Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОТМЪЩЕНИЕ

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

Според Ювенал отмъщението носи наслада само на дребнавите и низки души. Сигурно е така, този Деций Юний Ювенал е бил акъллия момък и като мнозина многознайковци е изпаднал в немилост пред някакъв император, живял по негово време. Тъй че императорът, без да му пука дали ще го сметнат за дребнава душица, си е отмъстил на Деций Юний, като го е натирил извън империята - а това все пак е благоволение според императорския index maleficarum. Сигурно сума ти приближени на височайшата личност биха гласували за хвърляне на лъвовете - нали подлеците и подмазвачите са любима цел на сатириците; но при всички обществени системи гласуването е валидно само когато съвпадне с намеренията на императора.

Така Ювенал отпътувал в изгнание, там си умрял, останали сентенциите му и съмнението дали славата, спечелена от сатири, е здравословна. Всъщност официалното му занятие било четец-декламатор - спокойна и доходна професия, стига да декламираш хвалебствени оди за величието. Дарбата е от Бога, но тематиката сам си я избираш.

Не зная доколко прав е бил колегата Ювенал; лично аз съм отмъщавал, без да се изчервя от срам. Наистина моите отмъщения са в низката сфера на телесните човешки страсти; никой не ми е причинявал толкова сериозна мъка, та да претендирам за кървава мъст. Пък и кого да питаш за съвет? Старият Завет е категоричен - зъб за зъб. Новият пък призовава да си подложим и другата буза, когато ни бият, и вместо отмъщение да погалим враговете си с прошка. Е, кого да послушаш? И когато направиш някоя глупост или неуместна шега, редно ли е да ти отмъщават с празнота в живота ти? Защо да не простят - нали прошката, според друга теория, е най-перфидното отмъщение?

Тъй като се отвори дума за Клавдия, вече трети месец от изчезването й нямах никаква вест. Чувствах се като млада невеста, чийто жених е мобилизиран, а тя не знае изобщо на кой фронт е, срещу кого воюваме и защо военната поща стачкува и писмата не пристигат. Изобщо в любовните дела отмъщението е основна движеща сила. Спомням си редица случаи, когато бях оръдие на отмъщението и гневните отмъстителки ме използваха до пълно амортизиране, а нищо неподозиращият наказан си пиеше някъде питието, без да усети нито меча на Немезида, нито най-невинния гъдел дори. Друг път аз съм отмъщавал по сходен начин на дами, неподдали се на скромния ми чар. В такива случаи отмъщението май е само въображаемо, но пак си е сладко. Изключение направи веднъж една обидена съпруга; тя директно ми заяви: "Искам сега да ме види моят глупак как се търкалям с най-долните отрепки, но с него - никога вече!".

Но нищо - полезно е понякога да те чукнат по носа, да не го вириш много-много. Все пак предупреждавам - често пъти такова отмъщение е съвсем недостатъчно за разгневените Медеи. Аз имах късмет с моите бивши съпруги, след кратък период на мусене все пак оставахме приятели и никоя не посегна да убива я децата ми, я следващата приятелка; вероятно изпитват майчинско съжаление към мене и благодарност към Създателя, задето са се отървали леко. Веднъж излязох със сина си, беше вече тринайсетгодишен и след обичайното обилно хранене случайно срещнах една отдавнашна позната. Ау, какво хубаво момче, изписка тя, ама прекрасно е!... Ами да, съгласих се учтиво - хубаво се получи, но тогава бях още съвсем млад и неопитен. Сега да ти го направя, ей сега, пък да видиш тогава хубост на какво се казва!... И тъй нататък си дърдорихме, накрая се споразумяхме за един по-обстоен разговор; а хлапето всичко запаметявало и щом се върнало вкъщи, тутакси издекламирало на майка си целия текст. Майка му само скръбно въздъхнала и казала: Е, сега разбра ли защо съм се развела с баща ти?... И после добавила: А защо съм го харесала, това разбра ли?

