ПАРНАС

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

Според всеобщите представи Парнас е връх над облаците, където ядат и пият поетите. Всъщност цялата планина Парнас изначално е обитавана от всичките девет музи, а не само от поетическите - Калиопа, Ерато и Евтерпа; но през вековете поетите са се наложили и са изтикали другите съквартиранти, къде с нахалство, къде с крясъци или досаждайки до смърт. Сега Парнас си е техният приоблачен връх и ми напомня руините на изящен дворец, приютил банда клошари. Те се надвикват в своята забравена обител, за да събудят световното възхищение, докато светът си тече, мре и ражда, улисан в глупавите си грижи и ни най-малко не му пука за някакви шантави нестригани същества, дето покрай пиенето дращят ненужни думички.

Е, искахте Парнас, ето ви го; и какво от това?

Веднъж спорехме с Емануил за пра-поезията. Той я обяви за първия мощен двигател на еволюцията. Аз пък я смятам за първичния език, даден на човека от Създателя, за да си общува с Него. Емануил - еволюционист, учен, все пак допускащ с половин уста съществуването на Бог; и аз, убеден още от пеленаче в пълната идиотия на Дарвиновите бълнувания. Единствено виното обединяваше нашите платформи; но го правеше добре и затова разговорът ни беше приятен и за водене, и за слушане. Ако всички научни дискусии се водеха във винарски изби, науката щеше да е светлинни години напред.

Кой беше крив, кой - прав, все едно; нали и двамата признавахме съществуването на пра-поезията? Според материалиста Емануил тя се свеждаше до пра-език, който е ритнал човека по надолнището на еволюцията. Аз пък търсех в нея поезията в чист, първичен, божествен вид, както съществува в природата още преди думите, тия нескопосни човешки гъгнежи, да я зазидат в тухлените си грамади, уж за да я изразят по-разбираемо. Езикът, общуването създават нови връзки между хората - твърдеше Емануил - и това е пружината на прогреса. Добре, питах аз - ами нали всички човеци тогава са били еднакво тъпи? Кой тогава и на кого ще предаде знания, дето никой ги няма? А всъщност е имало малцина избрани да чуват Бога много преди древните пророци; и точно те са превеждали Неговия глас в песни, наричания, мантри, образи за подражание; те са свързали цялата вселена в едно и са поставили човека над зверовете като Божи избраник - това е ролята на пра-поезията отпреди езиците, много преди Вавилонското разделение. Тя е основата на всичко, скрита е в тъканта на нашите мисли, постъпки, мечти; частица от Светия дух е тя, вложена в нас като свидетелство кой ни е създал.

Ей такива работи си разсъждавахме с Емануил; само не се сетихме да премислим по кое време музите са заселили Парнас и после пишещата част от човечеството е отправила взор към белите облаци, увенчали върха. Според скромното ми мнение това са сторили древните гърци и то твърде късно, когато пра-поезията е отстъпила място на изпятото и написаното слово и се е оттеглила при Отца; а из целия свят са останали малцина търсачи да я викат на всички езици, чрез всички религии - жадни и гладни за гласа на Бога.

Във всички държави, разполагащи с писменост, съществуват кафенета или кръчми с името Парнас. Вероятно и те, също като нашите, са графомански сборища. Самият аз нямам нищо против графоманите - забавно е да ги наблюдаваш. В "Ювенес" от време на време попадаше по някой, но Пийсателя бързо го разобличаваше и пропъждаше, затова графоманите не успяха да си организират здраво ядро и да завладеят кръчмата. Аз ги уважавам заради трудолюбието им и за безкомпромисния оптимизъм - толкова са сигурни в своята дарба и световното признание. Сигурно хора, лишени от съмнение в себе си, живеят щастливо и спят, окъпани в топла розова сигурност. Всъщност те още приживе са на Парнас; не гости на боговете, а самите те богове.

Голям майтап сме това човеците.

Мисля си колко ли отчаяни бездарници са се тълпели около истинските парнасисти преди сто и повече години. Сигурно са вдигали врява до небето, докато същинските великани дори не са ги чували. Те никого не са чували. Когато ти говори Бог, всичко останало, дори и врявата, е тишина. Титаните са минали през les annees folles, без да ги усетят, а лудницата си е бесувала извън тях, далече от тях. Монпарнас, чиито икони са били, представлявал стълпотворение на имитатори, бездарници и кресливци, прилепени около неподозиращите колоси. Лично аз не съм ходил в Париж, защото съм отговорен мъж и не мога да си зарежа бизнеса заради едното шляене; но ако някога го направя, първо ще отида на Монпарнас, за да изживея мислено епохата, когато титаните са се разхождали тук, а купища зложелатели са лаели, съскали или пели славословия около тях.

