РАЗДВОЕНИЕ

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

Веднъж леля Марго ми каза:

"За да оцелееш в този брутален свят, трябва да си разделен поне на две-три различни личности. Може и повече, колкото повече, по-добре. Точно както ресорът е съставен от няколко пружини и така става здрав и еластичен. Иначе ще се счупиш веднага".

Не бях мислил по въпроса за раздвоението си, то се бе получило самичко. Бях следвал три различни науки. Прехранвах се с всевъзможни занаяти. Декламирах, свирех болезнените миньорни гами на Шопен, и същевременно убивах животни. Съществата, скрити в мене, обичаха еднакво блондинки, шатенки, брюнетки, червенокоси; и плешива би ме привлякла, но тия все още са рядкост. Често бях и зъл, и добър едновременно. Двойствеността, ако не и множественост, бе налице. Освен доктор Джекил и мистър Хайд често се появяваха и други персонажи, незабелязани дотогава - например онзи Сотир, нито светец, нито злодей, дето се тресеше като медуза пред една заблудена албанка. Множествеността не ме дразнеше, не разкъсваше тялото ми; определено пружините на ресора се сработваха добре и пред обществото щуротията ми се проявяваше само в бохемска ексцентричност.

Може би затова не доскучавах на жените - все едно бяха в голяма мъжка компания, а не само с единичен досадник, забучил лаком поглед в деколтето им.

Вече не се питам кой от всички ония вътре в мене взема връх; те са толкова различни! Нищо общо няма хитрият бракониер с момчето, разплакано от красотата на изгрева; от противоположни вселени са те. Мизантропът, за когото купуването на трамваен билет е насилие над личността - и ахмакът, дето хранеше цяла зима едно семейство цигани, защото дъртият мангал му свиреше на ухото танга от Пиацола, при това виртуозно, с една оръфана мазна цигулка. Цяла банда образи върлува в мене съвсем безконтролно - играе, пее, свири, плаче, мърсува, търси дъното на небето, затънала до пояс в калта; паноптикум, напъхан в една торба кокали и наречен Сотир. Лудост, болест, шизо, психо - наречете го както щете; но не мога да си представя себе си единична личност, монолитна и нерушима като паве. Вероятно болестите се появяват, когато компанията вътре в човека се изпокара за нещо и се хванат за гушите; но в колибата на Сотир засега е тихо и спокойно, царят мир и любов като в херувимски хор, почерпен с локум.

Обикновено двойствеността, особено в литературата, се обяснява с борбата между доброто и злото, дявола и Бога, пренесена вътре в човешката душа. Това е вярно, но не и достатъчно; защото има и битка между добро и още по-добро, и особено между зло и още по-голямо зло. И добрините, и всевъзможните степени на злото имат свои актьори в театъра на човешката същност; но не само плюсове и минуси играят там, а цяла гама персонажи от паноптикума, и така картината на вродената ни множественост става пълна, шарена и интересна. Животът на павето може да е спокоен и стабилен, но в никой случай забавен - а това е единственото задължително изискване за живота според моите закостенели разбирания. Никога не забравям каузата си - да бъда щастлив; а това никак не би могло да стане в едно безметежно, но скучно съществуване.

Възпитанието - а то е просто адаптиране на младото създание към маниакалните догми на управляващите възрастни - цели да унищожи цялото многоцветие от същества, заложени в него. Непредвидими и неуправляеми личности не са нужни нито на семейството, нито на обществото; те предпочитат удобните и спокойни павета, с тях градят своя каменен свят. Аз обитавам другаде - сред сенките, облаците, шума на прибоя, шушненето на падащите листа, тайната песен на пеперудите, блясъка на рибите, бълбукането на виното, потиснатите въздишки на жените, тракането на далечни нощни влакове, общението на птиците, аромата на зряло жито - и топлото присъствие на Бога, благославящ своите немирни хлапета.

И друго разбрах: когато външният свят стане непоносимо противен и агресивен и хуквам да се скрия в Кълбото - правя го за да опазя менажерията, обитаваща в мене. Сигурно този инстинкт е подобен на майчиния и заложен като него, толкова е силен и изненадващ понякога, но винаги му се подчинявам. Хлопвам вратите от тъмно матово стъкло, през него едва се долавят сенките на света, смекчил заплашителната си мутра, приличен повече на сън, и утрото ще го заличи. Тогава обгръщам пъстрите си наематели като спящи дечица и спокойно дочакваме слънцето да почука по стъклото с първия си лъч.

Разбира се, щом аз съм двойствен и дори множествен, вероятно и мнозина други са такива. При мене това се забелязва веднага и отдалече, при другите обаче недъгът е по-замаскиран. Вероятно защото за тях е от значение как изглеждат в очите на обществото, горките роби. Като се замисля, и в Клавдия живеят равнопоставени всякакви същества: жена, красавица, властна кралица, покорно зайче, изкусна готвачка, магьосница, както и едно дребничко отмъстително тролче, кой знае как взело връх над всички останали, поне за момента. Но за Клавдия не съм изненадан - щом жена като нея беше увлечена по нещо като мене, значи е налице някаква сериозна аномалия.

Ако някой път случайно срещна Клавдия, ще я помоля да ме заличи напълно от спомените си; но преди това ще й кажа едно стихотворение. Ето това:

Да, чух - обичаш ме.
И вярвам, че си вярваш.
Но помисли - кого от мен обичаш?
Аз сам не знам на колко съм разкъсан
и колко същества във мен живеят.
Непостоянни. Злобни. Неприятни.
Досадни жители на някакво си тяло.
Нахални цигани, изкъртили вратите.
Не ги интересува нищо друго.
Да имат покрив, да пийнат малко кръв
и да хвърчат пияни след миражите.
Това е.
Кого се лъжеш, че обичаш, сляпа жено?
Тази колиба разнебитена
или пък жалките й обитатели?
Така жестоки са любовните миражи!
Дано добър е Бог.
Дано във самотата да прогледнеш.

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.06.2016
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.