Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОБИДА

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

Някога бях много обидчиво дете. Рядко съм плакал от болка, но постоянно ревях от обида. Във всяка дума или жест съзирах обида, а липсата на думи и жестове тълкувах като подигравка с моята незначителност. Несъмнено съм бил твърде неприятно хлапе в ония години.

Много по-късно проумях колко излишно чувство е обидата. Ако те обижда глупак, то и обидата му ще е жалка и смехотворна като него. Ако пък те е засегнал умен човек, възможностите са две: или си вземаш поука и се вслушаш в думите му, извличайки полза за себе си, или умникът не е чак толкова умен, щом обижда, и попада в списъка на глупаците. Така или иначе обидата не би трябвало да ти разваля настроението.

По тази логика зачеркнах обидата от списъка на личните си емоции и това бе още едно стъпалце към голямата ми цел - да бъда щастлив. Сотир щастливеца. Уникат. Единствена бройка. Елате го вижте и после го изгорете като богохулник, защото не е писано на човека да бъде щастлив.

Друго му е писано - да живее сред обиди. Да обиждат него и той да обижда, уж въздавайки справедливост. Любими хора, деца, роднини, съседи, колеги, приятели, случайни минувачи и изобщо всяко човешко същество може да те обиди. И обикновено го прави. Кога нарочно, кога без да забележи - но все намира начин да те засегне. Да обиждаш е изключителна човешка привилегия и всички се възползваме с пълни шепи от нея. Още от детските прякори, насочени към някои наши недостатъци, та до старческата немощ - повод за безчет безнаказани обиди - човекът обижда и бива обиждан, и този безкраен процес ражда вселенско количество мъка и омраза, прикрити зад привидно остроумие. Несъмнено оръжие на дявола е обидата; и аз понякога чувствам как той беснее, щом покажа пълната си неуязвимост и безразличие към нея. Досущ като влюбена и отхвърлена жена.

Освен другото в обидата има и значителен елемент на отсъждане; а не е наша работа да съдим другите, преди да сме извадили гредата от собственото си око - пък даже и след това.

През сума ти столетия цивилизованото човечество е смятало дуела за справедливо решение при всяка обида. Обиди те някой, например с кощунственото твърдение, че неговата дама е най-красива, следователно по-красива от твоята, макар и двете да са първи кикимори; и хоп - дуел. По такъв начин големите побойници не само могат да те обиждат безнаказано, но и да те убият след това. Къде тук е справедливостта? Намушкат те, застрелят те, но лягаш спокоен в гроба, с възстановена чест. Твърде черен хумор е използвал рогатия, докато е писал тази пиеса. А глупаци, желаещи да участват в нея - колкото щеш. Да ме прощава Пушкин, ама така си е.

В битието си на кръчмарски декламатор съм попадал на много стихотворения, посветени на обидата. Не съм ги декламирал поради пренебрежението си към това чувство - няма защо да го сея сред хората чрез скромното си изкуство. Но щом такова количество поезия гъмжи, ври и кипи от обидни мотиви, значи това чувство е отровило целия въздух на човечеството. Ама спрете се бе, хора! Какво значение имат нечии глупави думи, хвърлени в пространството и изчезнали завинаги? Все едно врана прелетяла, изграчила и се скрила в гората. Светът си е същият, вие сте същите и ако е останал някой грях за изчистване, той е на враната. Но не; ние се обиждаме, сърдим, ставаме врагове до гроб заради едно-две изречения дотам нищожни, че и самите ние не ги помним; но обидата е останала.

И това не е явление само сред чувствителните поети; и най-грубият полуграмотен каруцар е податлив към обидите като пъпчив пубертет.

Човеци! Чудя се по погрешка ли сме сътворени, или за майтап. Но само ние да бяхме! Ами боговете? Вземете древната митология - там е претъпкано с разсърдени и обидени богове, станали врагове за цялата предстояща им вечност. Те не познават тихата обида, не се оттеглят да страдат на някой облак; напротив, гневът им не познава граници, отмъщението винаги е ужасно и изобщо дори хората изглеждат пред тях като подобрено и цивилизовано издание.

