ПАМЕТ

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

Проклета дума. Ако не съществуваще, нямаше да помня никаква Клавдия. В главата ми щеше да светлее празно пространство, търсещо нещо приятно, за да се запълни. Може би най-доброто качество на паметта е нейната липса. Събуждаш се сутринта и нямаш никакъв спомен от вчерашната жена, сърцето ти бие равно и спокойно, а и тя те гледа учудено и се чуди отде си се взел, по дяволите.

Но не живеем в идеален свят и затова всякакви обидени момичета може да ти окупират безнаказано паметта и да избутват от главата ти всичко останало. С други думи, както се изрази Емануил, май магията на Клавдия бе сработила.

На всичко отгоре Рафаил ми подхвърли съвсем небрежно, докато ми оставяше чашата върху пианото:

"Твоята Клавдия са я видели на Бялата чешма, там работела нещо в хотела. Ти нали я разкара?"

И като ми даде такава елегантна възможност да опазя неопетнено eгото си, Рафаил отплува да разтърве двама художници от различни творчески школи.

Тази вечер не можах да свиря. Пръстите ми се бяха вдървили, ръцете ми се парализираха; опитах да ги раздвижа с алкохол, докато се вцепениха и краката ми. Само мозъкът пулсираше и изпращаше тревожни телеграми без посока, без адрес и текст, единствено името на получателя: Клавдия.

Едва дочаках сутринта и се метнах в първия автобус за Бялата чешма.

С изключение на единичния случай Клавдия, аз съм в хармония с паметта си. Бързо забравям лошото, ако въобще съм го запомнил; хубавите неща се размиват в светлината си и останат като приятен, топъл фон, а пред него протича като весело ручейче животът ми. Картинката много прилича на слънчев пролетен пейзаж, представям си художника - замаян, запотен и ухилен, наоколо в тревата са накацали като пеперудки лекомислени моми, под дървото приятелите вече отпушват бутилките. Живописецът Едуар Мане е имал око и мерак за такива картини, както и вкус към живота, какъвто трябва да се живее - и възгледите на двама ни са доста сходни въпреки сгромолясването на цивилизацията оттогава досега.

Ако си струва да помним лошото, то е само за да го избягваме в бъдеще; но опитът ми отхвърля умението на хората да извличат поука от нещастията си.

Защо тогава да запаметяваме и да влачим подобен зловещ товар? Лично аз се доверявам не на паметта, а на интуицията - щом тя ме предупреди да се пазя от някого, просто я слушам и изпълнявам без излишни анализи. Заобикалям препятствието, като електрическите стълбове по тротоара; има ли нужда да се блъскам в тях?

Но тогава защо пазех спомена за Клавдия и от него ме болеше?

Всичко това показва колко съм повърхностен; признавам го и продължавам нататък. Само ще припомня една илюстрация за особеностите на моята памет. Преди време бях дал в пристъп на малоумие една хубава книга на текущата моя приятелка - с кой ли акъл съм се надявал тя да я прочете и разбере? Година по-късно реших да си прибера книгата. Двамата отдавна се бяхме разделили кротко и без сръдни, даже тя май се беше женила за кратко; но аз си обичах книгата и си я исках. Тръгнах по улицата, където десетки пъти бяхме минавали с нея; но къде точно живееше? Помнех със сигурност само едно - номерът на къщата беше нечетен, но дали примерно седем или сто петдесет и три - нямах представа. Започнах да оглеждам входовете на нечетните къщи, но те не ми говореха нищо, миришеха на кофи за боклук и толкова. Четях табелките по пощенските кутии без никакъв успех - не помнех не само фамилията, но и малкото име на дамата. В края на обиколката бях забравил и заглавието на книгата; за щастие, подуших в една пресечка приятна квартална кръчмица и там окончателно потънах в забравата, заплувах в топлата, ласкава Лета, където никаква памет изобщо не е нужна никому.

Бялата чешма е красиво място, не много високо в планината - три или четири дискретни хотела. Рай за изневеряващите двойки, живеещи по график и длъжни да се приберат за вечеря. В една от кръчмите имат чуден специалитет - задушен див заек в бяло вино; благодарение на него бях в отлични отношения с управителя. Видяхме се, обещах му всички зайци в планината още другата седмица срещу едно сведение и той охотно ми го даде. Клавдия работела като счетоводителка в отсрещния хотел, движела се сама, не обръщала внимание никому и даже не носела грим. Сега, извън сезона, момичетата няма на кого да се показват, цял ден киснат във фитнесите, сигурно ще я намеря там.

