МАГИЯ

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

Историята започна от един пийнал художник в "Ювенес". Бях акомпанирал на пианото, докато той прочувствено пееше любимата си песен "Гурбетчия". След като си поплака, сети се за мене и наля водна чаша с вино да ме почерпи. Правилна идея, само дето не улучи капака на пианото, а поля обилно любимото ми яке. На другия ден изпразних джобовете да занеса дрехата на химическо чистене; и тогава открих под яката нещо, увито в малко парцалче и зашито с червен конец.

Отрязах нещото, разгънах го; в парцалчето имаше някаква семка, подобна на динена, малко косми, изрязано листче във форма на сърце и нещо като пепел.

Заинтригуван, показах находката на Емануил; той, за разлика от мене, се отнесе много сериозно.

"Това е магия - отсъди той, - но не знаем за какво е правена. При твоя неуреден живот сигурно си настъпил сума котки по опашките; нищо чудно някой да ти има зъб".

Той взе магическите компоненти и отиде на консултация при своя позната, дето разбирала от тези работи. На другия ден ме успокои:

"За любов е магията, няма страшно. Някоя мераклийка иска да се влюбиш нея. Тия жени тотално са откачили!".

Веднага преброих дамите с достъп до якето ми; не бяха чак колкото бих искал, всичко на всичко три. От трите определено само една бе способна на подобно слабоумие.

Клавдия.

Клавдия се въртеше отскоро по допирателната на живота ми; и нямах намерение да я допускам по-навътре. Беше четиринайсет години по-млада, хубавица, изобщо - предназначена за съвсем друг кръг хора. Защо се бе лепнала за мене, нямах никаква представа; просто беше особнячка. Отнесена, вглъбена, замислена; приличаше на поетеса. Може и да беше, тайно. Бих предположил, че чрез мене си отмъщава на някого, но не съм разсъждавал по въпроса. Многото мислене разхищава любовната енергия, а с Клавдия тя бе необходима до последната капчица.

Другите две дами от тогавашната ми колекция бяха праволинейни, без лирични отклонения; прагматични момичета с научен подход към живота. Обаждаха ми се от дъжд на вятър, посещаваха ме между два магазина и изобщо не претендираха да ме притежават.

Не, само Клавдия беше. Само нея можех да си представя гола, с островърха черна шапка, преписваща рецепти от мухлясал гримоар в компанията на мрачен котарак и бухал с опулени червеникави очи, а котлето с отварата бълбука и разнася зловония.

Попитах Емануил как да постъпя; той сви рамене и каза многозначително "Пази се!". Прозвуча ми като "Бягай!".

Това несъмнено е най-разумното, когато срещу тебе са призовани и отвъдни сили. Само че Клавдия не заслужаваше някоя от обикновените хватки за освобождаване; тя бе постъпила нечестно и нямах намерение да поема, както обикновено, цялата вина. Разбира се, ласкаех се от нейната амбиция; да бъдеш желан от хубава жена дотам, че да призове армията на демоните, е твърде гъделичкащо за самочувствието. И все пак ставаше дума за личната ми свобода - а тя е единственото ми съкровище и нямах намерение да се дам на злите гадини без съпротива. Тогава ми хрумна нещо - хем забавно, хем позволяваше да се оттегля с известно достойнство. Рицарят може да е победен, но честта му да остане неопетнена; такъв беше смисълът.

Взех една стара носна кърпичка и събрах в нея една шепа боклуци - монета от царско време, изсъхнало листо мушкато, някаква изгнила буболечка от прозореца, счупено моливче, една значка за планински спасител и люспа от сапун - все неща от арсенала на ергенските квартири. Вързах кърпата на възел и отидох у Клавдия. Прекарахме нощта както обикновено и когато се изнизвах рано сутринта, пъхнах кърпичката в чантата й, под десетките дамски боклучета. После заминах да трепя риба с карбидни бомбички в един запустял язовир; и да чакам кога ще изтрещи бомбата от чантата на домораслата вещица.

Няколко дни минаха без никакъв отзвук от нейна страна. Може и да не бе видяла кърпичката сред целия битпазар в чантата й; но тогава защо не се обаждаше? Постепенно хубавата ми идея губеше очарованието си, а след седмица ми се струваше ужасяващо глупава. Не издържах, обадих се, готов да се извиня за хлапашката си постъпка. Сякаш бях забравил кой всъщност бе първопричината.

Клавдия не ми вдигна телефона. Отидох в квартирата й. Беше се изнесла. Не знаех къде работи; беше ми споменала някаква фирма, където удряла клавиатурата на някаква машина - печатала разни картички и дипляни. Нищо повече не помнех. Споделих затрудненията си с Емануил, а той се захили и ме даде за пример - как незаинтересоваността ми от битието на текущите жени понякога е твърде здравословна. После ме почерпи обилно по повод отърваването. Цяла вечер си говорихме за магии, вещици и баячки; оттогава ми останаха няколко истории. Ето една.

На двайсет и пет години Стефан още не бе постигнал ни една от младежките си мечти. Много от мечтите си той вече бе забравил, а останалите избледняваха и чезнеха една след друга. Само една мечта Стефан никога не забравяше; скоро тя остана главната му цел; другото щеше да дойде от само себе си впоследствие.

