ЛИЦЕМЕРИЕ

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

Литературата - най-добрият учител, ако не броим опита - ни предоставя един съвършен паметник на лицемерието: Тартюф.

Само че в литературата има измислен прекрасен начин за справяне с отрицателните герои, наречен deus ex machina - от небето слиза бог и набързо оправя нещата. В случая с Тартюф - негово величество краля. Подозирам, че този похват е измислен за улеснение на драматурзите; обикновено към края на пиесата те така са се оплели в сюжета си, че единственият начин да се стигне до щастлива развръзка е разсичането на възела по добрия стар метод на Гордий. Напълно непрактичен метод, колкото и да е обичан от цели сюрии автори; в живота такива решения не се случват. Ако съвременен драматург накара някой бог да се приземи насред сцената или пък добрият крал да се появи в последната секунда и мъдро да разреши проблема, никога няма да види пиесата си на сцена. Знае се, че което е позволено на Шекспир, не се разрешава на живите му последователи и те, горките, трябва да си скубят рошавите поетични глави в търсене на по-приемливи художествени обрати.

Мимоходом ще отбележа, че ако лицемерието на Тартюф е предизвиквало навремето си презрение и осъждане, както и ръкопляскане след справедливото наказание - то днес биха го приели като нормална хитрост и проява на пъргав ум за постигане на набелязаната цел. Понякога всичко се свежда до тълкуване на термините; военното надлъгване отдавна се смята за висша военна наука, домогването до ласките на харесваната жена не познава нравствени забрани, всеки началник е обкръжен от рояци лицемери, бръмчащи денонощно колко добър шеф е той и колко жалки са всички други наоколо. Понякога ми се ще да се появи от облаците всемогъщият deus и да разпъди човешката пасмина по гори и пещери, където отдавна й е мястото.

Все пак лицемерието е масово явление и като такова е спечелило нашето снизхождение. Учтивостта например доста прилича на лицемерие, а твърде често си е лицемерие от висша проба. Дипломацията се основава на лицемерие отгоре додолу. Да не говорим за служебните отношения - без лицемерене цялата йерархична структура на обществото ще се срине за броени дни.

В нашето делнично лицемерене нерядко има и забавни моменти. Една подобна случка ми разказа Емануил; ще я преразкажа и ще я посъкратя, защото в онази вечер Емануил беше разговорлив над обикновеното ниво и разказът му продължи около две бутилки вино; но същината съм запазил непокътната.

Емануил седял в колата си и зяпал в кухненския прозорец на третия етаж. Уговорката с една негова позната била да угаси и запали лампата три пъти веднага щом мъжът й тръгне за нощна смяна. Рогоносецът нещо се бавел, но била прекрасна лятна вечер и Емануил нямал нищо против да помързелува в колата си предвид скорошния преразход на енергия. От входа излизали всякакви хора, други излизали и Емануил се развличал, гадаейки кой ли е късметлията,с когото делил собственото му легло.

От полумрака се появила една съсухрена бабичка, отъркала се в колата, без да вижда Емануил, и се лепнала на дървото до прозорчето му. В ръцете си държала некролог и Емануил не посмял да мръдне и шукне. Бабичката извадила от джоба на странната си черна наметка найлонов плик и, облегната на дървото, започнала да пъха некролога в плика. После захлипала и заридала, нареждайки през сълзи:

"Ах, Миле, Миле, защо ме остави, Миле, защо тъй рано, Миле... Знаеш ли сам човек как живее - като куче, Миле... Едни снимки само гледам, това ми остана, Миле, мъка страшна..."

Бабичката нареждала и плачела, а некрологът не щял да се напъха в плика. Емануил се чувствал страшно неудобно, но вече било късно да се разкрие. Спотаил се и заслушал:

"Три години, Миле, питаш ли ме как съм ги преживяла самичка? Събуждам се и чакам да те чуя от кухнята - а то няма. Никой няма. Опразни ми се душичката, нищо не остана, само мъка пуста... Хай да се не види и плика и чудото му... а, у-у-у, влезе най-после."

Бабичката сложила опакования некролог върху капака на колата и затърсила нещо в джобовете си. След минута-две тършуване измъкнала кутия с габърчета и с треперещи пръсти отброила няколко. После пак прибрала кутийката и наново занареждала:

"От целия вход толкова старци има, ходят си здрави и прави, а ти за три дена си отиде, Миле, дето цял живот болест не знаеше. Кажи, правилно ли е господ тъй да постъпва? Трябва ред да има - боледуваш, ходиш по болници, пък омръзнеш на всички и чак тогава - умирай. А то твоето - несправедлива работа. Здрав и прав човек ей тъй да умре - това какво е?"

Бабичката забола единия ъгъл на некролога в дървото и се облегнала на колата да почине. Сетне забучила още едно габърче, обърсала сълзите си с ръкав и прилежно огледала некролога. Висял накриво. Тя помислила малко, отскубнала единия му край и опитала да го изправи, но и първото габърче паднало. Извадила пак кутийката и с новите габърчета закрепила некролога. Този път стоял още по-криво.

Хай да ти се не види, измърморила бабичката и наново откъснала омачкания вече некролог. Поогладила го на коляно и за трети път бръкнала в габърчетата. Този път го закачила отвесно, обаче наопаки и мъртвецът висял надолу с главата като прилеп - вече било доста тъмно. Мърморенето й прераснало в нещо като мучене; откъснала го наново, обърнала го и пак се заела с габърчетата. Те били останали само три и тя успяла да го закрепи; все пак единият му край висял подвит. Този път бил закачен най-накриво и при първия вятър щял да литне. Бабичката изглеждала изтощена, изгледала с омраза некролога и изфучала:

"Да ти се не види и некролога проклет! Всичко ти беше проклето на тоя свят, ей на, и некролога ти даже! Крив човек какъв некролог му се полага - ами крив! Всички да гледат и да знаят - ей този е Миле Кривият! Сигурно и на оня свят си носиш проклетията, бял ден да не видиш и там!"

И като продължавала да кълне и нарежда, бабичката се прибрала във входа. Емануил поискал да види как ли изглежда покойникът, събудил такива противоречиви чувства; но в този миг кухненският прозорец примигнал три пъти и Емануил тъй и не опознал Миле, нито различил съпруга, минал на метри от него в мрачината без дори да разлюлее въздуха с рогата си.

Често не реагирам на лицемеренето - дори на моето. Понякога усещам тъга и се скривам в Кълбото си, докато я изпия докрай - сякаш съм купил лошо вино и няма как да го предложа на другите, затова го изпивам в самота. Лицемерието ми пречи и на главната цел в живота - да бъда непременно щастлив. Никак не се връзва с тази идея. Много лесно е да излицемеря и да постигна спокойствие, усмивка или похвала - тези фалшиви заместители на щастието. След това ставам още по-нещастен - заместителите вършат работа само при консуматори, непознаващи истинския продукт. Веднъж даже попитах леля Марго как съчетава лицемерието на света с нейното лично щастие.

Много мълчание трябва да измълчиш, щом си чувствителен към лицемерието, каза тя. Много. Но с мълчанието се свиква. В началото е малко горчиво, но после може и да се пристрастиш. Наркотик е мълчанието. И между другото, кой ти е казал, че съм щастлива?

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.10.2015
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.