ПРОШКА

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

Мислех си за оня, омекналия Сотир, дето пълзеше и искаше прошка от Клавдия. Винаги съм се подозирал в двойственост, даже множественост; но все пак бих желал моите клонинги да са по-мъжествени и корави типове. Няма нужда да раздават юмручно правосъдие, но поне да се държат малко на висота.

Явно даже и в шизофренията не ми върви.

Що се отнася до прошката, философи и богослови я намират за пречистващ акт; при това ползата била главно за прощаващия. Олеквало му, защото очиствал гнева и обидата, замърсяващи душата му; опростеният също получавал облекчение и радостта била обща. Тази картина е мила и трогателна; но я да надзърнем вътре в себе си, в ямата мръсотия, плискаща там. Нима едно опрощение, дадено някому в изблик на човеколюбие, ще опразни душите ни от трупаните с години злини, ненависти, злодумия, клетви, презрение, хули, пренебрежение? Не, няма, казвам аз; и не би могло. Прошката несъмнено е важна и помага, но трябва да си я приел като жизнено поведение отрано, преди да се наслои всичката кал и гнус. Ако се надяваш единичния акт на опрощението да те очисти като автомивка, значи и тази прошка я даваш с умисъл и тя е съвсем безполезна.

Моите синове никога не ме укориха за разводите с майките им. Вероятно те двете излязоха добри жени и не ме оплюха; станалото - станало, млади сме били и глупави, баща ви не е лош човек, просто е малко луд. Точно тази лудост обаче е плашела майките им и те, съзнателно или не, са пазели децата си да не я прихванат. Несъмнено са благодарили на съдбата, задето ги е отървала навреме от мене, преди да се заразят; така успяха да внушат на момчетата страх от лудостта ми. И не ги осъждам - тази лудост е опасна. Аз я наричам пристрастяване към свободата; но нищо чудно да е съвсем друго. Сигурно жените са попрекалили с възпитанието, защото точно тази лудост момчетата не ми простиха, поне засега. Но те са още малки, нека пораснат, нека покълне в душите им всичко, посято от мене и задушавано през годините; и тогава блудните синове ще потропат на вратата, или на надгробната ми плоча, и смирено ще поискат прошка.

Чакай и се надявай, както ни учеше Едмон Дантес, граф Монте Кристо.

В така изградения образ на прошката тя изглежда като доста помпозен акт. Лично аз не обичам да участвам в подобни прояви на чувства. Рядко съм усещал благодатта да простя и да се пречистя и след това да заживея по-спокойно. Вместо да се правя на много благороден, предпочитам просто да забравям злините, обидите и неудобствата, причинени на нищо незначещата ми персона. Те отминават покрай ушите ми и много рядко проникват в сърцето; а когато се случи, набързо ги прогонвам оттам. Така си опазвам хигиената и не се налага никому да прощавам нищо. Мога да отмина всяка глупост или неприятност по мой адрес; пък и кой ще си прави труда да хаби сили и енергия само за да ми навреди. След час, ден или седмица съм забравил всичко. Забравата е не по-малък Божи дар от прошката; да не говорим пък какви могъщи оръжия са и двете против глупостта човешка.

Ако пък си от отсрещната страна - на просещия прошка - положението е по-сериозно. Може да ти откажат опрощение - и тогава ще боли; а може и да го получиш, но сам да не можеш да си простиш греха - и пак ще боли. Или пък моя случай - да помолиш за прошка, а да чуеш в ответ някакъв отегчен отговор не по същество. Все пак може да е много по-зле, особено когато противникът ти е от школата на Цирцея и мигом може да те превърне в коледно прасе или каквото си ще.