Изобщо тази жена беше доста особена и често съм я окайвал заради лошия й късмет. Цялата излъчваше красива обреченост. Преди години я представих на един познат, съдебен антрополог, с думите: Какво ще кажеш, не е ли прекрасна?... Той я разгледа дълго и внимателно през очилата и накрая отсъди: Наистина, има много интересен череп, особено oz frontale!

Същият този доктор впоследствие си имплантира зъби, след като накара зъболекаря да подпише специален договор. Клиниката се задължаваше след смъртта на антрополога да извади имплантираните зъби, за да останат за сина му. Ето ви още едно потърждение на старата моя максима, че светът е лудница без ограда и нищо повече, а същинските лудници са храмове за богоизбрани. Освен това различните видове луди се търсят и намират по някакви странни признаци. Така навремето спечелих един чудесен приятел. Прочетох обява за рекламен конкурс - идеята беше да се хвалят качествата на някаква марка кухненски ножове. Хареса ми цифрата на наградата - и впрегнах мозъка си в действие. След час изпратих сценария на рекламата. В кухнята готви мъж - предлагах да бъда аз, ако няма подходящ актьор - реже картофи, моркови, месо и каквото там се реже из кухните. По телевизора насреща върви интересен филм и мъжът зяпа екрана. Появява се ослепителна хубавица, той потъва изцяло в деколтето й, а ръката му продължава да реже. Морковът свършва, мъжът не усеща нищо и продължава да реже пръстите си. Реже ли, реже, рекламираният нож ги кълца, той зяпа в екрана и когато филмът свършва, ръцете му са отрязани до китките и той ги зяпа учудено, а фамозният нож хвърля златисти отблясъци.

Това беше сценарият ми. Когато излязоха резултатите от конкурса, мене ме нямаше при печелившите, дори не ме споменаха сред участвалите. Обаче след ден-два ми се обади продуцентът и пожела да се срещнем. Много любопитен бил как изглеждам. Вечерта прекарахме в "Ювенес", където той черпи целия колектив и му благодари, че е откърмил идиот, какъвто земята не била раждала. Станахме големи приятели, докато той избяга в далечна Австралия да снима крокодили или нещо подобно, впоследствие се оженил набързо за един такъв и загубихме връзка - защото първата работа на крокодилката, щом си организира семейство, е да прегризе всички корени с миналото на своята жертва.

Всичко това има само бегла връзка с отмъщението - доколкото почти всяка човешка дейност е свързана с него пряко или косвено. Ние изпитваме постоянен глад за справедливост, дотолкова тя е недостатъчна в световен мащаб; а отмъщението задоволява отчасти този глад, както сухата коричка може да поддържа живота ти, без да го прави охолен и щастлив. Тук вече съм съгласен с Ювенал - дребнавото отмъщение носи наслада само в дребния свят на дребните душици; то е жалко, махленско и недостойно. Истинското отмъщение е победа на издигнатия дух, в това ме убеди Емануил с неговата теория за смъртта на поетите и конкретно с

ХИПОТЕЗА ЧЕТВЪРТА

На фронта времето не се измерва с часовник; ту лети вихрено като приближаващ снаряд, ту едва се точи между замръзналите стрелки. Откакто войната разкъса живота на две, предишното време бе отминало набързо, шумно и безвъзвратно като влак в тъмната паст на тунела. С този влак бе изчезнал и Поета; вместо него се появи подпоручикът - безличен и еднакъв като всички войници по света. Може би и в отсрещните окопи - помисли той - влачи страданието си някой негов събрат, английски поет, дошъл по примера на великия Чайлд Харолд, лорд Байрон да се бие срещу непознати народи, или пък пратен насила от онези чудовища политиците? Две непознати, братски, стенещи души, натикани в отвратителните червееви дупки, наместо да се опияняват от поезия, жени и вино, прегърнати и полетели в небесата над Парнас.

О, Човечество, прошепна Поетът-подпоручик: нима няма дъно твоето безумие?

Сега, както винаги преди атака, времето едва пълзеше. Така щеше да бъде, докато на развиделяване профучи първият снаряд и закъснелият му гръм стресне дремещите хълмове, а въздухът натежи от лепкавата смрад на ужас и смърт. В тия часове, въпреки натрупаната умора, неочаквана бодрост и бистрота на ума обземаха подпоручика; сърцето му се разтваряше и в него се настаняваше, безмълвен и скръбен, Поета.