Сега, ако някой знае, нека ми каже: защо Създателят ни е наказал с чувствителността към обидите и е отключил по този начин сандъка с най-отвратителните чувства, бушуващи в човешките гърди? Каквото и да кажете, и най-невинното съждение дори, все някой ще го намери за обидно. Веднъж бях забравил името на една текуща дама - случвало се е на всеки, предполагам - и я наричах зайче, коте и мишленце, в очакване да ми подскажат името. Беше особено име, само това помнех. А тя се обиди, защото съм я сравнявал с разни миризливи и гнусни животни.

На всичко отгоре - след време се сетих - дамата се казваше Амалтея. Като козата, откърмила Зевс.

Аз съм брониран срещу обидите и това ми улеснява битието. Но другите не са. Например Клавдия. Изглежда албанците са особено докачливи. Чаках доста време да й размине обидата - все пак не бях й казал нищо лошо, нито бях направил кой знае какво. Шега, майтап - толкова. Може и да не беше изискан английски хумор, но така се случи, за което моля да бъда извинен и прочие. Но на кого да се извиня? Клавдия изчезна без следа, изфуча нанякъде из вселената и ме остави да се чеша по главата като бабуин и да се питам какво толкова направих.

Ами деца сме, Клавдия, нали знаеш; глупавички, но нямаме лоши помисли. А пък това не е малко в днешния свят, обвит и пропит с лошотия.

Емануил се намеси с професорския си авторитет в потока на тези мои размишления. Щом една жена не може да прощава такива дреболии - отсече той - значи не става за тебе. Ами ти ще й сервираш подобни дивотии всеки божи ден; значи да ходи все нацупена и непрекъснато ще се крие някъде да реве. И после ще ти прави магии.

Той не одобряваше нищо от Клавдия, освен тялото й. Но думите му май бяха правдиви.

Навремето в нашето семейство се разказваше една тъжно-зловеща история, предназначена да възпитава дечурлигата, склонни да ръсят обиди около себе си. Майка ми наричаше такива деца, пък и възрастните, злоусти. И тъй, ето я историята, без да търся достоверност в нея; но щом едно нещо е могло да бъде измислено, могло е и да се случи.

В селото живяла една хубава мома, Рада се казвала. Мнозина се увъртали около нея, и бедни, и имотни, хубавци, и невзрачни - всякакви. Момчетата се надявали на Рада да й падне пердето и да си хареса първия срещнат - това често се случва на жените; затова около нея било гъмжило като кучешка глутница, когато колят овца за курбан. Самата Рада се забавлявала и гордеела с обожателите си, но не давала предимство никому и нямало изгледи очакваното перде да забули разсъдъка на момата.

Сред кучетата в глутницата точел лиги и един младеж на име Делян. Нито богат, нито бедняк, ни хубав, ни грозник - най-обикновен двайсетинагодишен здравеняк, способен да отгледа добро семейство според тогавашнте разбирания. Той имал предимството да живее срещу Радините порти и отблизо наблюдавал явното и тайно развитие на нейното моминство; и скоро забелязал един натрапник, негов братовчед, домогнал се до предпочитанията на Рада, без никой друг да се усети. Делян почувствал силна болка - той въобще не броял братовчед си за съперник - и решил да действа, преди да стане късно. Бил куражлия момък и каквото харесвал, не се срамувал да го поиска; а сега бил окуражен и от безличието на съперника си. Издебнал Рада една привечер и без много заобикалки й обяснил чувствата си и настоятелно я поканил да му стане жена. Рада се изсмяла с особен, неприятен смях и отсякла:

"Е, това пък никога няма да стане!".

"Че защо?" - засегнал се Делян. Той очаквал тактичен отказ, увъртане и прочие женски хитрости; но прямотата на Рада била обидна.

"Аз и ти? Представяш ли си? Че те и чавките ще умрат от смях!" - изкискала се Рада. "Голям смях!".

"Че братовчед ми по-добър ли е? - изръмжал Делян. - Ами той на човек не прилича, ама шушукаш с него всяка вечер на дувара, мислиш че не зная ли?".

"Е, поне не е кривоглед като тебе - просъскала Рада, - поне всичко си му е на място. Хайде сега да те няма, и си избий от главата тия глупости завинаги. Виж го ти хубостника, шпионирал с тия кривите очи!".