На нейно място аз изобщо не бих се обидил - така споделих с Емануил. А той ме сгълча: Мечтая да те видя на нейно място! Щеше да те гушка някой като тебе. Виждал ли си прегазен от влак? Тялото му е точно такова, каквато е душата на жена, прегазена от Сотир! Ти съществуваш само поради изобилието от луди мъченички! Тя е сърдита не на тебе, а на себе си! За какво да се сърди на тебе? Ти си даденост, ти си влакът насреща, а тя самичка е вървяла заслепена по релсите! И какво очакваш - да ти прости? Исус прощаваше на всички - и виж докъде я докара!

Емануил нерядко греши; но дори тогава е сладкодумен и убедителен. Не прошка трябваше да търся, а любов; когато любовта властва, прошката е част от нея. Французите казват: "Да разбереш, значи да простиш", и сигурно са прави; аз избирам друго: "Да обичаш, значи да прощаваш". Ако не съм го измислил аз, все някой се е сетил, за тия мъдрости няма авторско право, както например за децата.

Следователно любовта на Клавдия беше недостатъчна и трябваше да се примиря и да си подвия опашката, за наслаждение на Емануил. Затова много се изненадах, когато той ме посъветва:

"Все пак иди още веднъж при нея. За твое успокоение".

Измърморих нещо неопределено. Когато веднъж си пълзял по корем, ожуленото боли неприятно и непрекъснато. Сигурно щях да се озова най-неочаквано на Бялата чешма и другият Сотир щеше да се унизи наново в мое присъствие; но събитията се развиха бързо и в различна посока и унижението се отложи.

И други въпроси имам: Ако всички сме всеопрощаващи, няма ли да падне стойността на прошката? Няма ли да стане евтина разменна монета за индулгенции? След като е толкова леснодостъпна и замества наказанието, няма ли да се умножат греховете между човеците? Вярно, на съвестния и чувствителен човек прошката може да подейства като удар с боздуган; но колцина от нас са чувствителни и съвестни?

Чувал съм една притча. Хванали един престъпник и го завели при царя на съд. Царят бил в добро разположение и наместо да произнесе набързо присъдата, попитал злодея:

"Кажи според тебе какво наказание заслужаваш?"

Престъпникът се замислил, после отговорил:

"Ако ме обесиш, царю, ще спечелиш много врагове - семейството ми и всичките ми приятели. Ако ме хвърлиш в тъмницата, ще спечелиш един враг - мене, който ще мисли само как да избяга и да отмъсти. А ако ми простиш и ме освободиш - ще спечелиш един верен слуга, готов да умре за тебе".

Краят на притчата е отворен, подразбира се освобождаването на бандюгата; но лично на мене това ми прилича повече на пазарско надлъгване. Признателният престъпник може да съществува в природата, но по-често се среща в изкуството. През краткия ми гастрол в затвора общувах главно с крадци на военно имущество; те умираха от смях на моята история. Според тях бях съвършено слабоумен. Всички впоследствие продължиха живота си като крадци и ако някой им простеше престъплението, биха го сметнали за пълен идиот. Но това е в живота, а в приказките, както знаем, битува друг, съвършен живот, където царете са великодушни, а голтаците се женят за дъщерите им по любов.

В свещените книги прошката е на всяка страница. Очевидно в библейските времена е била назряла нуждата от нея сред обществото. Но какво би променила тя в грубите времена на едно човечество, удавено в кръв и престъпления? Идеята да променяш човек по човек световната пасмина и след векове да се формира някаква идеална раса от джентълмени и благородни девици - о, не, благодаря, но ми се вижда утопична. Ако е трябвало да бъде тъй, нищо не пречеше на Господ да създаде човечеството идеално; и тогава щяхме да искаме прошка само ако случайно настъпим някого в автобуса. Хората са различни, тъй трябва да бъде, иначе щеше да настане адска скука и моногамия и даже не мога да си представя какво бихме сънували.

Прочее, Господи, правилно си постъпил и моля за прошка, ако понякога съм се съмнявал в дълбоката мъдрост на твоята промисъл, амин.

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.06.2016
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.