Стига, разбира се, братовчедка ти да иска да те види, ехидно прибави гаднярът, отмъсти ми за липсващите зайци. Наистина ли съм дотам прозрачен? Нима привързаността към някой човек ни разголва съвсем и дори простият готвач може като ясновидец да бърника в разкиснатите сърдечни камери, клапи и предсърдия?

Излязох навън и изведнъж омекнах. Хотелът на Клавдия беше през улицата, тя дишаше някъде вътре и само минутки ме деляха от срещата. Не бях мислил как ще обясня присъствието си тук. Можех да призная вината си и да поискам прошка; можех да се изненадам и да обясня присъствието си със зайците; възможен бе и драматичният изход - внезапна задушаваща прегръдка, малко хлипане и никакви приказки, сякаш чувствата са ме задушили. Всеки вариант имаше предимства, но и слабости. Клавдия можеше просто да се изхили подигравателно на разкаянието ми; заешкият вариант отпадаше, защото май не бях обяснил подробно на Клавдия с какво точно си вадя хляба - бях, мисля, консултант в сферата на гражданската отбрана. Най-приемлив изглеждаше безмълвният емоционален изблик, той съдържаше и разкаяние, и любов, нежност и прочие, но никак не се знаеше дали Клавдия ще ме допусне достатъчно близо, за да осъществя мануалното общуване.

Заплетено положение; и докато обсъждах плюсове и минуси, крадешком бях подминал хотела на Клавдия и се напъхах гузно в автобуса, а той веднага отпраши към града, люшкайки пъзливеца Сотир като балон, препълнен с всякакви чувства, до едно неприятни, с преобладаване на срам и облекчение.

Аз съм заклет оптимист. Ако ме осъдят на смърт, ще вярвам докрай в щастливата си звезда. Сигурно въжето ще се скъса, пък може и гилотината нещо да е ръждива и да заяде; или ще изгори бушона на стола. Но докато ме друсаше и люшкаше рейсът от Клавдия до Нищото, оптимизмът се бе изпарил, чувствах се умрял преди седмици и още непогребан; затова щом влязох в "Ювенес", Рафаил тутакси се притече с каквото трябва във водна чаша и мълча, докато аз накрая проговорих.

"Рафи - казах, - аз съм глупак."

Той доля и отсъди с гласа на добър чичо доктор, криещ зад гърба си конската инжекция: Всички сме глупаци. Твоят случай даже е много лек. Помниш ли оня, Кептана?

Има една дебела прослойка от хора с почтени професии, пристрастени към неподходящи компании. Капитан Жожо Кептъна беше точно такъв. Завършил с отличие морско училище, обиколил сума ти пъти света, натрупал парички и самочувствие, той се промъкна в "Ювенес" някак тайно и неусетно като професионален шпионин и докато се усетим, кацаше от маса на маса и узурпираше разговора. Но черпеше - и това компенсираше голяма част от гъстата досада, излъчвана от него както мастилото от сепията. Всяка негова история - а той ги разказваше обилно и подробно - би звучала забавно във всяка друга уста; но Кептъна я умъртвяваше с досадата си и я поднасяше безжизнена и вмирисана. Бяха все ония петдесетина класически моряшки случки, познати от времето преди Колумб във всички портови кръчми по света - но в изпълнението на Жожо наподобяваха избледнели жаби в стъкленица с формалин. Самият той се кискаше до припадък на разказите си, а това придаваше още по-гаден привкус на изживяването. Лично аз не се продавах за едно черпене; но моят случай е друг, аз имах гарантирани доходи и висок кредитен рейтинг при Рафаил, можех да си позволя малко гордост и независимост.

Накратко казано, образованието и глупостта нямат никаква взаимна зависимост. Едното е рожба на цивилизацията, а другото си е от Господа-Бога и го влачиш докрай; и блажени ония, що сами не усещат глупостта своя.

