Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КЪСМЕТ

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

Късметът е непроменима даденост - или го имаш, или не. Ни се купува, ни се продава, нито пък се подарява; Бог или те е белязал с него, или те е лишил поради някакви си Негови причини. Затова - радвайте се, ако имате късмет, и не разчитайте на чудеса, ако досега не ви е споходил. Тъй и тъй няма на кого да се оплачете.

Самият аз съм страшен късметлия. Вярно е - не съм печелил от лото, тото и други подобни. Но пък нито камион ме е блъскал, нито със самолет съм падал, дори не съм се давил. А това при моя напрегнат живот си е признак за голям, при това активно действащ късмет. Освен това късметът, носещ пари, не е дар от Бога, а поредния капан на дявола - макар печелившите да вярват в обратното. Такъв късмет не ми е присъщ; ако някога стана милионер, несъмнено ще бъда най-бедният милионер.

Моят истински късмет се състои в смелостта да потърся свободата си, да я грабна и да платя с готовност нейната цена.

Свободата да летя необезпокояван из света и паралелните му околности - и да се свия в моето тайно кълбо, когато светът ме усети и заръмжи като зло куче насреща ми. Изобщо в този свят винаги съм бил пътник, навлязъл в чужд имот - и псетата вече са ме подушили. Но секунда преди да ме разкъсат, аз се издигам нагоре - съвсем малко, на два-три метра - но съм недосегаем, а те даже не лаят, подвиват си опашките, заскимтяват и си тръгват, защото са клети земни червеи и в техните очи аз летя високо в облаците, при птиците, ангелите и божествата - превърнал се вече в птица, ангел или бог.

Друг късмет не съм имал - или не съм го усетил; пък и срамота е да искам повече. Аз, галеникът, любимецът, глезеното дете на съдбата.

Помня как Рафаил, съдържателят на "Ювенес", намери някъде под масите златен пръстен. Показа ми го, попита имам ли представа чий е; после закачи една бележка "Намерена е скъпа вещ" на ръждивия пирон с просрочените вересии. Бележката вися две-три седмици, направени бяха няколко несръчни опита за измама, но никой не доказа собствеността си - и накрая Рафаил го продаде. След това заключихме кръчмата отвътре и направихме епохален гуляй, докато изчерпим сумата до стотинка. Като ще е късмет, поне да го уважим като хората - заяви Рафаил и наистина го уважихме по достойнство. Оттогава в "Ювенес" стана навик и традиция да оглеждаме под масите и миндерите, а Рафаил всяка сутрин проверява прахосмукачката. Късметът ни се оказа еднократен, случаен каприз на съдбата - тя ти подхвърля монета и отпрашва в мъглата, а ти цял живот след това се оглеждаш като куче около касапница за още нещо. Но след късмета винаги остава надежда, златисти прашинки надежда, полепнали по отдавна заличените негови следи.

Да разчиташ на късмета, значи да отричаш Божия пръст в човешките дела.

Тук е мястото да спомена за един любим мой разказ. Открих го в стара френска антология от миналия век, някъде между двете войни. Името на автора не помня, защото не ми говори нищо; затова пък съм запаметил текста дума по дума. Мнемотехниката на декламатор като мене може да не е съвършена, но доста помага. Впрочем един приятел актьор учеше ролите си след четири големи коняка и ги запечатваше завинаги в паметта си. Според него конякът имал специални мнемотехнически свойства, недостъпни за останалите спиртни производни.

А ето го и разказа.

К Ъ С М Е Т Л И Я Т А   Б Е Д Е

Късметлията Беде се шляеше покрай реката и зяпаше боклуците, влачени от придошлата вода. В ума му прескачаха мъдрости от стари времена, свързващи потока на времето и живота с водните талази; най-вече на онзи Херодот, дето измъдрил, че не можеш два пъти да се изкъпеш в една и съща река. Или пък беше Хераклит? Все едно; Беде не познаваше нито единия, нито другия. Неговият личен живот се бе подредил от самосебе си, без да има нужда да го направлява или пък да се съобразява с някакви чужди мъдрости. Беде беше късметлия и толкоз. На такива хора Съдбата им поднася целия живот на тепсия, гарниран с всички сладости - само бъркай с шепи и лапай. Още от мъничък Беде имаше вид на дете с късмет. Закръглен, ухилен, с отличен апетит и здраве, той предизвикваше бабичките да поплюват в пазвите против уроки, а младите майки да мърморят завистливо, влачейки ревящите си и злояди деца. В училище бе много добър ученик, без да полага и грам усилие; просто помнеше каквото трябва и го забравяше веднага, щом престанеше да му трябва. Така в мозъка му винаги имаше празно място за нови текущи знания, а услужливата му памет навреме ги забърсваше. Така Беде прескачаше класовете, необременен от излишни глупости и се готвеше да навлезе в текстилната индустрия на баща си, въоръжен само с най-необходимото, за да командва умните хора, предназначени да печелят за фамилията.