И тъй, прибрал се Делян вкъщи, затворил се и дълго скимтял, захапал една кърпа - да не го чуе никой. Наистина дясното му око леко кривяло на една страна, но никой не бил му се подиграл дотогава. Сигурно изобщо не ми личи, мислел Делян, и отдавна не обръщал внимание на малкия си недъг. Обидата плискала в гърдите му като огнена лава, Радините думи кънтели в пространството като камбаните на Апокалипсиса; и вълни от черна мъка заливали света, където обитавала Рада. Блъскал глава в стените, а обидата прекипявала и се избистряла в омраза; и към разсъмване очите му вече били сухи и святкали от жажда за мъст.

На другия ден Делян изчезнал. Никой не разбрал нищо, никому не пратил вест, изгубил се и ни се чул, ни видял месеци наред. Напролет се разчуло - Рада се жени за братовчед му, и сватбата ще е веднага след жътва, в първата неделя подир Петровден. Забравили били за Делян, Рада също никому не казала нищо; и полека го отписали.

И малко преди сватбата селото замръзнало от ужас. Намерили братовчеда накрай село, в стърнищата, цял омазан с кръв, устата му запушена, крака и ръце омотани - и две черни дупки кървели вместо очи. Очите му били пъхнати в кожена кесийка на шията. Момъкът се съвзел чак след месец време; помнел само как някой скочил изотзад, ударил го по темето и сетне - страшна болка и мрак. Сватбата не станала, Рада посърнала, но си мълчала, а страшното й предчувствие полека се превръщало в увереност. Никой и не помислял вече за Делян; само Рада треперела, целият им разговор се превъртал хиляди пъти през главата й; а нощем се заключвала и залоствала. Близките й я окайвали, задето ще полудее от мъка; а тя вече полудявала от страх, примесен с вина. Знаела - тези кървави очи в кесията били сватбен подарък за нея самата.

Но не свършило дотук. Както мечката става стръвница, щом веднъж се накърви, тъй и Делян съвсем обезумял. Насита нямал за отмъщение, защото бездънна била обидата му; и продължил. По гроздобер у Радини дошло треперещо козарче и донесло следващия кървав подарък. Този път Делян причакал някакъв случаен гурбетчия, и не само извадил очите му, но и го убил. Сетне уловил козарчето и му дал кесията на убития с очите вътре - да носи много здраве на Рада.

Рада припаднала, и най-сетне разказала историята с Делян. Дълго време не станала от леглото, а когато се посъвзела, от хубостта й нямало следа; треперела, тихо пищяла и се озъртала на всички страни. Водили я по доктори, баячки и врачки, но полза никаква. Селото се вдигнало да търси Делян, на няколко пъти и войници завардвали гората, но не го открили. А преди Рождество Христово пак дошъл кървав подарък за Рада. Този път пътуващ търговец донесъл кутия за тютюн, увита в пембяно кадифе; някакъв непознат мъж го срещнал в града, заговорили се и му платил да я занесе в село, на Рада.

Този път Рада не се съвзела. Лудостта я грабнала и обзела напълно, никого не познавала, само виела, лаела като чакал и никому не давала да я докосне. Блъскала си главата с все сила по стените и сякаш само тази болка я успокоявала. Родителите й набързо се стопили и умрели от мъка, а за нея близките й пристроили една стаичка и я напълнили с чували слама - да не се убие. Сега вече - говорели си селяните - нищо не може да й стори Делян, все едно й е на Рада кой жив, кой мъртъв и кой безок.

И наистина нищо не се случило до пролетта, а когато снегът се стопил, открили Делян. Обесен на един ясен, високо над селото, сякаш да гледа към къщата на Рада и Рада да гледа него. Тялото му изсъхнало, спечено; само очите му изкълвани от гарваните и никак не личало кое око някога виждало право и кое кривяло настрани.

Това беше историята на злоустата Рада; и щом я помня досега, значи съм си взел някаква поука от нея. Инак защо са тия приказки и притчи, ако не оставят по някоя полезна резчица върху душата на човека?

 

 

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.04.2016
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.