Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРАВЕДНОСТ

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

Библиотеката на леля Марго изгоря в петък през нощта срещу събота. На сутринта научих за пожара от вестника, телефонът на леля Марго не отговаряше; както разбрах, била е арестувана още там на място, съзерцаваща безмълвно горящата сграда и суетнята на пожарникарите. Когато полицаите я разпитали, тя отвърнала: "Аз я запалих. Аз изгорих книгите. Щом хората не ги искат вече, нека горят".

В последните години броят на читателите съвсем намалял, по цели дни никой не стъпвал в библиотеката. Леля Марго не могла да понесе това и драснала клечката. Адвокатът я изкара невменяема, съдът охотно повярва. Изчислиха щетите в тухли и керемиди, никой не включи в загубите десетките хиляди тома книги; те не се брояха за ценности. Леля Марго влезе в лудницата и чак след половин година се обади, че вече мога да я видя. Попитах какво да й занеса, а тя се изкиска:

"И питаш? Кибрит и бензин, естествено!".

Същия ден седяхме с Емануил в една лятна градина пред запотено стъкло с вино и спорехме за щрауса. Аз твърдях, че щраусът е идеалист и когато си зарови главата в пясъка, околният свят престава да съществува. Емануил застъпваше материалистичната теза - щраусът инстинктивно усеща опасността и реагира според генетично наследени защитни правила, като се скрива под земята. Все пак стигнахме до обединяваща теза - идеалист или материалист, щраусът си оставаше най-глупавата птица и композиторът Йохан Щраус, както и синовете му Йохан и Йозеф, трябва час по-скоро да се прекръстят. Макар да не съм сигурен дали за един композитор е толкова важно да изглежда умен.

После аз говорих за Клавдия, разказах как съм ходил до Бялата чешма и съм се изнизал като последен страхливец. Емануил ме гледаше тъжно и сякаш одобряваше бягството ми. Накрая го поканих да дойде с мене на свиждане при леля Марго, а той се зарадва:

"Отдавна искам да се запозная с тази жена. Защо винаги я криеш?".

Запътих се към "Ювенес", трябваше да подрънкам на пианото, някой беше поканил гости. Вътре беше шумно, опушено и весело, свърталище на грешници; и се запитах: а къде всъщност се събират праведниците? Къде можеш да се запознаеш с праведник, ако случайно ти се прииска? В черквите? Но те са празни като библиотеката на леля Марго; несъмнено скоро ще се намери някой отчаян свещеник да подпали никому ненужния Божи дом. Там най-много да срещнеш някой каещ се грешник, дето пред очите ти ще затъне още повече в греха поради фалша на разкаянието си. В гъмжилото от грешници праведникът ще е забележим, чак ще дразни със своята различност. Говоря теоретично; лично аз не съм срещал досега праведен мъж, а вероятно и дама. Несъмнено съм орисан да си умра като грешник поради липса на светъл пример в живота. Като започна от постоянното нарушаване на светските закони, в частност закона за лова и риболова, и свърша с оная противоестествена Божа заповед да не пожелаваме жената на ближния си - затънал съм в калта до гуша. Въпреки че аз съм възприел едно съвсем стеснено тълкуване на понятието ближен - роднина до първо коляно. Това решение ми дава простор за действие, но всеки селски поп ще ме обори и натика в миша дупка, затова избягвам дискусиите на тази тема. Когато дойде ред да представя защитата си пред Съда, може би ще успея да съм достатъчно убедителен и дано заседателите, бивши грешници, тайно ми симпатизират.

Лудницата беше на двайсетина километра извън града и тръгнахме с таратайката на Емануил - най-ужасния шофьор, получавал някак си книжка. Обиколихме няколко села, докато уцелим пътя и се доберем до заведението. Не мога да разбера защо строят лудниците на такива усамотени места. Сложете я в центъра на града и всичко веднага ще пасне, откачените ще са в нормалната си среда, неразличими от обществото. Докато обсъждахме какъв девиз трябва да украсява портала, болницата, както бе написано отпред, се показа. Много симпатична лудница. Посочиха ни една беседка в двора и наредиха да чакаме, докато ни преценяваха с подозрителни погледи, сякаш вербуваха още пациенти сред посетителите. За наш късмет леля Марго се появи, преди безразсъдно да сме подписали декларация за лудост.

Беше зашеметяваща.

