Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОТЧУЖДЕНИЕ

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

Много модерна дума. Преди време я научих от критиците на Камю; те до един изкарваха героите му като отчуждени типове, неспособни да се приспособят към обществото. Лично аз не ги намирах такива, бяха ми симпатични, макар да ме дразнеха с липсата си на чувство за хумор - а точно то държи дистанцията между тебе и въпросното общество и те задържа на повърхността. Сигурно тази липса - а тя ги прави доста мрачни и скучни - е оформила у критиците отчуждения образ на герой, обърнал гръб на всичко останало. Критиците умират за такива въображаеми типове; сигурно по нещо приличат на тях самите. Да си критик е скучно занятие и то привлича главно вторични хора, разчепкващи чужди текстове, Чрез това безполезно действие те иззиждат като торни бръмбари монумента на собствената си значимост. Отчужденият герой (критиците предпочитат думата алиениран, по-научно звучи) е удобен, понася всякакви критически интерпретации и понеже е алиениран, не му пука какво драскат за него умниците, неспособни иначе да съчинят и едно авторско изречение. Както казваше моят покоен приятел Пийсателя за критиците, от моята планета те са неразличими.

Но моля за прошка заради отклонението; не подхожда на недоучил бракониер да раздава оценки на по-извисените от него особи. Просто бях учуден, когато Клавдия веднъж ме нарече алиениран тип. Тя не вложи негативен смисъл в думите си - иначе защо щяха да са гарнирани с целувки и прочие милувки; дори имаше в тях елементи на възхищение и завист. Свикнал съм да ми завиждат всякакви личности, впримчени и оковани в капана на обществото - но защо пък Клавдия? Винаги съм смятал красивите жени за потенциално независими; а дали ще го поискат и постигнат, това си е техен избор. Щом не правят нищо за своето освобождение, значи им е хубаво в кошарата и само блеят жално, дано някой им обърне внимание.

Актьори сме това хората; само че бездарни и на всичкото отгоре самички си съчиняваме нескопосаните текстове. Пък после се чудим защо нищо не е както трябва и защо живеем така несръчно.

Думата "алиениран", както и останалите думи, е препоръчително да се използва пред хора, съгласни със значението й. Иначе са възможни недоразумения, предизвикани само от непредпазливостта ни. Преди време в "Ювенес" се мяркаше един от градските хомосексуалисти, иначе безобиден кретен. Беше си измислил и подходящо име - Беса Ме Мучо; накратко - Беси. Идваше, пиеше някакъв жълтеникав бълвоч, тайна рецепта на Рафаил, без да дразни останалото смучещо братство. Един ден май беше надвишил квотата на бълвочите и се залепи на една маса при бившия учител по география, известен като Миклухо-Маклай. По това време Миклухо работеше като докер по две причини - икономическа и идеологическа. Първо, докерската заплата беше колкото три учителски, и второ, докерите нямаха за директор кретен от вражеската политическа партия. Миклухо твърде бързо бе възприел непринудените докерски обноски и всяко намекване за срамното интелектуално минало го вбесяваше. Ако се бе родил стотина години по-рано, несъмнено щеше да се нареди до най-кървавите пролетарски вождове.

Затова когато Беси седна на масата му и опита да завърже разговор, Миклухо сплете ръце и жилите му кипнаха от буйна работническа кръв. Изръмжа нещо, цялата кръчма притихна и застина в трепетно очакване. И в тишината се чу гукащия тенор на Беси; при това той посегна да погали вожда по ръката:

"Днес си особено алиениран, Миклухо!"

Аз вече бях затворил очи; но отличният ми слух различи свирещия звук на летящо тяло, счупването на външната врата и последвалия коментар на Миклухо, непредаваем върху хартия, освен ако е тоалетна. Представих си излитането на клетия Беси под обезсърчаващия надпис "Lasciate ogni speranza" и бързата реакция на Рафаил, наливащ поредния коняк в ръмжащата паст на географа; но никога не си простих малодушието да пропусна зрелището на живо.

Така изгубихме Беса Ме Мучо само защото употреби неподходяща дума пред неподходящ човек в лош момент. А е жалко, защото, ако някому хрумнеше да се включи в лявото платно, присъствието на Беси бе достатъчно да му пропъди бръмбарите от главата. Личният пример може да не е положителен и пак да е достатъчно убедителен.

Не зная доколко Миклухо бе справедлив в гнева си. Може би просто беше сръбнал повечко или пък този ден възходът на световния пролетариат да се бе препънал в козните на експлоататорската конспирация. Пък и с какво право ще наречеш алиениран гордия пролетарий, зад когото се възправя като скала цялата работническа класа?

Само ще прибавя за сведение - скоро след тази случка Миклухо замина за някакво провинциално училище, назначен за директор - с жилище, секретарка и стотина стригани циганета, треперещи от външния му вид. Несъмнено там му помагат докерският опит и придобитите умения в разрешаване на деликатни конфликти.

Според Емануил отчуждението е естествено и единствено възможното състояние на интелигентния човек. Разбира се, става дума за дълбокото, вкоренено отчуждение; то ни отделя и опазва от допира с околните и тяхното зловредно влияние - точно както се пазим да не общуваме със заразно болен. Нещо като моето Кълбо; но аз се крия там само понякога, иначе си плувам сред човечеството като жаба в блато, дори понякога се покатервам по жабуняците и пея ли, пея оттам.

