ОЦЕЛЯВАНЕ

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

Веднъж Клавдия ми каза:

"Мислех, че рядък вид като тебе трудно ще оцелее в този свят. Но съм учудена колко добре се справяш всъщност".

Значи, или ме бе отписала от редките видове, или ме бе качила нагоре в класацията на еволюцията. Ако бях обидчив като нея, веднага щях да изровя повод за обида; но не съм. Пък и тогава бях зает да усвоявам нейните прелести и поради това съжденията и лексиката й оставаха на заден план. Когато прегръщаш трофейни жени, ушите ти заглъхват и няма никакво значение какво се бърбори в околното пространство.

Но има и друго. Общоприетата представа за оцеляване е да прекараш тялото си невредимо през разни опасности и премеждия. Като древните херои, побеждаващи триумфално чудовища, циклопи, лестригони и всякакви зловещи гадини. Като юнаците от приказките. Или безбройните филмови побойници. Представите на човечеството са формирани по този модел - ще оцелее най-силният, най-хитрият, най-безмилостният. Мъдрите и умните въобще са извън модела. На тях никой не подражава, не ги засипват със златен дъжд и ослепели обожателки не им подаряват гащички с написан телефон. Те не участват в играта - някакви скучни сухари извън терена, грешка на еволюцията без никакво значение.

А всъщност те са оцелелите. Оцеляването според тях - и аз се присъединявам - не е да прекараш тялото си през скотобойната на живота, а да спасиш душата. А тя се люшка безпомощна между Сцила и Харибда, техните надвесени уста зеят, жадни да я погълнат завинаги, и хиляди подводни камъни изскачат из хищната бездна да я разкъсат; и не юмручно геройство е нужно тук, а предпазливост, търпение и упование. Дреха е тялото и нищо повече, износва се, прокъсва се, изгнива и отива в боклука. Защо са толкова усилия да спасяваш един парцал, обречен така или иначе на смърт и забрава? Ти - това е душата ти; и все едно е в какво е облечена и върху сламеник ли почива, или под пухен юрган. Душата няма нужда от удобства, стигат й даровете на мама София, Мъдростта, и нейните три рожби: Вяра, Надежда и Любов.

Какви ти тук битки, шамари, гонитби и прочие диващини?

Не зная за кой вид оцеляване говореше тогава Клавдия; дали не беше разбрала, че аз храня тялото си, но пазя душата? И животът ми е безкрайно лъкатушене сред полудели оцеляващи, готови да смажат всекиго заради оцеляването си; а аз не мога да се включа в битката, защото ръцете ми са заети. В шепите си стискам и пазя, безпомощна и топла като новоизлюпено птиче, своята мъничка душа. Това е задачата ми - ако не мога да я доразвия и обогатя, то поне да я пренеса ненакърнена до отвъдното.

Има сума специалисти по оцеляване - правят филми, пишат книги и наръчници и сега всеки среден идиот знае как да се пази в джунглата, как да пали огън с клечки и кои буболечки и изпражнения са ядливи. Други се навират сред дивите животни, търсят си белята и се връщат като герои в цивилизацията, да се пъчат като пауни; а истинското геройство е тихомълком да опазиш душата си в същата тази цивилизация. Каква всъщност е ползата от пауна? Може би е красив според източните представи за красота; според мене е само шарен и лъскав. Предпочитам геройството на обикновената лястовичка, заета да строи гнездо и да отглежда малките, упорито и неуморно; и наесен да ги поведе на далечен път, и напролет да се върне пак, и така докрая. Пък в това време пауните само веят опашки, а под тях лъщи омазаната им, проскубана трътка. Ей това са пауните. Разпознавам ги отдалече и бързо ги заобикалям - това също е част от опазването на душата. Ако не внимаваш и се смесиш с тях, твърде скоро ще ти покара перушина и сам ще разпериш опашка да смайваш света, а отзад ще цапа и мирише новата ти същност.

Слаби сме хората; затова не е зле от време на време да се пипаме отзад; нищо чудно да ни никне оперение.

Веднъж поверих душата си на любима жена. А тя скри душата ми до гръдта си - да бъде само нейна. И душата се задъха, задуши се, захърка - едва я спасих.

Друг път я дадох на свещеник. Той запя на ухото й, укроти я, приспа я с мечти за безкрайния рай - а в съня й наскочиха вълци, заръфаха я, късаха кървави мръвки от нея. Скочих, грабнах я, превързах я - едва я спасих.

После я дадох на приятел, обеща да се грижи, скри я. И когато си я взех обратно, бе проядена, отровена от лъжи, цялата в язви от омраза, позеленяла от лицемерие. Прибрах си я, лекувах я, отървах я. И никога повече не я изпуснах от шепите си, защото всеки сам трябва да пази душата си и никой, никой друг.

Така разбирам аз оцеляването. А за тялото, магаренцето ми - грижа се, донякъде. Нали то е домашният ми любимец. Но общо взето, оставил съм тази тегоба на Господ. Не можеш да си пълноценен гледач на някакво добиче, когато си зает с опазването на нещо тъй крехко и вироглаво, готово всеки миг да изхвръкне от шепите и да си разбие непокорната главица.