Какво диреше той, кроткият и нежен, почти чуплив, лирик; как попадна в чудовищния кошмар на войната? Нима мястото му бе тук, сред обезумелите човешки създания, плъзнали в калта, мръсотията и студа, за да се убиват? Напоследък той постоянно се питаше това, макар да знаеше отлично - сам бе избрал тази участ, а за причините никой не се интересуваше - всичко се обясняваше с патриотизъм. А дали онези момчета отсреща, другите участници в отвратителната кланица, не изпитваха същия патриотизъм? Но Поетът не можеше да си отговори на такива въпроси, а подпоручикът нямаше право да си ги задава; затова те идваха и жилеха рядко, обикновено в затишието преди атаката, дразнеха и насищаха очакването с нетърпение, наместо страх.

Да, Поетът сам бе избрал тази участ преди няколко месеца - и тогава изборът му се стори желан и спасителен. Животът бе станал непоносим, съдбата се гавреше с него съвсем незаслужено. Любовта му се превръщаше в болка и скръб; болести и смърт белязваха любимите му жени. Писането му предизвикваше само непризнаване и премълчаване. Пиенето наместо радост му носеше озлобление и зловещ махмурлук. Приятелите бяха нескончаем извор на разочарования. Годините хвърчаха и той си повтаряше стотици пъти всеки ден: Вече съм почти на трийсет, Господи; а какво постигнах? Нищо, нищичко! Безсилен да се нарани с друго, в такива мигове той късаше стиховете си и ги хвърляше в студената печка, а след ден, два или седмица ги изваждаше, оглаждаше хартията и се взираше в непознатия текст. Беше го писал друг човек, безименен чужденец, дремещ вътре в него, дори и почеркът бе съвсем различен; луд съм, решаваше той - това обяснява всичко, този живот не е мой или е мой, но аз съм някой друг; всичко се случва другиму, а аз страдам вместо него, поемам неговите вини и злощастия. Луд съм, орисан съм на лудост и никой не може да ме спаси, защото отстрани всичко изглежда съвсем нормално и обикновено. Един обикновен бездарен поет, несръчен любовник, лош приятел и слаб пияч - това си ти в очите на света и никой не подозира за твоята лудост, а единствено тя те оневинява.

Каква по-справедлива участ за несретник като тебе, освен да нахраниш с ненужното си тяло стоустата, вечно гладна, смърт? Вече си почти на трийсет и никому не си донесъл друго, освен нещастия. Той си спомни няколкото жени, стоплили сърцето му; сякаш ужилени от змия, тe или умираха, или внезапна мъка ги попарваше; отровата бе в него самия, жените я вдишваха и вехнеха като прекършени цветя. Сигурно и стиховете му бяха пропити с тази отрова, но за тях Поетът нямаше вина - друг пишеше тези стихове. Той знаеше - прокълната е съдбата на всички поети; но защо страданията, отредени за него, покосяваха любимите му хора? Това не бе справедливо; но тъй беше орисано и само смъртта можеше да прекъсне проклятието с милостивата си ръка.

Тогава той тръгна да я търси. Самоубийството е грях; но да се посветиш на достойна кауза и да търсиш куршума е простимо и достойно. Ужасите на войната трябваше да умият вината му към наранените жени и приятели, към семейството и малцината читатели на тъжните му стихове; а гибелта му щеше да успокои всички и да изпроси няколко добри думи за самия него - тези думички, дето толкова копнееше да чуе приживе. И друго имаше, но Поетът не го признаваше дори пред себе си - смъртта му щеше да пробуди вината на обществото заради неговото безразличие към поезията и красотата; а нали заради тях живееше той?