Да бъде богат. Не прекалено, но достатъчно. Стефан бе помощник на баща си, ветеринарен фелдшер в малко градче. Обикаляха двамата, баща и син, по хорския добитък, биеха инжекции, израждаха овце, кози и крави, преглеждаха кокошки и зайци и животът им преминаваше в кал и миризми, но все пак осигурен и спокоен. Но Стефан не искаше това. Трябваше му богатство - скромно, но достатъчно бляскаво; един капитал, който да управлява и да трупа достатъчно пари за чист и аристократичен живот.

Нямаше представа как да го постигне. Понякога му идеше да вие и да си скубе косите с кървавите акушерски ръкавици, но и това не би помогнало. Никаква идея не проблясваше, никакво видение не го озаряваше. Ангелите на богатството не го навестяваха да му подскажат. Стефан наблюдаваше как животът се изнизва като змия в храстите и скоро щеше да види как изчезва отънялата му опашка.

В турската махала, почти извън града живееше една туркиня, известна врачка; мнозина се хвалеха как им е помогнала и Стефан се пресрами един ден, отиде при нея. Гледам те, здраво и право момче си, рече му туркинята; значи, някакъв голям мерак имаш на сърце. Тъй е, призна си Стефан - писна ми от сиромашия, искам малко пари да завъртя, ама отде пари? С тоя занаят изкарвам, колкото да живея, и нито стотинка не отделям настрана. Не е беднотия, но и добър живот не е; ще ми помогнеш ли някак?

Врачката се замислила, въздъхнала, надраскала нещо на едно листче, увила в него някакво мънисто, помърморила в шепите си, побаяла и го дала на Стефан. После му заръчала една седмица да посреща изгрева от високо място и да си представя как разтопеното злато на слънцето капе в неговите джобове, а след това да отпътува за столицата и да се свърже с един далечен роднина, отдавна забягнал от малкото градче.

Стефан изпълнил всичко, макар всяка дума на туркинята му изглеждала брътвеж на побъркан; грабнал си куфарчето и заминал, издирил роднината си и само след месец-два бил вече доверено негово лице и управлявал една малка фабрика за колбаси. Тъй тръгнало; и след по-малко от година Стефан открил собствен цех и парите, жадуваните пари потекли - отначало на тъничко ручейче, а сетне и като пълноводен поток в джобовете му.

Само едно обстоятелство смущавало доволството на Стефан; и когато след доста време се върнал в градчето си, първо отишъл при врачката.

"Е, какво стана с твоята работа? - запитала го тя. - Кахърен ми се виждаш. Лихварят ли те тормози?".

"Какъв лихвар?" - изненадал се Стефан.

"Онзи. Не идва ли при тебе?".

И тогава Стефан си признал - всеки път, когато сядал да прави сметки и да брои пари, явявал се сивият, полупрозрачен мъж с вид на скитник, сядал наблизо и мълчаливо наблюдавал Стефан. Понякога си тръгвал бързо, друг път стоял с часове и клател безоката си глава ту одобрително, ту с упрек; а в стаята се чувало само сумтенето му. Никак не можел да бъде прогонен; и Стефан щял да плати богато, ако врачката го отърве от противния призрак.

Туркинята гледала Стефан със смес от неприязън и любопитство.

"Ти май изобщо не разбираш кой е Лихварят. Ти искаше пари; получи ги. Само че всичкото злато по цялата земя има само един собственик - Лихварят. Той преценява кому колко се полага за този земен живот. Някому дава повече, другиму - хич. Ти искаше повече пари, той ти даде назаем, но следи постоянно какво правиш с парите му. Ако поиска - ще ги умножиш; или пък ще си ги вземе обратно. И накрая ще трябва да си платиш и лихвите, защото пари без лихва никой не дава; пък ако ти остане нещо, остане; ако не - ще си умреш длъжник до второто пришествие, когато всички трябва да плащаме дълговете си".

Тъй рекла туркинята и натирила Стефан да си върви и сам да решава дали да загърби парите и тъй да се отърве от Лихваря - или да се примири с него. А Стефан я нарекъл проклета вещица и отпрашил с автомобила си далеч от това противно и бедно място, където и без това вече го били забравили; защото хората, дето сами си късат корена, сами се молят за забрава; а останалите охотно им я дават.

Емануил не знаеше как точно е приключил случаят с въпросния Стефан, но за него важното беше действието на магиите - той безусловно вярваше в тях. Освен това не харесваше шегата ми с магията на Клавдия - не зная дали му се струваше безвкусна, или пък се опасяваше от по-сериозна нейна реакция. Във всеки случай ме предупреди:

"Ако тя започне война на магии, просто си загубен. Стой далече, не се забърквай в тия неща и особено пък с жени, дето ги практикуват".

Реших да го послушам; и без това вече ме беше срам да се вясвам пред Клавдия.

Затова заминах в планината да събирам костенурки за един изтънчен ресторант, където смесваха една костенурка с десет пилета и това минаваше за изтънчен костенурков специалитет. Но не беше моя работа да се ровя в кухненските им тайни; пък и несъмнено и при тамошния управител седеше, прозиращ и страховит, Лихварят - и безмълвно наблюдаваше как се харчат и умножават парите, отпуснати срещу незнайно каква лихва.

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 20.10.2015
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.