Отдавна се питам защо у човека е насаден инстинктът за опазване на тялото - тоест оцеляването му - а няма никакви защитни механизми за душата. Опазването й е поверено на самите нас - а повечето хора дори не вярват в наличието на душа. Безпомощното бебе се бои и пази от огъня, да не се опари; а нашите души изгарят докрай, без да усетим нищичко. Дали Господ, в цялата си доброта и наивност, не е допускал доколко ще се умножат и развият човешката глупост и безразсъдство и как ще се късат отънелите връзки със Създателя; или просто е вдигнал ръце от чедото си и го е зарязал да си блъска главата самичко. Това предположение веднага обяснява сегашния хал на човешкия род; но все не ми дава сърце да го повярвам.

Чудя се дали Одисей, хилядолетният пример за оцеляване, е опазил душата си? В ония блажени времена изневярата не се е броила за грях, затова Одисей би могъл да я просне неопетнена в нозете на многотърпеливата Пенелопа като единствен дар от десетилетното пътуване. Но никой не го е попитал за душата; нали тялото се е върнало, царят си е дошъл, да празнуваме, господа! Налейте вино, заколете овен, повикайте музикантите! И доведете онзи, безокият, да запаметява приключенията ми и да ги подрежда в стихове за потомците!

Нещо такова се е случило, най-вероятно; важното е тялото да оцелее, пък душата тъй и тъй ще отпътува за Хадес, когато й дойде времето.

В моя спокоен и разумен живот едва ли бих попаднал в опасна ситуация, заплашваща оцеляването ми. В периферията на обществото предизвикателствата са минимални; повечето от тях произтичат от хората. В сравнение с тях природните несгоди са дребни неприятности. Помня как веднъж се скрих в едно планинско заслонче. Каменна стаичка с огнище, маса и пейка; врата нямаше, вместо прозорец - наковани дъски, но поне пазеха от дъжда и вятъра. Поседнах да почина, в раницата си носех четири заека, пред мене имаше още три километра; и докато събирах сили за последния преход, се изви внезапна буря. Напук на всички прогнози се стовари снежен вихър, нищичко не се виждаше на един метър, огромните борове потънаха в бялото небитие и благодарих на незнайните добротворци, натрупали купчина клони зад заслона. Запалих огъня, натъркалях десетина кълба от мокрия сняг и запуших с тях отвора на вратата; придърпах пейката до пламъците, опънах глътка ром - когато съм в планината, го наричам планински ром - и дрехите задимяха на гърба ми. Изведнъж ми стана страшно приятно, сякаш бях дошъл на дългочакана почивка и всеки момент знойна красавица ще ми поднесе горещите си ласки.

Нарязах единия заек, стопих сняг във вярното ми канче и след малко в заслончето замириса на варени дивечови дреболии; а този аромат понякога е по-примамлив от уханията на пухкави и розови прясно изкъпани жени. После изядох дреболиите и сложих месо да се вари през нощта; легнах на пейката, опрял гръб в стената и заспах с мисълта за щастието - нали то ни дебне на всяка крачка и просто няма как да се скриеш от него.

Бурята продължи около тридесет часа. От време на време се промъквах навън да поразчистя снега, преди да ме затрупа, сетне се свирах до огъня и седях. Нищо съществено не мислех - седях и се наслаждавах на самотата и спокойствието. Сигурно ми е било комфортно, щом изядох цели два заека, безсолни и в снежна вода. След като всичко утихна и дори просветна слънце, заслонът бе затрупан почти до покрива, боровете стърчаха скъсени и никакъв помен нямаше от пътека в никоя от посоките. Успокоих се, че имам храна за още доста време и се пъхнах наново в убежището си. Проспах още една нощ и чак по обед на другия ден чух бумтене на мотор, после и човешки гласове, псуващи природата и професията си; някой разрина снега и двама юначаги се вмъкнаха при мене с въпроса какво търся тук и дали съм луд.

Не направих усилие да отговарям, въпросът с лудостта ми още не е окончателно изяснен и можеше да заблудя добрите хорица. Имал съм късмета да забележат дима от комина и да полюбопитстват кой идиот се е напъхал в заслончето и защо още не е умрял. Сетне ме качиха на снегорина и ме отведоха в цивилизацията, отблагодарих им се с по един заек и се прибрах, доволен от непредвидената тридневна почивка. На другата сутрин вестниците писаха за героичния подвиг на планинските спасители, отървали от бялата смърт един заблуден турист, пишеха му и трите имена, ама Сотир не е вчерашен да си каже истинското име само за да го споменат в новините.

Подобни случки има още в тайната ми биография; но едва ли в тях е съществен елементът на оцеляване. Там, затрупан в заслона, не изпитвах никакво притеснение или уплаха. Бях доволен, спокоен, донякъде любопитен какво ще се случи. Сънят и апетитът ми бяха отлични, а нормалният ми градски живот в никой случай не бе за предпочитане пред топлата самота в заслона.

По-късно, през лятото пак минах оттам и натрупах огромен куп сухи клони и стъбла до стената. Ако се наложи някой друг да си спасява тялото, нека има шанс като мене. А душата - нея никой не може да му я спаси. Само той самият. Ако изобщо му хрумне да пожелае нещо подобно.

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.05.2016
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.