ОСТРОУМИЕ

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

Веднъж споделих с Клавдия:

"Винаги усещам страшна самота, когато някой каже, че никъде из вселената няма живот, освен на Земята".

А Клавдия ме гушна и измърка:

"Нищо страшно не виждам да останем сами двамата във вселената".

Беше искрена. Аз също. Когато двама души могат да си говорят такива дивотии, това значи много, нали?

Да, с Клавдия беше различно. Една друга булка в подобно положение изразяваше готовността си да отиде с мене до края на света. Отначало го приемах за специфична момичешка шега и отговарях стереотипно: Няма нужда чак дотам, долу в магазина имат от моето вино... Но един ден дамата дойде ухилена до каскета и размаха два билета - щяла да ме води в Малайзия. Това със сигурност е дори оттатък края на света. Защитните ми механизми тутакси се задвижиха, заскърцаха застрашително и ме изритаха на безопасно разстояние; но оттогава рядко приемам за невинно остроумие дамските декларации - колкото и рядко да достигат чак до съзнанието ми. По-добре да внимаваш с печката и когато не е запалена, отколкото да се изгориш заради едното лекомислие.

Всъщност, ако жената наистина е остроумна, тя винаги точи остроумието си върху мъжа до нея и след това, вече наточено, го използва срещу когото й падне в поднебесното пространство. Тя го смята за свое чаровно оръжие, и понякога е така; но нищо не омръзва тъй бързо, както чуждото остроумие, а дамите рядко притежават изтънчено чувство за мярка. Общо взето, препоръчвам им да не прекаляват с остроумието, както и с парфюма си - много бързо околните се изнасят на чист въздух и тишина. Поне аз нямам нужното търпение и възпитание, пък и обществото не очаква особен такт от бракониер и декламатор на безполезни и забравени автори.

Изобщо остроумниченето е рисковано занимание. Най-обикновена съдба за остроумника е да бъде наказан според текущите нрави в обществото. Сократ и маса други умници са пили отрова; други са били мушкани, съсичани, печени, бесени или обезглавявани - зависи кой вид умъртвяване е бил на мода в момента. Най-безболезнено се отървавали късметлиите, осъдени на отрязване на острия език; по този начин вече били застраховани срещу повторно провинение. Изобщо отстраняването на прегрешилия орган е било широко разпространено в ония времена; учените още не били стигнали до откритието, че всички злини идват от главата и ако ще възпитаваш правилно виновника, трябва от самото начало да го освободиш от нея и вредното й влияние върху организма.

Слава Богу, родихме се в хуманно време и обществото не прибягва до такива бруталности. Ако не се движиш по релсите му, подсказва ти тактично сам да решиш проблема като си избереш по-приятно и здравословно самоубийство. Така всички са доволни и всеки е на мястото си, царуват ред и справедливост; а нали това е пътят към всеобщото щастие?

Или си остроумен от дете, или не си и няма да станеш; това е даденост като пола или цвета на косата. Нищо страшно, ако ти липсва остроумие; множеството от земните жители живеят с тази липса и дори не знаят за нея. Това им спестява купища неприятности в делничното битие, където остроумниците се отстрелват най-напред. Лошото идва, когато остроумието ти липсва или е още в зародиш, а се мислиш за надарен остроумник. Всеки познава подобни типове, сеячи на досада и раздразнение; и все пак много често те си спечелват име на шегаджии и веселяци и пръскат скудоумия от екрани и вестници с нескончаема щедрост.

Един такъв имал наглостта и безумието да се влюби в леля Марго. На всичко отгоре бил неин началник; а леля Марго отчаяно обичаше библиотеката си, работата си и живота сред книгите; би работила и без заплата само за да присъства в малкото си хартиено царство. Всичко можех да преглътна, спомняше си тя, дори обидата, че бих могла да го харесам; но шегите му не можех. А той ги ръсиеше безкрай като коза - барабонки, еднакви и бездарни и след всяка чака да го погалиш по главицата и да го похвалиш какъв духовит и умен началник е... Както леля Марго сподели тогава, не виждала друг изход, освен аз да заколя натрапника, а тя да ми осигури алиби. Тогава леля била на четирсет и три, красива като никога, с осанка на кралица и доколкото помня, твърде малко бяха смелчаците, подали заявка за сърцето й. Личният живот на леля Марго бе загадка. Ако имаше мъже, те стояха заключени в гардероба й, в очакване на висшето благоволение.

Но ето как се развили нещата. Въпросният шеф я издебнал един ден и я засипал с двусмислици, гарнирани с хитри усмивки; когато успяла да стигне до същността им, леля Марго разбрала - всъщност било покана за вечеря. Тогава се състоял горе-долу следният диалог:

Леля Марго: А след вечерята?

Натрапникът: Ами... Всъщност каквото се получи... Да оставим нещата да следват естествения си ход, нали разбираш? Каквото сърцата решат...

ЛМ: Не зная доколко си сериозен...

Н: О, Марго, напълно сериозен съм! От дълго време исках да ти обърна внимание върху себе си...

ЛМ: Отдавна е привлечено. Но не зная, да не е мимолетно увлечение от твоя страна... Мъж като тебе сигурно е доста разглезен от жените...

Н: Не, моля ти се! Ние сме зрели хора, правим всичко с ясно съзнание, нали разбираш? От всичко най-мразя дребните лъжи...

ЛМ: Щастлива съм да го чуя! Знаеш ли, мислех те за несериозен. Ами ти все се шегуваш...

Н: Да, не мога да се отърва от това проклето чувство за хумор.