Момичетата - главната причина за нещастията на повечето момчета, не бяха проблем за младия Беде. Дадоха му възможност още на петнайсет да изучи устройството на дамите и техните функции - не без дискретното участие на татко Беде, който навремето беше получил същите уроци по същото време, благодарение на дядо Беде. Така мъчителния пубертет премина като шарен филм, без да нанесе никакви рани по крехката душа на младежа; жените бяха достъпни, мили и временни, а които не бяха такива, не заслужаваха внимание и точка.

Беде спря, седна на една пейка, запали цигара и се втренчи в един куфар, заседнал в клонаците покрай брега.

Наистина ли минаха толкова години? Та след месец прави четирсет, жена му също. Доскоро Беде смяташе четирсетгодишните жени за мухлясали лели, а мъжете на тази възраст за безполови изкуфялници; а сега?... Животът е доста гаден, нали?

Всъщност жена му изглеждаше отлично, беше му родила две близначета-момчета, точни копия на Беде, беше върнала моминската си фигура само за месец и оттогава кокетничеше с нея пред провисващите си приятелки. Беде често я сравняваше с мимолетните си любовници и с неохота - но и с неочаквана гордост - признаваше превъзходството на мадам Беде пред случайните завоевания на средната му възраст. Имах голям късмет с тази жена, констатираше Беде, купуваше й подаръци не за да успокои съвестта си, а защото бе доволен от късмета си. Иначе какво - нали всички тия случайни жени бяха нечии съпруги, и Беде дори познаваше мъжете на повечето от тях.

Татко Беде отдавна бе преминал на по-добрия бряг след няколко бурни нощи на Таити; последното му желание било да го погребат с венец от свежи цветя и поличка, щампована с орхидеи. Оттогава Беде ръководеше текстилния бизнес без особени проблеми и всичко беше наред; един късметлийски живот, програмиран специално за него, и понякога си мислеше какъв късмет ще бъде да го завърши точно като баща си.

Куфарът се откопчи от клоните и хукна надолу подир мътните вълни. Отсреща кротуваше училището на близнаците; щом удареше звънецът, ревящата орда щеше да изригне от вратата и да се разпилее по двора, по улиците, по света, за да заеме скоро мястото на възрастните, преди още да са успели да се обърнат назад, към нишката на живота си. По дяволите, каза си Беде, всъщност всичко е наред. Всичко!

Всичко е наред! - заповяда си той. Опита да се усмихне - нали се получава обратният ефект, ухилваш се и по обратен път идва доброто настроение. Не се получи. Дори усмивка не се получи - а Беде имаше хубава усмивка. Къде ли, кога ли се беше изтрила, и защо?

Щастлив ли си, попита се той, може би гласно и си отговори: Да, разбира се! Сто пъти да!... Усмивка пак не се получи и Беде помисли, че всеки човек има определен брой усмивки, да речем един милион. Е, изхарчваш ги - някой набързо, друг по-пестеливо - и дотам с усмивките. Остават някакви гримаси, старчески муцуни, нещо като лицата на Мунк - и това е. Как се изобразява с такава физиономия щастие, да речем?

Май съм изхарчил всичко, помисли той. Всъщност отдавна ми е писнала тази лъжлива гримаса.

Куфарът беше изчезнал някъде, вероятно плаваше вече в някой спокоен вир, под сенките на плачущите върби. Беде стана и се запъти към моста; само на метър под него кипеше мътната студена вода. Ето, каза си Беде - пак ми излезе късметът. Цяла година реката беше пресъхнала, пък виж сега. Може и никога да не ме открият. Голям късмет!

Качи се на моста, прекръсти се и скочи точно когато в училището отсреща удари звънеца.

 

 

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.10.2015
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.