ОТКРОВЕНИЕ

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

"Бъди откровен(а) с мене!" - колко пъти всеки е произнасял тази реплика, без да се замисли за последствияга, ако някой се вслуша в нея. Слава Богу, рядко й обръщаме внимание. Хората интуитивно чувстват опасния заряд на откровеността и я избягват; това е задължителен елемент в човешкото общуване. Иначе светът щеше да е населен главно с мрачни и озлобени същества, а от устите им ще пълзят и съскат никому ненужни отвратителни истини. Всъщност откровеността е заплаха за устоите на обществото и много e мъдро от страна на еволюцията да я изтрие от списъка на човешките добродетели.

Почти всичките ми кратковременни опити да се задържа някъде на работа са приключвали с откровеност от страна на шефовете. Един ехидно ми разясни, че не ставам за тази работа, всъщност за никаква не ставам; друг тъжно обобщи как е открил непреодолими несъотвествия между изискванията на длъжността и личните ми качества; трети ме разпита дали наистина нямам никаква представа от йерархичната структура на обществото и принципа на субординацията. Спомням си един човечец, безоката съдба го бе определила да ме командва няколко седмици. През това време той искрено страдаше в безуспешните си опити да ме преобрази в кротък и изпълнителен служител; след това ме уволни по някакъв благоприятен параграф с три заплати в джоба и с направление за психиатър и откровено настоя да се прегледам. Никога не съм се сърдил на тези мои началници; каквото и да мислеха за мене, аз отдавна си го знаех.

Ето как Откровението - Божествената истина, дадена на човеците, се е превърнала в качеството Откровеност, не само недолюбвано, но и травмиращо обществения договор. Както всичко божествено, принизено от човешкото докосване. Нещо повече - ние сме неспособни дори да четем небесните откровения, на Апокалипсиса гледаме като на бълнуване, сходно с предсказанията на Нострадамус, а словата на пророците ни звучат като архаични приказки за лека нощ. Пък после се чудим защо всичко, случващо се с човечеството, ни сварва неподготвени. Чешем се по главите и се чудим как така са станали великите открития, как са нарисувани божествените картини, как е съчинена поезията, възвисила човеците до небесата - а всичко това е резултат на божествените откровения, милостиво дадени на някого от нас. А най-изненадани са самите избраници, недоумяващи как и защо най-неочаквано са измислили и създали това.

Но така е; и все по-така ще бъде.

Не зная дали Йоан Богослов е бил на себе си, когато получил Откровението на остров Патмос и го записал. Вероятно е изпаднал в транс, с разширено и изострено съзнание, затова виденията-символи в неговия Апокалипсис са тъй ясни и болезнени. Често съм се озовавал в такова състояние и съм се удивлявал колко живи и истински са подобни видения; но никога не съм търсил в тях скрит и дълбок смисъл. Без да съм дотам алкохолно зависим, колкото смятаха двете ми бивши тъщи, все пак допусках влиянието на виното върху необяснимите сцени и събития, подобни на откъси от различни филми, населяващи среднощните сънища. Според материалистите сънищата са отражение на действителността с нейните проблеми, страхове и всичките й гадости, и така всеки сън се оказва кошмар; но ако това е вярно, как ще обясним шествието от сладки женички, превръщащи спането ми в желано зрелище и вълнуващо, почти реално изживяване? Нека Господ прости на клетите материалисти, както аз бих им простил, ако исках; те просто не знаят какво правят. И не материално отражение, а чисто божествено откровение беше онзи сън за Клавдия - защото ме свърза с нея, когато нямах представа къде и с кого е; и съм сигурен - двамата сме го сънували едновременно и никой, никак и никога няма да ме убеди в обратното.

А ето какво беше.

Преди всичко не беше сън - но не зная как да го нарека. Бях съвършено буден, трезвен здравомислещ. Седях в края на гората и чаках залеза. Под крилото на мрака щях да вляза незабелязан в крайградския мотел и да изпразня раницата с яребици; след това да споделя любезната компания на собственика, мой далечен братовчед. Имаше още около час до мръкване, но точно в този час ловните инспектори стават особено зли. Разбираемо е - човечеството вече пиe втората ракия, а те още клечат из шубраците, дебнейки злодеи като моя милост. Да разбираш мотивацията на някого още не е повод да го обичаш и да търсиш близостта му; затова търпеливо изчаквах слънцето да си навлече нощницата и да се търкулне зад баира отсреща. Тогава светът изведнъж грейна; някаква сила ме пое и издигна, стомахът ми се сви, сякаш излитах със самолет, и се озовах високо в небето; облаците плаваха на пухкави кълбета под мене и под тях прозираше Земята като на карта, с континентите и океаните и хилядите точици на островите. После се сниших над едно светло петно, бавно приближих и стъпих на земята, а очите ме боляха от светлина и белота. Беше пустиня, с убийствено красиви пясъчни хълмове, долини и планини, без нищичко друго освен пясък; океан от пясък и безнадеждност.

Тръгнах, провлачих крака по пясъка, стъпките ми идваха от нищото и несъмнено водеха пак там. Никакъв смисъл нямаше да вървя, а също и да стоя, както и да дишам и съществувам. Нищо нямаше смисъл; или имаше някакво скрито, недостъпно значение. Навярно и времето не присъстваше, то също бе безсмислено. Все пак вървях; чаках да свършат силите ми, да падна и краят да дойде като избавление.

