ЛУДОСТ

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

Като малък бях сигурен, че съм луд. Това беше моята мъка и моя тайна, докато свикнах с нея достатъчно, за да не ми пречи. Бяха ни водили от училище на археологически разкопки и май бях единственият впечатлен от компанията. Показаха ни една десетметрова пропаст, отвесният й склон беше като разрез на торта и ясно се виждаха пластовете на градове, съществували един след друг хилядолетия наред. Оттогава Земята за мене е чудовище с вечно гладна утроба; ние сме давещи се върху вълните й, а тя полека ни поглъща, един по един, като древни градове, и това е абсолютно неизбежно. Някога чудовището Земя е било малко, но се е научило да яде градове, народи и цивилизации и те се трупали под кожата й като сланина по корема на лакомник; е така расла и продължава да расте и никой по никакъв начин не може да я спре. Сънувах звяра как всмуква и смила мене, всички наоколо, града и света, за да ни забрави в търбуха си, смачкани от нови и нови нещастници, къщи, кули, мостове и небеса; стрясках се, скачах и палех лампата, а усещането, че съм вече част от организма на безмилостната, растяща и дебелееща от нашата плът Земя, оставаше до сутринта.

Това беше една от детските ми лудости; не съм я излекувал, просто свикнах с нея. Впоследствие животът ме сблъска с множество луди, много по-увредени от мене, затова сега, след толкова години, намирам лудостта си безвредна и дори забавна.

В онези невръстни години срещнах и признатите луди. Това бяха хората, освидетелствани и прибрани в лудница. По онова време житейските пътеки бяха докарали дядо ми до една лудница, където работеше като домакин или нещо подобно. На съучениците си го представях като лекар с бяла престилка и слушалка, лечител на най-опасните луди. Самият той караше едно малко файтонче, наречено бричка, до близкото село и се връщаше натоварен с продукти и леко подпийнал.

Понякога ходехме с майка ми да го видим и по пътя във влака тя винаги плачеше. Не питах защо, само се сгушвах в нея, а тя ревваше още по-силно. Възрастните само чакат повод да страдат и да крещят; такива са. Дядо ни посрещаше на гарата с бричката и помня как веднъж каза:

"Днес ще вариш мармалад, ще си вземеш и за вкъщи".

Мама, естествено, не ме остави сам сред лудите и тъй се озовах в кухнята. Един огромен казан се подгряваше с метрови цепеници, около казана трима-четирима луди с безизразни лица чистеха шипки. Нямам представа колко шипки бяха набрани от лудите за този казан, но още са пред очите ми. Включихме се и часове наред с мама хвърляхме шипки във врящия казан, докато свършиха. Чак тогава забелязах как лудите ни гледаха - враждебно, подозрително, предизвикателно. Дядо ми влезе на няколко пъти, изръмжаваше нещо и лудите се свиваха като попарени, но продължаваха да ни зяпат през цялото време с упоритостта, присъща на безумието. Един от тях бъркаше мармалада с огромна дървена лъжица и в ръцете му тя изглеждаше като окървавен боздуган. Накрая дядо дойде, изведе ни навън, двамата с мама дълго мълчахме, пък и той не бе словоохотлив. Слава Богу, дойде време за вечеря.

Щяхме да спим в стаичката на дядо. Аз се сврях в спасителните прегръдки на мама и заспах веднага; докато ме събудиха нейните писъци. Мама бе скочила от леглото, нощницата й бе раздрана, махаше с ръце, пъдейки нещо; дядо се опитваше да я укроти. Дойде лекар, успяха да я върнат в леглото, биха й инжекция, тя се успокои и на сутринта си тръгнахме. Дядо ни донесе гърне с мармалада, мама отказа и да го погледне дори; прибрахме се в града и скоро тази случка остана в чекмеджето с ония спомени, дето много рядко ги вадим и набързо ги пъхаме обратно.

След години се сетих и попитах мама за лудите и мармалада. Тя се опита да се усмихне, но видях спотаения ужас зад усмивката. Това е моят кошмар, каза тя след дълго мълчание; още го сънувам и тъй съм свикнала с него, че дори го чакам да се появи. Сънувам как оня с големия черпак те сграбчва изведнъж и те хвърля в казана, а другите болни - тя никога не ги нарече луди - подскачат и се радват отстрани. Какви ли не терапии опитах, нищо не помогна; лягам си вечер и чакам съня. Вече знам, че е сън, и все пак си го изживявам. Всяка нощ, всяка нощ.