Облаци небесни или огнени адове - всичко е едно и също, щом е населено с вида хомо сапиенс. А Парнас - или по-скоро хилядите местни парнаси - са населени с тълпи от странните пишещи същества и това поставя въпроса как и защо те винаги се надушват, събират и организират в глутници? Вероятно се чувстват слаби и беззащитни поотделно - макар да не вършат нито трудно, нито опасно дело. Напротив, писането е най-самотното занимание, според всички теоретици и практици; ако аз бях пишещ, щях да се затворя в Кълбото си и само да изхвърлям през някое отвърстие изписаните листи. Но не - на тях им е нужна подходяща среда, те са като трицонките в консерва - трябва да са много, подредени плътно и в собствен сос, за да го купи някой. Кой инак ще си вземе само една рибка? Принадлежността към множеството създава чувство за значимост. Нещо подобно съм наблюдавал при рибните пасажи - щом се появи голям хищник, всички рибки се сбират на кълбо, като балон. Може би така се опитват да изплашат врага, или пък всяка се надява в калабалъка да не лапнат точно нея. Но сметките на всички излизат криви - хищникът отваря голямата уста, забива се в множеството и лапа до повръщане; а ако рибките се бяха пръснали, я улови една, я не.

Изглежда, колективният мозък на всяко стадо винаги е по-малък от мозъка на най-глупавия участник в него. Този мой извод може да се нарече Аксиома на Сотир и да се изучава след години от благодарните потомци. А що се отнася до парнасците - някои от тях успяват да долетят до Парнас, други допълзяват до него по корем и лакти; но малцината увенчани просто се раждат там. И както във всяко сборище на звани и незвани, истински призваните се срамуват и се притулват незабелязани встрани. Призваните не са целунати от бога - прокълнати са; и не им трябва днешната публика. Нещастни инструменти в чужди ръце, все пак им е дадена надежда и утеха. Те чувстват, боговете им го нашепват - този безумен театър ще отмре и ще порасне отгоре му буренът на забравата; и твоят паметник ще белее тук, сред облаците, и тогава словото ти ще бъде чуто.

Блажени оптимистите, защото след смъртта си ще владеят световете.

Преди време снабдявах с пъстърва един от тези парнас-клубове. Основният им специалитет бяха жабешките бутчета, затова бях уредил моя приятел Жабаря - оня с момченцето - да ги снабдява с кекерици; аз носех риба и понякога сядах на шише парнаско вино да обогатя житейските си наблюдения за тая порода хора. Тогава установих една закономерност във всеобщото бърборене - всеки говореше хубаво за себе си и лошо за другите. Нищо ново, разбира се; но те бяха достигнали виртуозност в словесната игра. Все пак бяха хора на словото. Разбира се, имаше и празнокрякащи индивиди, може би резултат от много консумация на Rana ridibunda; но основната маса парнасци умееха майсторски да извъртят всяка тема до намек за собствената си значимост и бездарието на субекта Х, група от субекти или просто всички останали.

После престанах да ходя там. Уж от ядене на риба се поумнявало, но тия хора просто я хабяха. Оставих ги на жабешкото меню. Сега сигурно парнасците-романтици крякат върху листо от водна лилия, любовните лирици надвечер се надпяват със славеите и пръскат хайвер навсякъде, а политически ангажираните зоват щъркела да въведе ред. Предпочетох обществото на истинските жаби - те нито ще ме излъжат, нито цял живот ще залъгват сами себе си. Лъжата не съществува в природата - човешко изобретение е тя, и нека върху това се замислят онези милиарди човеци, дето се мислят за по-висши от жабите.

Веднъж дремех до един блатясал язовир и чаках да превали нощта; а жабите пееха до скъсване, понякога приплясваше риба, подхвръкнала над водата да послуша концерта; пригласяха щурци, птичета и всякакви други твари; отгоре пробляскваха звезди, навярно някой тамошен обитател примигваше в такт с тяхната си музика; и тогава чух гласа на пра-поезията, скрит в нотите на тази вселенска симфония. Само за секунда или две го долових и веднага го изгубих, защото са закърнели сетивата ни за него още преди хилядолетия; но небесата великодушно ни даряват подобни мигновения - да напомнят откъде всъщност е произлязло всичко в тази вселена, така неразумно подарена на човеците.

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 06.06.2016
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.