Навън бе пустиня; в мене също. Влачех се нанякъде без посока, а тялото ми тежеше като оловно и нещо в него се блъскаше и ръмжеше. Спрях, заблъсках гърдите си, изревах накъм жарещото слънце - и из устата ми се подаде глава, съскаща и плюеща жлъч, и изскочи като от утроба отвратително същество, подобно на гущер или жаба; падна в пясъка, подскочи на кривите си люспести крака и хукна, а следите подир него мигом се заличаваха. Олекна ми; но веднага след изрода нова твар се заизмъква през гърлото ми, извади сивозелената си лигава глава и заръмжа, тялото й се загърчи и на тласъци излезе пред треперещата ми уста; и веднага сред него - трето същество, все тъй отвратително се роди из собственото ми тяло. Обгърна ме ужасна воня, а гадините потънаха в пясъците без следа. Смрадта бавно се разсея, избърсах слузта от лицето си, посъвзех се - и се отдадох, опиянен и треперещ, на облекчението. Бях съвсем лек, ефирен почти; ужасът бе свършил; не знаех дали има още зверове в мене, но тези трите бяха си отишли и това бе прекрасно.

И продължих в пустинята; вече по-леко, а и сякаш някой ме напътстваше, краката ми сами избираха посока в абсолютно еднаквия пясък и тъй, без време и цел, се влачех, докато очите ми се замъглиха съвсем и тогава в мътилката се показа река. Тънка като жица, тя режеше края на пустинята; зад нея зеленееше ивица живот. Мираж, несъмнено; но аз живеех в мираж, самият аз бях мираж - и запълзях натам. Сигурен бях - щом потопя пръсти във водата, тя ще изчезне и само кикотът на нечестивия и гракът на невидими гарвани ще заглушат отчаяния ми стон; и все пак се движех някак си, часове или дни, докато стигнах. Реката беше истинска, водата хладна и бистра, дърветата на отсрещния бряг дружелюбно помахваха листа. Сигурно това е раят, помислих; някакъв скромен бедняшки рай за грешници като мене - непослушните Божии деца, дето пакостят само на себе си и това всъщност никому не пречи. Благодарих Богу за тази приятна, неусетена смърт, и тогава видях отсреща на брега Клавдия, и се зарадвах на гибелта й - сега бяхме обречени да сме двамата в райската градина и хич нямаше да погледнем киселите ябълки на познанието, защото вярваме на Еклисиаста и знанието ще ни донесе, както винаги от Сътворението досега, тъга и само тъга.

Пропълзях до водата, потопих се и дълго събирах сили; внезапното спасение бе изсмукало всичката ми борбеност; но Клавдия бе отсреща и може би ме чакаше. Заплувах, но просто не помръдвах от мястото си, безразличната река не ме приемаше и не можех да се отдалеча нито педя от брега. Надигах глава, изплувах и потъвах като удавник, за да видя Клавдия - тя седеше и не поглеждаше към мене; приведена и скръбна, сякаш оплакваше смъртта си. Реката полека ме отблъсваше, не можех да я преборя; седнах на пясъка и отчаяно викнах някъде нагоре, към бездушните небеса "Какво още да направя, ще ми каже ли някой? Пълзях, плувах, сега какво - да летя ли?"... Разперих ръце в отчаяние - и те изведнъж ме издигнаха; размахах ги - и полетях. Несръчен, уплашен и удивен, краката ми понякога докосваха водата като излитащ лебед; но летях, преполових реката и тогава Клавдия ме видя, стана и помаха неуверено с пръсти, както човек маха на влак от непозната гара.

След това паднах в пясъка и когато се опомних, главата ми бе в скута й, а пръстите й галеха пясъчните ми коси. Пред очите ми пропълзя змия, втренчи се в мене някак дружелюбно и помаха с език. Кажи ми, попитах я наум, за да не стресна Клавдия: как така полетях?... Змията поклати глава и отвърна: Колко сте глупави това хората! За да летиш, не ти трябват пера или машини. Летенето е въпрос на дух, приятелю!... После се усмихна и отпълзя; а аз лежах примрял и отмалял, сгушен в Клавдия, и не смеех да дишам, за да не пропъдя магията; и продължавах мисълта на добрата змия. Не с пълзене, с летене се достигат миражите и мечтите, приятелю Сотире, и всеки от нас има крила, ние се раждаме с крила, но не ги виждаме и чувстваме, не ги използваме, забравили сме ги, загубили сме ги, докато пълзим нанякъде, слепи, сакати и глухи. Но щом потърсим магията, когато желанието е достатъчно силно и благородно и се пожертваш за него - крилата тутакси ще се разперят и ще полетиш, изхвърлил всичкия баласт от гърдите си - освободен, роб единствено на мечтата.

Проумях всичко това - и отново се намерих в грубия свят, в тъмнеещата граница между гората и небето; ръцете ми трепереха, жадни да запазят докосването до Клавдия. Полека тръгнах надолу към притъмнялото селище; а вместо раницата с мъртвите яребици на гърба си усещах как пърхат, нетърпеливи за летене, пухкавите ми криле.

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.04.2016
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.