ОТЛИЧИЕ

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

Според различните представи за отличие, аз или никога не съм бил отличаван, или съм постоянно отрупван с тях. Парадоксът е само семантичен - ако приемем отличието като вид награда, заслужена според представите на някаква група хора - тогава моя милост никога няма да дочака отличие. Ако пък говорим за отличието като сбор от качества, определящи ме като черната овца в стадото - тогава да, отличавам се от стадото, ятото, рояка, множеството, обществото - и това често ми се натяква. Признавам го без глупава гордост или фалшиво съжаление; просто си е така и толкоз. Навремето са ме изтървали от калъпа, търкулнал съм се някъде в пролуките на пода и там е оцеляла моята несъвместимост с пъзела; а може и да съм от друг пъзел.

Никой за нищо не ме е награждавал; но и аз не съм пожелал поне веднъж някакъв signum laudis. Другите деца се кичеха с лента "Отличник", печелеха награди от олимпиади, конкурси и всякакви състезания; още преди матурата имаха медали като ветерани от всички войни досега. Само аз си ходех ненаграден и стените в стаята ми, вместо да са окичени с грамоти, бяха облепени с фотоси на картини от Салвадор Дали и Рене Магрит, за срам на родителите ми. Те отрано бяха прозрели тъжната истина за детето си, прокълнато да не докосне славата дори в най-скромните й проявления.

Непринадлежността към стройните редици на обществото не е нито извинение, нито обяснение; най-малко пък бунт. Не ставам даже и за мъченик - за това също се иска вяра или амбиция. Мъчениците също не съвпадат с картинката на пъзела; но за разлика от мене те искат да наложат своя собствен пъзел на обществото. Моето отличаване от останалите не е знаме за размахване, не съм толкова суетен. Не крия различността си, но и не я афиширам; просто се справям с житейските несгоди, причинени от нея, и си вървя според прищевките на интуицията. Сигурно е глупаво; но кое не е глупаво в човешкия живот?

Впрочем само шепичка от някогашните мои познати отличници изглеждат доволни от битието си. И как да си доволен, когато те друсат непрестанни налудничави амбиции; когато се дърпаш да изскочиш от кожата си и да препускаш по главите на множеството, да си най-отпред и всички да ти завиждат? Тяхната цел е по хоризонтала - начело, сред водачите, избраните и силните; а над главите им сияе същото старо небе, но те не поглеждат нагоре, откъдето божествените обитатели лениво зяпат омръзналата им човешка надпревара и как стадото хомо сапиенси като придошла река се изсипва накрая в бездната, отнасяйки квичащите си бесове точно както гадаринските свине.

Накратко - тичат, бягат, надпреварват се, дават всичко, само да победят; и накрая първи падат в дупката, затрупани чак до вдървения нос с всевъзможни отличия.

А може би е трябвало само да погледнат нагоре, в синевата; да подскочат, да докоснат облачето по пухкавото коремче и ако могат, да полетят. Ако не могат - защото не всекиму е дадено да лети - все така от време на време да отритват земята с проклетата й гравитация; а когато паднат, нека изчакат; бързането пречи да осъзнаеш болката и да поразмислиш от какво е причинена. Да поседнат тогава на натъртените части, да пият чаша вино и да се порадват на избора си, благодарейки на Твореца, задето им го е позволил.

Повечето художници са бедни, мнозина от тях са и честни; но най-бедният и най-честният се казваше Енчо. Беше дошъл от някакво планинско селце, завършил академията с едни дрехи на гърба си и все още ги носеше. Енчо киснеше в най-студения ъгъл на "Ювенес" и срамежливо чакаше да го почерпят; благодареше и промърморваше, че някой ден и той ще бъде от черпещите. Беше добър рисувач, можеше да уподобява всякакви стилове, но упорито търсеше свой собствен и момчетата го уважаваха. Имах рисунка от него, заплатена почтено с шише вино - Аз или някой от многобройните ми Азове как декламира и си акомпанира на пианото. Изглеждах петнайсет години по-стар и я пазех за годините на равносметка, когато й дойде времето; дори й бях определил един от стърчащите пирони на стената.

Този Енчо най-неочаквано бе удостоен с някакво държавно или общинско отличие. Орден, медал или нещо подобно, плюс почетно звание; то му даваше право да се вози безплатно в обществения транспорт, без да се озърта постоянно за контрольор, както досега. За "Ювенес" това бе разтърсваща новина и тя раздели пиещите на два лагера. Става дума за грешка, смятаха оптимистите, докато привържениците на мрачните конспиративни теории обявиха Енчо за шпионин, предател и Юда, внедрена да слухти из културните средища и да докладва после на властите. Това бе злокобно обвинение и нямахме търпение да чуем как Енчо ще го опровергае и ще измие мръсното петно от честното си име.

