ОТЧАЯНИЕ

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

Отчаянието е дъното на пропастта. Досега сме падали стремглаво надолу и не сме имали възможност да осъзнаем какво става. Но ето - паднали сме и безсилни, отчаянието ни сграбчва за гушата с хладни, лепкави пръсти и бавно ни задушава - но не до смърт, а докато изпиеш до капка цялата мъка. И така продължава, докато някъде отгоре заблещука светлинка, повее свеж въздух и през гробовните стени на кладенеца пропълзи подобие на надежда.

Повечето хора на изкуството често избират отчаянието за обект на творбите си - може би защото болката се описва по-лесно от радостта. Плачещите, страдащите и отчаяните гъмжат из цялата история на изкуствата, а щастливците се усмихват само тук-там и общо взето изглеждат глупаво насред бездната от отчаяние, наречена човешко съществуване. Изкуствата всъщност са паметници на отчаянието, хиляди са неговите лица в картини, скулптури, романи и драми; да не говорим за печалната и болезнена поезия, събирана сякаш от гробищните огради. Всичко това е сътворено главно за да се възхити публиката от умението на автора да страда тъй, сякаш наистина го боли него самия, а не измисления му персонаж. Най-тъжните любовни балади, пропити с черно отчаяние, са писани от добре нахранени и напоени мъже, заобиколени от всеотдайни почитателки и отзивчиви критици; и ако нещо е застрашавало и смущавало живота им, то е преяждането, препиването и витаещите венерически болести. Ей такива съчинители бих осъдил, при това с удоволствие, да се препитават с лопата в ръка. Самият аз познавам катарзисното въздействие на този вид труд. Доста време съм се прехранвал с добрите стари шанцови инструменти, несъмнено пак ще го правя и в такива моменти винаги съм бил доволен от живота - още едно предизвикателство, още една победа, още един повод за гордост. Но се съмнявам дали някой от господата, възпяващи на пълен стомах измисленото си отчаяние, би ме разбрал. Самодоволството на пълноценния метаболизъм смачква като валяк вирусите на революционните идеи.

Изобщо - едно е да видиш отчаян човек, погълнат от кладенеца на страданието - а друго е самият ти да си такъв. Едно е да описваш епидермалните си любовни или житейски несгоди като висше страдание - а друго е да носиш в ръце мъртвото си дете.

Интересно е как някои автори успяват да изпадат в периодическо отчаяние два до шест пъти в годината заради нещастна любов. И всеки път отчаянието им е документирано със сума ти поезия, обикновено датирана, да не се объркат изследвачите. Светът наистина гъмжи от хубави жени, достойни да страдаш заради тях и да бъдат възпявани; още повече са недотам хубавите, те трябва да се предлагат на пазара опаковани с две бутилки вино, а то бързо компенсира естетическия недостиг; затова не бива да ни учудва плодовитостта на любовните поети. Впечатлява и дълбочината на тяхното отчаяние - те очевидно имат природно предразположение към него или са си го изработили като най-печеливш модел за бързоликвидна поезия. Как успяват да се отърват от него, да се възстановят и веднага да пропаднат в следващата дупка, не ми е ясно. Или просто е нямало отчаяние и страдания, или дупката е плитка, или всичко e майтап, измама, цирк, кьорфишек, ала-бала, пунт и пластика и на магарето ластика, казано на булеварден език.

Отчаянието е илюстрация за изхабяването на думите от непрекъсната употреба. Хлапачките са отчаяни от една пъпка на бузата; майките им - защото тече тоалетното казанче, а бащите - защото отборът им е паднал на футбол. Как тогава да наречем истинското отчаяние? То остава неизразимо и можем да го съзрем само дълбоко в дъното на празните очи, останали без сълзи. Може би е време да измислим нова дума и да улесним пишещите. Истински отчаяният човек не се интересува как ще наречеш състоянието му. Той е вцепенен, чувствата му са свити на черно ледено топче извън душата му, страхът и ужасът са вкаменили болката и това ще е неговото състояние през предстоящата вечност, независимо как го описват другите, останалите в невъзвратимото минало.

Питах се дали Клавдия е изпаднала в отчаяние, преди да ме зареже; но не вярвах. Заради мене, хайде де! Аз представлявам ценност само в собствените си очи; при това ценност от калибъра на овехтяла детска играчка. Да е обидена - това да, несъмнено; но отчаяна? Колкото и да съм самолюбив, не го вярвам. Обидата не е чак такава екзистенциална трагедия, че да те хвърли в пропастта на отчаянието - особено когато имаш магически дарби.

Най-близко до делничното отчаяние ми се вижда испанското Десперадо; то вече създаде жизнен модел чрез сума филми и сходни общонародни изкуства. Артистично отхвърляне на живота и прилежащите му ценности, това пък неустоимо привлича красивите и пагубни жени; става една мътна и кървава трагедия със сълзливи и дори комични елементи, насочена към залежите от глупост, заровени дълбоко във всеки от нас. Но нека се примирим, не можем всички и по всяко време да сме умни, рационални и целеустремени. Полезно е да вкусваме понякога от романтичното отчаяние, така обичано в изкуството, защото ни държи далече от онова, истинското и страшното отчаяние. Точно както чудовищата от приказките под топлия юрган замъгляват и изместват страхотиите на живота, стаени отвън в търпеливо очакване.

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.05.2016
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.