|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
Коста Радев web | Речник на глупавите думи От няколко дни се криех в Кълбото, извън него изпадах в необичайна депресия. Представях си как обидената Клавдия заминава за Албания, при непознатите си корени и заживява щастливо там с първия що-годе приличен албанец, обрасъл с черни косми и засукан мустак. Беше страшно травмиращо да бъда заменен с подобен тип, сигурно Клавдия го бе избирала нарочно, за да ме уязви. На всичко отгоре тя му пееше любимата си албанска песен, беше ми я пяла два-три пъти: Вайтанал Елбасан или нещо подобно, разправяло се за една мома, дето й подарили или си поръчвала фустан от град Елбасан, вероятно купувачът щеше да е прилично, или по-скоро неприлично възнаграден. Докато забавляваше проклетия албанец, Клавдия гледаше все към мене, примижала твърде подигравателно. Тъй че се бях свил в Кълбото, удавен в болката си и чаках то да я разтвори и облекчи, както се бе случвало толкова много пъти. Всъщност животът ми едва ли е толкова розов, щом често прибягвам до своето последно убежище. Вътре в него главното е да прогониш мислите; остава призрачното було на сънуваното битие, но състоянието само наподобява сън; всъщност сънят е много по-груб, чувствен - той е действителност, съвсем близка до физическата. Отвъд него е пространството на Кълбото, област без измерения, концентриран дух - и той попива болките ти, разсейва съмненията, отмива угризенията, за да останеш чист и предишен, tabula rasa - и отново да населиш човешкия свят, тази помийна яма, станала наша среда, храна и отечество. Но и там, вътре в Кълбото, Клавдия намираше пукнатина, провираше се през нея и шепнеше: Отречи се от своето досегашно Аз, и може би, може би ще се върна... А това, дето ще остане тогава от мене, какво ще представлява, питах аз; но отговор не получавах. Преди време водих подобни преговори с една дама. Тя само повтаряше като папагал: Сърцето ми вече не е мое, то не ми принадлежи, не искай нищо от мене!... Аз уважих чувствата й, затова предложих: Хайде тогава да оставим сърцето за оня късметлия, халал да му е, сигурно го заслужава! Мене ми стига и останалата част от тебе! Става ли? Тогава стана; но с Клавдия пазарлъците не вървяха. Аз си бях аз, върхът, или по-скоро дъното на боклуците; но промените в характера ми бяха останали далеч назад в детството. Ръбат, нeпоходящ за никоя, човек без ценности, уважение и страх. Или поне така се представях сам на себе си; нали всяко момче се вижда като герой само щом затвори очи. Може да е лош герой, но си е мой; той съм аз; как да се отрека от себе си? Въобще актът на отричане е доста сложен, като се замислиш. Преди всичко, за да се отречеш, значи, си се вричал - първата грешка. Но освен глупост в уравнението има и лъжа. Кога си лъгал, приятелю - когато си се вричал, или сега, когато се отричаш? В най-добрия случай можеш да излезеш глупак, вместо лъжец - ако това те утешава. А може и да си подвиеш опашката, да си затраеш като апостола Петър и през целия останал живот да изкупуваш лъжата, глупостта и страхливостта си. Как беше? "Преди да пропеят петлите, три пъти ще се отречеш от мене, Петре"? Това отричане е най-известното в историята, но далеч не най-зловещото. Човешкото падение не знае дъно, няма низост, недостъпна за човека; всъщност всички низости са изобретени от човеците. Сред тях отричането е като невинна детска лудория, случайна грешка, недомислие - и все пак е противно, вероятно поради подличката лъжа, втъкана в него. Тук не говоря за отричането от думите, казани на някоя дама или прошушнати от нея - това са само реплики в любовния театър, предназначени да осигурят катарзиса; пиеса с измислени герои и нищо повече. Ние играем в нея, навлизаме в ролите и като добри актьори понякога се вживяваме до самозабрава в тях; но все пак всичко си остава някак наужким; и когато някоя разциврена лигла опищява света, задето любопитството ти към нея е изчерпано, насочи я към някоя детска болница или на гробищата, да докосне истинските мъки и същинския ужас на битието. Но да не ставаме зли; не ни е присъщо. Трикратното отричане на Петър е съвсем делнично и човешко; малцина го възприемат като сериозен грях. Повечето от нас биха постъпили точно така без колебание; пък и самият Христос като че ли не укорява и заклеймява Петър. В гласа Божи има само тъга, болката на всезнаещия - защото Той знае и продължението на историята. Той вижда и покаянието на апостола, и делото му, и изтърпените страдания, и мъченическата му смърт; и така отричането олеква върху Божиите везни. Пък и самото отричане е важен елемент от големия сценарий, предназначен да изпълни сърцата на оскотялото простолюдие с могъществото на Светия дух. Предсказанията на пророците и техните писания, Божественият План - това са другите имена на великия сценарий; а той гъмжи от всички мислими и немислими драматургични похвати и затова вече две хиляди години авторите на пиеси, разните могъщи царе и мъдри политици са крали най-безцеремонно от съкровищницата му. Но когато крадеш мъдрост, тя не намалява, умножава се - тъй че такава кражба не е грях. Броят на отреклите се от Бога не е по-малък от броя на отреклите се от света заради Бога - сигурно така се поддържа някакво равновесие. Лично аз познавам хора и от двете общности и ми е чудно защо те толкова много си приличат, а не мога да определя по какво. Сред тях има и гръмогласни фанатици, и досадни мърморковци, и кротки маниаци - тогава какво е общото помежду им? Може би стаената в дъното на очите им лъжа; нали тя е елемент от всяко отричане? Запомнил съм едно стихотворение на Фернандо Серано, позабравен поет от доброто време, когато всички четяха и познаваха поетите. Не съм го декламирал, то не носи заряда, подходящ за декламация. Камерно е, значи, не за пред множествата; като малко топло кръстче, скрито до сърцето и само най-близкият ти човек може да го докосне.
© Коста Радев |