Надвечер Енчо смутено пристъпи прага на "Ювенес", спуснахме завесите и разпитът започна при закрити врати. Никой от бившите, сегашните и бъдещите обитатели на това сакрално място не бе удостояван от властите с отличие и дори със сянка от внимание - и изведнъж хоп - Енчо, най-невзрачният и далеч не най-щедро надареният с талант, но винаги честен и почтен, стана галеник на съществата, дето ни мразеха повече отколкото ние - тях.

По онова време имах вземане-даване с една дама с доста особен духовен строеж. Добра физическа даденост, но във възпитанието й нещо бе сбъркано. Изглежда още от малка я бяха приучвали към строго спазване на правилата и това й беше станало първа природа. Погазваше само заповедта да не прелюбодейства, но това го отдавам на моята собствена неустоимост и не бих я съдил. Всичко друго у нея беше подредено, установено и непоклатимо, това внасяше нотка на сигурност в битието ми; но все пак не посмях да й призная как си вадя хляба. Представях се за социолог, проучвам психологията на различните обществени прослойки и затова съм принуден да вися в долни дупки като "Ювенес". Изобщо тя беше прекалено равнобедрена за мене, ако ме разбирате.

Същата тази вечер се случи да сме заедно и докато се чудех как да й обясня защо всички в кръчмата се държат тъй фамилиарно, сякаш се знаем от люлката - и влезе Енчо. Настъпилата тишина го стъписа; направи опит да заговори този-онзи, но никой не му отговори; и когато вече очаквахме да се изниже под надписа Lasciate ogni speranza, Енчо прохлипа сърцераздирателно:

"Защо го направиха? Защо ме награждават? Къде сбърках?"

Разкаянието му изглеждаше искрено и се хареса на пиещото множество; Енчо, макар и още под съмнение, се бе върнал и нещата щяха да се разтълкуват. Знае се - събитията изведнъж се проясняват и отговорите сами идват през един тесен процеп в съзнанието след като виното го е събрало в една точка и се получи експлозия, съзнанието избухва и битието става просторно, ясно и обяснимо както никога досега. Този ефект се получи доста бързо и колективът почти единодушно обяви Енчо за жертва на коварен заговор срещу всички останали; а е бил избран именно той поради вродената си кротост, свенливост и непротивене на злото; а също и да се даде почтен вид на самата награда. Енчо бе реабилитиран набързо, след като се закле да откаже наградата и прилежащите й привилегии, включващи освен автобусите и безплатно къпане в общинската баня без ползване на теляк.

Минаваше полунощ, когато Рафаил обяви:

"Добре, момци, който пил-пил; който му е малко - утре да си допие. Хайде сега всички обратно в ковчезите!"

И компанията се разотиде, доволна, задето е спасила един невинен младеж от коварните примки на властниците - и нетърпелива да види как Енчо ще им се изхили в очите и ще ги заплюе с гордо вдигната глава.

На другия ден Енчо отишъл, получил си грамотата и тенекийката, коленопреклонно благодарил и обещал да бъде достоен за високото отличие; после го представили на големците и те масово му поръчали портрети и други картини; самият Енчо пърхал до небесата от щастие. Когато се събрахме, всички бяхме оклюмали, обидени и оплюти, а Рафаил обяви:

"Да утрепем идиота! Аз плащам!"

Но Енчо не стъпи повече в "Ювенес"; а когото от нас срещнеше, не го познаваше. Един беше посегнал да го бие, но навреме се взел в ръце и само го наплюл. Самият Енчо имал доста неприятности с жените на големците - тях Леонардо да ги рисува, пак ще са недоволни, та Енчо ли? Съвсем скоро след случката никой вече не го споменаваше, дори и когато назначиха Енчо за доцент по рисуване.

Той бе тръгнал по пътя си, но този път не интересуваше никого. Всички пътища човешки водят до никъде; но това не е причина да не извървиш пътя си с достойнство.

Самият аз пострадах от тази случка. Няколко дни след нея поведох равнобедрената ми приятелка към "Ювенес", а тя се задърпа на улицата и изприказва един куп глупости - в резюме: "За какво се мъкнеш в тази дупка, толкова ли няма за тебе почтени места и нормални хора? Разни човешки отпадъци и нищо друго! Само този Енчо беше свестен, и хората го оцениха, ама вие от завист жив го изгризахте! Сега ще му дишате праха отзад, а него на ръце ще го носят..." И прочие, и прочие такива приказки, не ги чух докрай, а тя може още да си ги меле на ъгъла, където я оставих; не зная, отдавна не съм минавал оттам.

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.05.2016
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.