Кептъна имаше две семейства, едното тук, другото в Ротердам. Това е честа практика при моряците, работещи на постоянни линии - излизаше им по-евтино от пристанищните бардаци и изпълваше душите им с особено чувство за почтеност. Жожо често се хвалеше с ротердамската си булка, но никога не показа снимката й; оказа се, както научихме впоследствие, защото била негърка. Никой от нас нямаше нищо против негърките, стига да бяха хубави; но Жожовата явно беше грозна. Така реши гражданството в "Ювенес", макар това да няма никакво значение; демократичното мислене допуска всякакви виждания относно красотата и другите качества, получени наготово от Създателя. Веднъж един мой приятел държа реч на братовата си сватба, още помня някои знаменателни цитати. Основната цел на оратора бе да похвали младоженеца колко е тъпкан с добри качества. От всички възможни добродетели авторът на речта се сети само за състраданието; въртя-сука да докаже състрадателността на брат си с примери и накрая профъфли: "Ето този младеж тук пожертва себе си и чувството си за красота, за да даде шанс на това семпло момиче, съвсем обикновено, даже бих казал, незабележимо, лишено от ярка красота, дето няма да го забележите и на пустинен остров - обаче брат ми го взе под крилото си, стопли го и така спечели една огромна червена точка за рая, амин!".

Негърка или не, холандската булка на Кептъна изглежда му бе изпила акъла, защото след едно поредно прибиране от Ротердам беше строил жена си и двете деца (белите) и беше държал едно слово на английски горе-долу със следния дневен ред:

1. Много съм мислил и накрая реших да разкарам оная тъпа българка.

2. Скрил съм парички в бараката на лозе при мотиките, тя никога няма да влезе там.

3. Децата й са глупави като нея и хич не са ми изтрябвали.

4. Братовчед ми ще свидетелства в съда, че е спал многократно с нея, докато съм бил на път, а също и в мое присъствие. Тъй че ще ми вземе апартамента на куково лято.

И така нататък, още десетина точки. През цялото време едно от децата записвало шоуто на телефона си и веднага го пуснало из всички мрежи, и така на сутринта Кептъна бе градска знаменитост, без да се сеща защо. Искам да подчертая - той не е бил пиян; просто паметта отказала в момента услугите си, той се пренесъл мислено в Ротердам и бил твърде учуден на разсъмване, когато се озовал между брата и бащата на жена си (бялата) и понесъл значителни загуби в жива сила, преди да го изхвърлят от собствената му къща.

Тъй че нека не разчитаме безразсъдно на паметта - тя често си прави мръсни шегички, щом приспи бдителността ни. Самият аз никога не съм й се доверявал. Паметта ми е твърде слаба, неустойчива и несигурна; чудно е как разсеян човек като мене изобщо помни каквото и да е. Паметлив съм за стихове и музика, те запълват капацитета на паметта ми - и се радвам на това. Дали изобщо си струва човек да запаметява каквото и да е друго, освен стихове и музика? Това са потребите на душата; нека за останалите пуснем тялото да воюва на житейското Ватерлоо, пък ако не успее, много му здраве, ще се срещнем на Второто пришествие.

Но и друго помня, наред с музиката и стиховете. Пръстите ми помнят, цялата ми кожа помни всяко докосване, милувка, прегръдка, сливане - всичко е записано някъде и мога да го изживея наново всеки път, щом повикам желаната жена. Дори името й няма значение, имената отлитат нанякъде заедно с телата на жените; остава епидермалната памет, осезанието, запаметено и събудено за повторно изживяване. Случвало се е да срещна жена след двадесет години - вече състарена, повехнала, смачкана от противното си ежедневие; но щом повикам спомена, изживявам наново някогашните сладки безумия, осезавам ги като на живо; а сломената женица срещу мене потъва в пъстър, ароматен облак, годините се стопяват, изтеклото време изчезва и жената се превръща в малкото топло момиче, и то ми дарява пак ония, някогашните ласки, само нейни, запечатани завинаги във вълшебството на спомена.

Разтърсваща магия е паметта на осезанието. Поне при мен.

Притиснах длани, светкавица изплющя между тях - и споменът за Клавдия ме грабна. Предадох му се, безволев и безсилен. Трябваше ми време - колко? Ден, месец, цял живот? И какво очаквах след това?

Когато нямаш отговори, просто чакай.

Зачаках.

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.05.2016
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.