Пораснах, много неща забравих, други набутах в прашните чекмеджета; но ето, това помня и се питам: Защо тъй лесно може да пропълзи една лудост в главите ни, да пусне корени там и никой не може да я прогони? И дали така се започва, а сетне другите лудости се трупат, избуяват, викат се една друга, докато главата ти забръмчи като кошер и тогава идва ред на чичковците в бяло, инжекциите, освидетелстването и - ако си послушен - може да те пуснат да береш шипки и да ги хвърляш седмици наред във врящия мармалад. Често впоследствие се питах: кое е истинската лудост? Спомнях си подозрителните очи на мъжете около казана; но вече намирах в погледите им страх и нищо друго, нищо опасно; бях пораснал. Но мама - защо тази случка я преследваше цял живот? Нейното си беше лудост, съизмерима с лудостта на ония мъже, а това разклащаше цялата система човешки ценности, подредена в главата ми от образование, общество, нрави и прочие циментови улеи, в които тече животът ни.

Кой е лудият и защо? - на този въпрос ми се налагаше да отговарям твърде често; всъщност всеки път, когато изказвах убедеността си, че човекът по природа е луд, а човечеството е лудница. Все се намира някой да ме оборва. При това този някой няма представа колко велики умове преди мене са изразявали това становище. Обикновено невежите са най-яростните защитници на статуквото и глупостите, дето ги пише по учебниците.

Лудостта, в края на краищата, е въпрос на гледна точка. В моите очи "Лудият" на Петьофи е човекът, изумен от света на същинските луди; смеещият се откривател на всеобщото безумие. Но май винаги е било така; светът обявява за лудост това, което не е дорасъл да проумее, пък и никога няма да успее; старият мъдър Хидалго най-добре знае това.

Без съмнение, най-много луди виреят в средите на творците. Там лудостта се смята за задължителна - и несъмнено е така; макар мнозина да прекаляваха с привилегията да бъдат луди безнаказано. Спомням си един стар пийсател - той сам се наричаше така и го бе изписал на визитката си - в ранните години на "Ювенес". Извоювал си бе правото на собствена маса в ъгъла - изключителна привилегия за онова време. Никой не знаеше какво е писал, но всички бяха убедени, че го е написал много майсторски. Някои от по-младите пийсатели не се срамуваха да го сочат за свой учител и пример за подражание. Веднъж-дваж опитах, ровейки из библиотеките, да открия негова книга, но не успях. Даже ми стана неудобно да ровя из чуждия живот; старецът ми беше симпатичен. Нямаше значение за никого във вселената дали и какво е съчинил. Без съмнение, това не интересуваше и самия него; отдавна бе прекрачил отвъд жалката човешка суета. Говореше тъй, сякаш е бил очевидец на събития отпреди двеста години. Това учудваше и дразнеше само новаците и недостойните; другите го приемаха за обикновена човешка странност. Помня кога се сблъсках с нея за пръв път. Една вечер старецът беше сам, може би скучаеше и доближих неговата маса.

"Ще разрешиш ли, Пийсателю?"

Той кимна гостоприемно. Рафаил дотърча с две питиета.

"Знаеш ли какъв ден е днес?".

Оказа се, че не знам.

"На днешния ден през 1844 година Александър Дюма написа думите: "Чакай и се надявай!" Тях поне знаеш ли?"

Кимнах. Тях ги знаех.

"Точно тъй. Последните думи на Граф Монте Кристо. Велик ден за литературата! Още от сутринта имах предчувствието за нещо изключително важно! И когато научих, бях извън себе си от вълнение! Най-сетне събитието се бе случило, Александър бе успял! Вярно е, той безочливо заемаше, купуваше или крадеше сюжети, но то беше все едно да откраднеш парче ръждив метал и от него да излееш прекрасна скулптура - това правеше Дюма! Винаги съм го защитавал, веднъж дори се бих на дуел с един зловреден драскач, завистник и некадърник. Дюма беше велик, приятелю, а в ония нечистоплътни времена бе трудно да се опазиш на пиедестал. Той беше мой духовен баща и сега се питам защо не му го признах, докато беше жив? Притеснителност на младостта, без съмнение; сега не бих се поколебал. Ние често хвалим недостойните, а крием възхищението си към богоподобните".