Така попадна на фронта. Тук смъртта беше навсякъде - близка, достъпна, реална като другар от окопите. Нямаше нужда да я викаш, тя сама намираше когото пожелае. Нейната лотария не беше сляпа; тя оглеждаше всекиго, изучаваше го, преценяваше, избираше по какъв начин да погълне всяка жертва. Не, смъртта в никой случай не беше безока; опитваше се всекиму да въздаде по достойнство; а след касапницата малцината оцелели изживяваха в ужас останалия си живот, завиждайки за късмета на загиналите. В действията на смъртта имаше ужасна логика; хората сами я бяха повикали и тя вършеше работата си усърдно като полковите свещеници от двата лагера, дето всеки ден молеха Бога да прати повече смърт в отсрещните траншеи.

Не, сепна се той; това не можеше да бъде неговият живот. Бе попаднал в друг свят, тук витаеха сенки от някакви други възможни животи, въвличаха го в непознати чужди роли, захвърляха го, други сенки го грабваха и го носеха в кипящия си водовъртеж - все по-дълбоко и студено, към дъното. Удавник беше вече, неспасяем, можеше само да вика без никаква полза; грохотът на тишината поглъщаше всичко. Аз съм само на трийсет, прошепна той - нямам още трийсет, Господи! Но и Господ бе останал някъде отвъд, в неговите си селения; та Той не можеше да спаси света, а светът загиваше точно защото милиони такива незначителни човечета бяха озверели дотам да се избиват безжалостно, с радост дори, опиянени от омраза.

Студът го прониза, огледа се. Чернилката на нощта бе помътняла; някъде изпод земята се надигаше утрото; то носеше фучащата смърт на снарядите и после - вихрената атака на пехотата, зажадняла за кръв. Някъде там, отсреща, някой непознат зареждаше карабината с патрон, орисан за него, Поета; и само Смъртта знаеше дали изстрелът ще го улучи.

Вечерта бе заспал рано, повален от умората. Сънят му, както обикновено, продължи около час; но присъниха му се трите вещици-орисници от любимия му "Макбет"; и те в хор му казаха: "Утре! Утре е твоят ден! Нали викаше смъртта, молеше я да те прибере - е добре, утре!"...

"Но утре няма да съм тук, заминавам, отивам в отпуск - отвърна поетът-подпоручик - призори тръгвам, разписано ми е. И не я искам, чувате ли, не я искам вече!"... "Не - възразиха орисниците, - друго ти е писано, съвсем друго; защо не си внимавал какво ще поискаш?". И се разбягаха с кикот, а Поетът се събуди, стреснат от човешко докосване. Беше адютантът му; събуди го и съобщи, че отпуската му се отлага.

Поетът прогони спомена, приклекна няколко пъти да прогони студа; мокрият шинел бе замръзнал и се прегъна с лек пукот. Вярно е, прошепна той, нищо не постигнах досега, трябваше да изгоря всичките си писания, преди да тръгна; кому са нужни те? Може би, ако имам време нататък, ако Всемилостивият ми е отредил още живот, ще успея да напиша нещо друго, по-добро, да се хареса, да развълнува... Знам ли аз какво? Тъй различни са хората, харесват какво ли не; как да намериш общата им любов или слабост и да я превърнеш в поезия? Възможно ли е изобщо това?

О, да - търсех смъртта, за да отмъстя на безчувственото общество; то трябваше да бъде наказано, да го мъчи вечната вина за моята смърт. Но най-вероятно то ще ме забрави начаса, ако изобщо ме помни досега; и какво отмъщение мечтая аз, лудият?

В този миг профучаха първите снаряди и подир тях, сякаш чужд, отекна гърма на залпа. Земята наоколо завря, подскочи и се продъни от ответния гръм на нашите оръдия; заситниха картечници и във внезапния ад някакъв чужд глас, непознат рев раздра гърлото на подпоручика: Напред! Атака, момчета! След мене!

И, размахал револвера, той хукна към вражеските окопи, към безбройните святкащи очи на дулата; след него и войниците му; а отгоре Смъртта направляваше фигурките на бойното поле и внимаваше да не изпусне мига, когато орисаният куршум и гърдите на подпоручика щяха да се окажат един срещу друг, а погледите на двамата непознати мъже в почти еднакви кални дрехи се срещнат за пръв и последен път.

 

 

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.05.2016
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.