А дали няма друго, по-широко Кълбо, където живея, и само гледам през прозрачната му ципа обществото навън, отдалечен и спасен от него? Това ли има предвид Емануил? Отчуждение ли е моето състояние, забелязано от Клавдия, или просто съм външно тяло и организмът на стадото го отхвърля? Никога не сме били близки с това общество, или части от едно цяло; как тогава ще се отчуждаваме? Логично е степента на алиенацията да се измерва само когато си затънал до ушите в човешката кал - иначе просто си от друга пиеса, приятелю Сотире. Пиеса с други действащи лица, на друг език и от друг театър.

Преди време попаднах на един наистина алиениран тип. Отидох за пъстърва на една рекичка доста високо в Балкана; мястото бе труднодостъпно, забутано из буковите дебри, божествено тихо и нереално. Разтоварих си багажа, нагласих внимателно мрежите, отворих си любимата бобена консерва и зачаках. Поне един час трябваше на уплашената риба да се върне във вирчето, но време имах, хляб и дори малко вино; никога не съм ламтял за нещо повече. Представих си вкуса на печената пъстърва, забих лъжицата в боба и впих очи в небето отгоре - високо, далечно и чисто, несмущавано от отвратителното човешко присъствие. Сигурно съм позадрямал, защото внезапно се стреснах и ококорих. Насреща ми стърчеше мъж в окъсани кални дрехи, към два метра висок; дългата му брада сякаш бе дялкана с тъпа ножица.

"Имаш ли кибрит? - запита мъжът - снощи валя и моят се намокри".

Така се запознах с Иво Златотърсача.

Иво бе уловил вече няколко пъстърви и ме покани в своя лагер - така го нарече. Беше колиба от клони, постлана с шума и мъхове, до самата рекичка. Огнище от камъни с трикрака пиростия, тенджерка и джезве завършваха оборудването, а на един клон висеше мрежа с консерви и продукти. Похвалих къщата му, той запали огън и насоли рибите, аз пък налях вино и пиршеството започна. Зяпах как водата бълбука в улея му и си представях как в ситото лъщят едри самородни късове злато. Иво улови погледа ми и се ухили с няколкото зъба, пръснати тук-там из устата му:

"Златотърсачеството учи на търпение. Придобиеш ли търпение, златото ще дойде. Е, десетина пъти по-малко, отколкото си мечтал, но все ще събереш някоя прашинка. Тогава пък ще се научиш на скромност. Ами само на това да се научиш, пак си е струвало да промиваш потоците".

Той посочи нещо в треволаците насреща. Беше смок, препичаше се и дебнеше нещо, почти невидим.

"Приятел ми е. Чака да хвана риба и да му дам. Не бях чувал смок да яде риба. Ама този не си поплюва. Казва се Васо. Вечер идва и един бухал. Това са ми приятелите".

Пъстървата замириса упоително.

"А не ти ли доскучава? - запитах. - Така сам, без хора?".

Златотърсача ме изгледа изумен.

"Без хората? Без тая напаст? Ами нали от тях съм избягал бе, човек!".

Изглежда го бях разочаровал и побързах да замажа глупостта си:

"Всъщност ние двамата си приличаме. Много даже".

После се нахвърлихме върху горещата пъстърва и се разбъбрихме за какво ли не; той ми показа несложната си техника в рекичката, извадихме и моята мрежа с трийсетината пъстърви и когато дойде време да си тръгвам, Иво ми сподели:

"Мечтата ми е да събера повечко злато, да си купя хубава палатка за през зимата, да натрупам провизии и поне три месеца да не слизам при хората. Три месеца не са много време, но може би ще успея да забравя света".

През онова лято ходих още два пъти при Иво, носих му вино и каквото друго се сетя и неизменно повтаряхме същия ритуал, а веднъж дори ми позволи да нахраня смока Васо. И винаги след две-три чаши вино Иво захващаше любимата си тема: как ще се опаричи внезапно, ще накупи всичко необходимо за един заточеник и ще изчезне без следа в гъсталака, докато напълно заличи света от паметта си. Какви бяха причината и поводът за отвращението му към човешката гмеж, това не попитах; понякога тези неща се подразбират.

В късната есен пак отидох там. Колибата си стоеше непокътната, студеното огнище, тенджерката и опушеното джезве, лъжиците, завивката - всичко. Иво го нямаше, смока Васо - също. Вятърът бе навял жълтеещи листа в колибата, наоколо бе разровено от диви прасета. Стопанинът отсъстваше отдавна; но къде беше? Седнах, запалих огъня, надявах се Иво да се появи, щом подуши пушека. В храстите до реката видях улея и ситата, вече леко ръждясали. Чаках цял ден, дори си опекох риба; никой не дойде. Къде бе изчезнал приятелят Иво? Не допускам да се е отказал от всичко и да се е върнал при непоносимото човешко общество; вероятността да е открил съкровището си също клонеше към нула, пък и не бях чул за появата на таен милионер наоколо. Така повече и не видях Иво, бе напълно изличен от света - всъщност нали това желаеше? Все някак го е постигнал. Така го запазих в паметта си: грамаден, брадат и дрипав, напълнил шепи с лъскавите вълшебни прашинки, поел по невидима пътека в мрачните дебри - навътре, надалеч, без следа и звук, завинаги. В клоните над него прелита като сянка бухал, а отстрани пълзи верният Васо и зорко пази самотата на господаря си.

 

 

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.05.2016
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.