наблюдавах как се движат устните му, а думите се разбягваха и блъскаха в стената отзад, останали без смисъл; празни звуци, те не ме интересуваха. Накрая той заби пръст в пространството пред носа ми и изхриптя:

"Ти изобщо слушаш ли какво говоря?"

"Твое право е да ме ругаеш, мое право е да не те слушам" - отговорих.

Той побесня и изстреля една тирада, завършваща с нещо от рода на Много Умен Ни Се Прави!

"Не съм го измислил аз - поясних смирено. - Казал го е един грък на име Аристип. Ученик е на Сократ".

Колегията възмутено се разжужа. Не разбрах защо не обичаха двамата гърци. Намеси се главният, укроти гневния хор и оповести решението, плод на колективния гняв:

"Отдавна имам сигнали и наблюдения за твои своеволия и неподчинение, и съжалявам, че не ги пресякох навреме. Сега, ако можех, не един път, десет пъти щях да те уволня!"

Всички замлъкнаха, любопитно им беше как ще реагирам.

"Всекиму е присъщо да греши - казах, - но само глупакът упорства в грешката си. Казал го е Аристотел, друг грък. Наричан е баща на науките, учител е на Александър Македонски".

Главният профуча покрай мене, останалите се изнизаха подире му, както се бе изнизал и досегашният ми живот с цялата си глупава вяра в разума и доброто. Повече не отворих вестник, нито срещнах някой от бившите си колеги; явно са били хора без никакво значение извън тесните странички на газетката си. Оттогава съм свободен търговец и благодаря на Господ, че ми даде сили за една неразумна постъпка и тя обърна целия ми живот към добро".

Това ми разказа господин Филов онзи път, докато си замезвахме свински уши - едно също неразумно действие, вредно за хемоглобина или каквото беше там. Но има ли смисъл вечно да търсим полезното в един живот, сам по себе си вреден и неминуемо водещ към смъртта?

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.06.2016
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.