ЕМАНУИЛ:

Бях чел и слушал за този шок, но никога не ми се беше случвал. Французите го наричат coup de foudre, испанците flechazo, в Италия пък amor a prima vista. Баба ми пък казваше образно: падна ти сърцето в гащите. Истина е - когато я видях, замръзнах, онемях и се опомних чак след минути, когато те двамата със Сотир си разказваха нещо и се кискаха, а аз дишах като за последно и не смеех да я погледна втори път; сигурно щях да припадна.

Аз съм на петдесет и три години и бях опознал тъй наречената любов като многовековна омръзнала съпруга; а през цялото това време тя е съществувала около мене, в друг вид и в различно лице, и за малко да се разминем и да умра като слепец, непознал светлината.

Смейте се колкото си искате; няма да ви чуя. От тази секунда нататък нищо друго нямаше значение; само Марго.

После се включих в разговора, какъвто и да е бил той; осмелявах се да я погледна, очите ни се срещаха няколко пъти. Тя примираше от смях, може би малко принуден; смееше се на лудостта си, на смелостта си, на масовото учудване защо го е направила; как са се спогледали адвокатът, прокурорът и съдията, когато им обяснила защо е подпалила ненужната библиотека - за да осветят пламъците дивата простащина, която Господ е допуснал да смачка хората, да ги превърне в добитък, сляп за красотата и добротата в света. Пълно единодушие настъпи, разказа Марго - изведнъж сякаш всички вкупом скочиха и разтвориха пред мене дверите на лудницата, забравиха членове и алинеи, умишлен палеж и всичко останало. Аз бях луда според всички институции и ще си бъда такава завинаги, никой вече не може да ми смени категорията. Сотире, приятелю, мислиш ли ме за луда? Винаги си го мислил, нали?

И аз пусках по някоя реплика, но те кънтяха празно и глупаво, и крадешком изпивах с очи тази прекрасна зряла жена, а очите й сияеха, навярно от лудостта, и усещах как прихващам от тази лудост, тя ме грабва, понася ме като вихър; божествена лудост, подобна на най-сладкото и светло небесно пиянство. Виждах като моряк, отплаващ от брега, как досегашният живот се отделя от мене, остава някъде назад, ненужен и захвърлен; а насреща имаше само прекрасна неизвестност, наситена гъсто с мамещо безумие; две лудости бесуваха в малката беседка, оглеждаха се като непознати хрътки, ръмжаха и се чудеха на коя стихия да се подчинят; а на изчезналия бряг бях захвърлил любимия си хладен цинизъм и страшен срам ме обзе, задето съм го отглеждал и съм се отбранявал чрез него от всичко и всички.

Вече бях осъден, окован и заточен в царството на побърканите, и моята владетелка ме притежаваше целия, без да подозира дори. Вероятно бе облечена с отвратителния болничен халат и носеше подпетени чехли; но дори и да бе така, нямаше никакво значение. Тя бе сияйно същество, изникнало от огъня, и не с очите я виждах, а с душата си; какви ти тук дрехи? Те бяха пепел, отдавна отнесена от вятъра в миналия свят, в забравеното, ужасното време, преди да съм я познавал.

Дори името й беше кралско - Марго.

Много неща исках да й кажа, а нямах думи; но първото би било: Не престъпница си ти, и луда не си, и не трябва да гниеш тук, а да водиш шествие от разгневени хора, и вашият гняв да е насочен към небето, защото е допуснало да се изроди човешкия род, да сведе очи в калта и да рови в нея за злато като свиня за гнил корен; и да призовете господа за просветление на човеците, а не да чака, както обикновено, да настъпи Содом и Гомор, та чак тогава да унищожи всичко, както обикновено прави. Навреме, Боже, се намеси с блага ръка, когато злото е лесно поправимо - за това ще приканвате, обърнали очи към облаците, и начело на шествието ще бъде Марго, праведната мъченица.

Така й казах, когато се сбогувахме привечер: Вие сте праведна мъченица и ви целувам ръка. А тя, кралицата, се усмихна благосклонно, и трябваше да притисна с две длани сърцето си, за да го укротя. И тъкмо се поуспокоих и хванах волана, и Сотир изтърси:

"Знаеш ли какво ми каза Марго? Ощипа ме и прошушна: Защо, диване такова, си крил досега този човек?".

 

 

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 06.06.2016
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.