Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НЕБИТИЕ

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

Небитието. Пълното отсъствие. Голямото Нищо. Учените го отричат - за тях празно пространство няма. Може и така да е; но учените винаги отначало са отричали, а впоследствие са откривали. Философите обикновено ги изпреварват с прозренията си; затова нерядко учените са използвали влиянието си, за да изрежат мислителните органи на философите. Изобщо нравите на човечеството са твърде интересни за изследване, особено от психиатрите - стига да не се гнусиш.

Моето скромно мнение на не-учен, не-философ и не-богослов е - щом има битие, трябва да има и небитие. Така се поддържа равновесието във вселената. Тя е построена на този принцип. Мъж-жена, плюс и минус, ден и нощ, север-юг, добро и зло, живот и смърт - тези двойки не си противоречат, те се допълват, съществуват заедно благодарение една на друга, без тях всичко ще се разпадне в първичния хаос; а не вярвам Бог да направи втори опит да създава живот, след разочарованието от първия.

Къде тогава е небитието? - питам се, докато ме носи потопът на лудналото битие, върти ме, блъска, реве оглушително, хвърля ме в пропасти и въртопи и единствената му цел е да ме прати там, в небитието. И тогава ми проблясва - тази видимост и конкретност на битието е предназначена да скрива самото небитие; а то е вплетено в същата битка и участва едновременно и равнопоставено с битието, и общата им идея е да смачкат докрай човека, това нескопосно Божие създание, самопровъзгласило се за венец на творението.

Винаги съм се питал къде обитават мислите, думите, образите, звуците, преди поетите, художниците и музикантите да ги уловят и да ги пригодят за нашите рецептори. Може би точно там, в небитието, пък и няма къде другаде. Затова тези хора, погалени от Бога, общуват с небитието и се стремят към него, нещо ги тегли натам и връзката им с непознаваемите светове наподобява влечението на детето към майката; и този магнит често ги откъсва от примката на делничното битие - така наречения живот.

Тук ми идва на помощ Емануил с неговите Пет хипотези за смъртта на поетите и по-конкретно с неговата

ХИПОТЕЗА ВТОРА

Поетът нахлузи чехлите и внимателно, за да не събуди спящото момиче, отиде в банята. Беше любимата му част от денонощието, между три и четири; градът спеше непробудно и само фенерите на по-главните улици мъждукаха в плътната тъмнина. Запали лампата и наплиска лицето си. В тия часове образите витаеха около него, думите проблясваха и ръката просто ги записваше, за негово изумление. Дяволска работа - и Поетът понякога се плашеше, но не можеше да се откъсне от омаята на това среднощно чудо, недостъпно за обикновените хора.

Момичето... Още една пеперуда, помамена от поезията. Толкова ли не разбират, че думите са едно, а записвачът често няма нищо общо с тях? Готови да захвърлят честта си, да зарежат роден дом, да убият бъдещето си - луди бяха тия момичета, а писмата им... ако ги прочетяха горките им майки! Той понякога ги четеше, преди време; но напоследък ги гореше веднага. Не би желал да попаднат у жена му или у вестникарите, жадни за клюки и винаги готови да съсипят нечий живот заради жалките си драсканици. Вече се боеше да завързва такива връзки, краят им бе неприятен и понякога доста усложнен; все пак бяха грамотни и деликатни госпожици, не някои слугини из пивниците. Не би се захващал с тях - но мъжът в него бе силен и лаком, прогонваше мекодушния поет и обсебваше тялото, докато се насити и със сладострастно ръмжене се оттегли в бърлогата си - до следващия път.

Поетът се взря в огледалото. Не обичаше да го прави - образът насреща никак не радваше окото. Повече приличаше на изпаднал циганин - жълтокафява кожа, жълтееше и бялото на очите му; устата синкави с дебели бърни, големите черни мустаци висяха унило... Такъв грозник не би привлякъл никоя, той го знаеше отлично. Жените ги привличаше поезията, той бе само некрасивият поднос, отрупан с вълшебните й плодове. Нищо повече. Без поетичната магия в тази тайна квартира нямаше да влезе никое почтено момиче; нямаше да има и квартира. Хубавата му съпруга щеше да бъде единствена и щастлива... не, едва ли щастлива; не с другите жени го делеше тя и не от тях ревнуваше - а от Поезията. Тя искаше всичко - и затова нямаше нищо. Това момиче оттатък - какво ли искаше то? Две, пет, двайсет нощи? И после? Неминуемата раздяла кръжеше около тях още при първата им среща. Момичето несъмнено знаеше многобройните му любовни забежки, целият град ги следеше, мълвата и вестниците ги разнасяха навсякъде. И все пак то дойде самичко и се поднесе без излишен срам и свян; обмислена и желана жертва пред олтара на Поезията, и май изобщо не бе забелязала грозотата му. Сиянието на Поезията я заслепяваше и омагьосваше; в това бе нейното кратко щастие, и то скоро щеше да й донесе само болка.