Така продължихме още няколко питиета време, а сетне и още много пъти и никога не изразих съмнение в достоверността на неговите истории. В очите на живущите извън нашия свят Пийсателя можеше да изглежда луд; но никога не са ме интересували клетниците, обитаващи скучните околни светове. Сред нас лудостта имаше други пропорции и проявления, както и талантът, честността, вярата и още куп други понятия, изкуфели от съдържание и захвърлени в задния двор на човечеството.

Самият аз по онова време бях запален по Теорията на всичко. Това не беше мечтаната теория на физиците - те въртят-сучат, все я докарват до някоя неразбираема каша. Хората вярват в подобни каши по принципа на Тома Аквински - Credo quia absurdum, понеже никой не може да ги обясни. Моята Теория на всичко трябваше да обедини трите ипостаси - Бог, Вселена и Човек. Щеше да бъде ясна и кратка, достъпна за всички и написана в стихове. Поезията ми се струваше единственият възможен обединител, общата субстанция на трите елемента. Впоследствие отложих делото си, идеята ми трябваше да доузрее, а докато зрееше, междувременно я забравих. Това не означава излекуване; по-скоро задълбочаване на налудността ми.

Нито хората, нито докторите имат право да бъркат в главите на белязаните със свещената лудост. Не им ли стигат разните злодеи, патологични мръсници, политици и вилнеещата паплач, заразена от мания за пари и власт? Както и стадата от техни поклонници, готови винаги да пуснат Варава и да приковат добрия, кротък вълшебник, обещаващ небесното царство.

Колко ли психиатри ще са нужни, за да се прочисти човечеството от зловредните си луди? И колцина ще останат след това?

Из Шекспировото творчество например бродят сума луди. Или са луди отпреди, или полудяват към второ-трето действие. Явно авторът питае симпатия към тях, а и полудяването се оказва много действено драматургично сечиво. В Шекспировите времена хората изглежда са се трогвали от съдбите на клетите луди. Днешният хомо сапиенс не можеш го трогна с половин тон кръв на сцената, а лудостта ще се приеме като лека хрема и ще предизвика съмнение в качествата на автора. Всеобщото загрубяване и затварянето на индивидите в черупки като костенурки е довело до съответни по-радикални похвати. И макар половината човечество да пръска пари по психиатри, лудостта се брои за модна прищявка на разглезени мекотели; нещо като лек наркотик. Съдбата на лейди Макбет предизвиква недоволство, едва ли не се приема като бягство от възмездието; друго би било да се появи коравият шериф с белезниците, да я натика в полицейската кола и да надуе сирената.

Други времена, други нрави. И други лудости. Забелязал съм, че и мене някои люде ме броят за побъркан. Преди години много ми го натякваха; сега вече престанаха. Обезкуражиха ли се, или пък приеха безвредната ми лудост за нещо нормално? Каквото и да е, млъкнаха; пък и аз ограничих контактите с много от другите, различните хора. Няма смисъл да надничаме в съседните светове и да подвикваме приятелски под прозорците; нито ще ни отговорят, нито сме си притрябвали един на друг.

"Съвсем малко неща ме интересуват, казваше ми Пийсателят. Защото съм луд; това е привилегия на откачените. Например: Къде са песните на древните певци? Дали витаят някъде в пространството, или се пазят в някое хранилище за мисъл-форми и чакат по-добри дни? Или пък се явяват понякога на избрани луди и затова толкова често ме спохождат, щом затворя очи - египетски котки, китайски воини, богомилски сборища, самодивски хора и какво ли още не. И песни, песни... Стискам очи да не се разсеят и след това с дни не виждам и не чувам нищо друго. А наоколо тече нещо като живот, но в друго време и други форми, те са ми противни. Реки от думи, но фалшиви, неподходящи, чужди... Все повече се боя от думите; а толкова ги обичах някога..."

Малко преди да умре, Пийсателят сподели в момент на откровение:

"Да ти кажа ли защо нищо не написах през живота си? Защото нямаше да бъде съвършено и аз го знаех. И сега го знам. Какъв е смисълът да се създават несъвършени неща?".

Погребаха го в буренясалото арменско гробище; тогава научихме, че бил арменец. Представител на приятелите бях аз, присъстваше и един общественик от арменската общност, служебно опечален. А аз си мислех дали моят стар Пийсател вече витае сред песните на древните поети, преодолял най-сетне своя страх от тия чудовища, думите.

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.10.2015
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.