ЛМ: Непрекъснато остроумничиш... Не че ми е неприятно, но не знам къде свършва шегата и започва истината.

Н: Истината е една - ти много ми харесваш!

ЛМ: О, толкова си мил... Добре, щом съдбата е решила, ето какво ще направим. Не искам да се преструвам - и аз не съм безразлична към тебе... (Дълго, мъчително мълчание). Тогава - да взривим това еснафско общество! Нека бъдем бомбата! Да заявим пред всички чувствата си, нищо срамно няма в тях! Съобщи на жена си още днес! Децата ти вече са големи, ще те разберат! Аз съм свободна, няма от какво да се притеснявам; и щом се освободиш и ти от това проклето семейство - тръгваме! Има прекрасни планински селца, с по десетина жители - ще се устроим там, ще бъдем сами и щастливи! Без телевизия и вестници, само любими книги и нищо друго! Кажи, не си ли мечтал за такъв живот още от дете? По дяволите парите и кариерата, градската суета и лъскавия свят - толкова са глупави! Една къщичка, печка, маса и легло - какво друго ще ни трябва? И кучета, няколко кучета да тичат на воля из двора! О, моля те! Нямам друго условие, само това искам - нов живот! Далеч от всички - на свобода! Знаеш ли, ако се притесняваш, мога аз да говоря с жена ти! Нямам нищо против! Всяка нормална жена ще ме разбере, защото всички жени тайно мечтаят за такава промяна. Искаш ли? Мога и сега да й звънна, а може утре, разбира се...

Н: Да, да... нека помислим още веднъж... Някак неочаквано е всичко... Може би трябва да се въздържаме от внезапни пориви, да осмислим решенията си... Точно така, ще се чуем утре или вдругиден, пак ще поговорим... Дотогава нека нещата си останат както досега, нали? Понякога трябва да питаме и разума си, затова моля те, овладей се... Засега, разбира се, засега...

И натрапникът дал заден ход и с пълна газ отпрашил към досегашния си живот. Леля Марго се отървала, оттогава въпросният шеф твърде остроумно забравил съществуването й - а какво повече можем да искаме ние в свят, населен с хищници, изроди и всякакви долни твари, а подлостта е въздухът, който дишаме?

Какво излезе - остроумието е бич за притежателя си, когато го има, и тегло за околните, ако само си въобразяваш, че си обилно надарен с него. Но то може да има и друга функция - на щит срещу обществото, ако знаеш как да го използваш умело. Едва ли чрез него ще се опазиш от цялото общество; но срещу текущата простотия и проходящите глупаци има ефект. Ако си достатъчно остроумен - няма да те разберат и ще отминат; ако малко не ти достига - минаваш за празен, но безопасен дърдорко и пак те оставят на мира. Четох веднъж едно интервю - нагледен пример как да се отървеш от агресивната тъпотия на събеседника насреща. Един професор бе спечелил голяма награда по медицина и оперативната журналистика го нападна още на летището, без, разбира се, да има представа от доктора и работата му. Още помня някои въпроси и отговори:

ВЪПРОС: За какво всъщност ви дадоха тази награда?

ОТГОВОР: Не мога да ви отговоря съвсем точно, може да сбъркам нещо. Трябва да го пише в документа, но той е на английски. Защо тия неща все ги пишат на чужди езици? Ще помоля някой да ми го прочете. Все пак хората там бяха много любезни. Повечето май бяха доктори. Нямате представа колко много хора в чужбина са доктори. Сякаш бях попаднал в болница. Но защо да ходя в болница, като съм здрав? Странни работи стават в разните държави. Просто съвсем различни нрави и обичаи.

ВЪПРОС: Вие сам ли работите или сте колектив?

ОТГОВОР: Аз съм последовател на Фройд и вярвам в колективното несъзнавано. Тоест, съществува колектив с общо съзнание, който заедно не съзнава нещо. Именно това нещо аз извличам и разработвам, като се опирам на колективното не-знание, така да се каже. В медицината има много такива неразработени области. Можем смело да обобщим, че колкото по-обширна е сферата на колективното несъзнавано, тоест на невежеството, толкова по-напред е отишла науката. Този парадокс е парадокс само на пръв поглед; всъщност той е добре обоснован научен нонсенс. Тук е моята творческа ниша и очевидно колегите ми са оценили моя принос.

ВЪПРОС: Сега с какво ще продължите да се занимавате?

ОТГОВОР: Аз не прекъсвам никога заниманията си. Ето, в самолета ми хрумна една стара идея - тя всъщност е от времето на Авицена, застъпена е в неговия "Канон на медицината", но аз я осъвременявам и търся приложение в съвременния свят. Става дума, най-общо казано, за рязко скъсяване на цикъла между зачеването и раждането на бозайниците, най-малко наполовина. Това ще бъде същинска революция за човечеството и особено за осигурителната система. Но да не избързваме, може би ще минат месеци, докато подготвя практическото приложение на тази идея. За съжаление, така е в науката, понякога пътят от научното откритие до практическата полза е дълъг.

ВЪПРОС: И накрая, какво ще пожелаете на нашите читатели?

ОТГОВОР: Нека не забравят мъдрия съвет на Шун Цзъ, китайски лекар от ІІ век пр.н.е.: "На глупака се пада лозето, на мъдреца - виното. Ergo bibamus!

Нямам нищо против да останем двамата сами във вселената - бе ми казала една жена.

И ето - аз останах. Скрих се в Кълбото и зачаках откровение. Божият глас или нечий друг да ми подскаже как да постъпя. Или поне да забравя. Или поне да преболи.

По дяволите!

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.04.2016
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.