Неговата поезия даряваше наслада, макар и примесена с горчилка; но накрая винаги се превръщаше в мъка. Дали наистина идеше от Бога, както изглеждаше отстрани, или бе зловещ дар от Сатаната? Този въпрос го мъчеше отдавна... много преди болестта, мъката или просто съдбата да отнесат голямата, непрежалимата му любов.

Благословен ли бе той, или прокълнат? Небесният ореол на музите ли го окръжаваше - или студената сянка на смъртта?

Облече се, изгледа с любопитство спящото момиче и тихо излезе навън. Трябваше да се прибере вкъщи, да се изкъпе, да се хвърли в леглото и да се гмурне в небитието на съня - сладкото подобие на смъртта.

Жена му го чакаше. Поетът знаеше какво значи това - поредния среднощен скандал, плач, заплахи, молби; неприятности до сутринта. Той обичаше жена си; недоумяваше обаче защо трябва заради това да мрази останалите жени. Погледна светещия прозорец, въздъхна и влезе в къщата.

Познаваше темперамента на съпругата си. Решителна и властна, борбена жена, тя все пак чувстваше неговата любов и преглъщаше с погнуса дребните му креватни увлечения. Знаеше - мимолетните женички нямат никакво значение, само Поезията бе неговата истинска любима; несъществуващата Ерато владееше мъжа й. Без да е от плът, Ерато бе нейната същинска съперница; тя бе проникнала в душата му, бе я пленила и омагьосала и двете - съпругата и музата - трябваше да я притежават заедно, неспособни да си я поделят.

Но сега скандалът бе чудовищен. Друг път Поетът успяваше някак да го смекчи и да успокои, обикновено с детински лъжи и фалшиви обещания, вбесената съпруга; но тази нощ тя не чуваше нищо, освен собствените си обвинения, а красивото й лице бе сгърчено от ярост, примесена с мъка, обида и срам. Поетът разбра безполезността на усилията си и се отпусна в креслото, притворил уморено очи. Потокът от гневни думи го шибаше в лицето, но той бе привикнал - това бяха същите думи от същия език, обитаващи поезията му, но употребени другояче, без хармония и мелодия, мрачна сянка на самите себе си. Звучаха лошо и грозно, разкривени и наситени с неестествена жестокост. Трябваше да се скрие от тези думи - и Поетът потърси бездната на Небитието. Там бе неговото убежище - представяш си едно тъмно, празно и ласкаво Нищо, гмуркаш се в него и то те приютява, приласкава, обгръща те и накрая те разтваря в себе си; ставаш част от Небитието и това е прекрасно и само се молиш да няма край.

После чу познато метално щракане и скочи обратно в реалността. Жена му неуверено стискаше тежкия му хайдушки револвер; треперещата й, слаба ръка едва го удържаше. Недей, какво правиш, скочи Поета; тя неведнъж бе заплашвала, че ще се убие. Протегна ръце да й отнеме оръжието и тогава разбра - всъщност тя се канеше да застреля него самия, а не себе си. Думите й бяха свършили, само ръмжене и хлипове процеждаше стиснатата уста, а очите й хаотично се въртяха - из стаята, върху него, към револвера. Стига, каза Поета и посегна да вземе револвера - стига, успокой се... Жената трескаво търсеше предпазителя на оръжието; намери го точно когато мъжът го грабна и двамата с неочаквани сили се вкопчиха в хладното, тежко желязо. И тогава револверът гръмна.

Двамата се пуснаха, изненадани и уплашени. После жената се отпусна, оръжието падна на килима и тя се свлече, а върху бялата й рокля на гърдите изплува червено кърваво петно.

Повече не помръдна. Поетът седеше вцепенен; целият ужас на вселената, до който досега само се бе докосвал, се стовари отгоре му и го парализира. Минути ли стоя така, или часове?... След това се довлече до писалището и написа няколко прощални думи. Не обвини жената - желанието й да го лиши от живот бе разбираемо и естествено, пък и съвпадаше с неговите желания. "Тя отне живота си - написа той - и аз отивам при нея, в небитието". Небитието - нима имаше нещо по-примамливо? То беше блян - и ето, сбъдваше се. Часът бе дошъл.

Взе револвера, опря го до слепоочието и си помисли:

"Сбогом, проклета, трижди проклета поезийо! Само болка, мъка и смърт сееш, дяволска дъще!".

И гръмна.

Само че оцеля - ослепял, обруган, влачен по съдилища - където никога не спомена истината и не очерни името на жена си. Цяла година изтрая, докато си върне куража. Знаеше, че Бог - или дяволът - го е опазил, за да изстрада докрай страданията си. И когато реши въпреки всичко да се пресели в Нищото, той взе първо отрова, да не би лъжливият куршум пак да не свърши работа.

И Небитието го прие този път, като очакван и обичан гост.

 

 

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.10.2015
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.