КУЛТУРА

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

В основното училище попаднах на едно доста особено момче. Мечтаеше да бъде сутиен. Споделяше охотно мечтата си, обясняваше защо я мечтае и сякаш вярваше в нейното осъществяване по някакъв начин. Естествено, прякорът му беше Сутиена. Е, сега Сутиена е доктор по културология и можете да го видите по всички телевизии. Много умно и почтено говори. Всеки път, когато го чуя, се заричам да го проследя, за да видя как изглежда жена му.

Щом стане дума за култура, първо се сещам за него. Културата тозчас олеква - и това още веднъж я причислява към празните, кухи и нищонезначещи думи. Празно пространство, а в него пъплят, живуркат и мъдруват сума ти хора, загърбили младежките си мечти. Колкото и глупави да са тия пусти мечти; а глупостта си е присъщо качество на мечтите, наред със сладостта им.

Самият аз обичам да пия с културни хора. Имам доста опит в тази област и ще кажа само едно - истински културният човек не губи културата си дори след като е изгубил съзнание. Значи, тя е попила дълбоко, станала е негова същност, а реката алкохол само се плъзга по повърхността й, без да я разкаля и отнесе. Ако културата ти е слаба, повърхностна, нанесена като лак върху образа ти - след нужното количество спиртни продукти тя се измива като водна боичка и отдолу лъсва глупавата ти мутра.

Като казвате култура, какво разбирате? Възпитание? Начетеност? Образование? Всичко това заедно?

Може и тъй да е. Лично аз я разбирам другояче. Божия даденост е тя и не всекиму се дава поравно. Тя е склонността да търсиш божественото в делничното, без сам да осъзнаваш. Пък ако си учен, възпитан и се храниш с дванайсет прибора - е, още по-добре.

И друго - културата е и почтеност. Може би преди всичко - почтеност.

Ако бях изучил докрай някоя от трите си специалности, сигурно щях да стана по-културен. Но аз сам определям началото и края на всяко нещо около мене, това ми дава лъжливо, но приятно чувство за свобода. А с най-културния човек, когото познавам, се срещнах ето как.

В късна пролет обичах да ходя на едно малко, запуснато язовирче, скрито от ниски хълмове. Имаше риба и раци в него, по хълмовете скачаха зайци, в дивия овес наоколо кълвяха птици - рай за дребните бракониери. Но друго ме влечеше тук - странната красота на водата. Тя просто спеше. Ветровете облизваха възвишенията и прелитаха високо над водата, без да я докоснат. Странно различни бяха разлюлените треви - и стъкленото спокойствие на езерото. Тук винаги ме избиваше на поезия; сигурно на такова място се е зародила прапоезията, първият посредник на хората с Бога; разтърсила е коси, огледала е този непознат рай и е полетяла да вдъхне красота на новите си владения. И така, една юнска сутрин се озовах пак в любимото си заливче, нагласих рачилата, седнах на едно гнило пънче да чакам; и в паметта ми изскочи "Езерото" на Ламартин. С това стихотворение веднъж бях спечелил благоволението на две французойки; те не бяха чували нито стихотворението, нито Ламартин - само едната се сети за една улица с подобно име. Вместо да им призная за приключеното ми студентство по френска филология, аз им разказах жалната история на прабаба ми, отвлечена от гръцки пирати в Марсилия, и тъй нататък, вече не помня импровизирания сюжет. Но да не се отвличам; значи, седях на пънчето и декламирах на френски "Езерото", проникновено и с вдъхновение - бих натръшкал цяло село парижанки. Както всички романтици господин Ламартин е загубил любимата си и рони сълзи, но го прави изящно, мелодично и удобно за декламиране. Тия романтици хич не им е вървяло с момите. Вероятно по тяхно време момичешката смъртност е била необичайно висока, или пък всяка жена, залюбена от романтик, се заразява с нещо нелечимо - това мое наблюдение заслужава сериозно изследване. Тъжен факт, но факт. И така, изкарах стихотворението до края, а цялата пустош бе замряла, покорена от изкуството ми. Когато въображаемите аплаузи отшумяха, чух леко покашляне и подскочих. Зад мене, потънали до колене в треволаците, стояха мъж на средна възраст и по-младо момиче и неумело се държаха за ръце.

"Позволете, господине, да ви уверя в нашето искрено възхищение".

Момичето нищо не каза, пък и не изглеждаше толкова възхитено; само се усмихна учтиво. Беше непринудено хубаво; точно такова момиче бихте поканили на затънтено място върху одеало и то би приело.

Кимнах за благодарност. Мъжът продължи:

"Алфонс дьо Ламартин - каква трагична съдба! Да носиш нежно и тъжно сърце, да се къпеш в божествен талант - а да свършиш като политик! Какво падение! О, колко много трябва да внимават поетите!".

Станах, той пристъпи към мене с протегната ръка:

"Казвам се Емануил".

Половин час по-късно двамата с новия ми познат седяхме на одеялото, върху горящите съчки до нас пращяха и червенееха раци, приказвахме си за поезия, момичето си береше някъде цветенца и усещах как в мене се запълва неподозирана досега празнота.

Тръгнахме си чак надвечер; междувременно забравихме момичето, спеше свито в храсталаците, та се връщахме за него. Сравнено с кавалера си то вече ми изглеждаше глупаво като реклама за сапун. Емануил ме покани на премиера - негова позната била написала книга. Помъчих се да изклинча възпитано, затова казах:

"Според мене женското писане е като мъжкото раждане".

Емануил ме изгледа радостно-изненадан:

"Съвършено правилно. Тогава да се видим на каберне с джоланче?".

"Жени?".

"Както искате. Лично аз предпочитам дамите в естествения им хабитат. Леглото и домакинството. А кръчмата... не е ли тя параклис за двама?".

Най-сетне бях срещнал загубения си, по-възрастен и по-мъдър близнак.

Емануил беше професор по някаква странна дисциплина - възстановяване на горите или нещо такова. Не говореше за работата си; тя съществуваше в друг, паралелен и маловажен живот, предназначен да изхранва тялото му. Древните са наричали тялото си "моето магаренце", каза ми Емануил - и нищо по-точно не е измислено досега. То ни пренася през този жалък свят с неговата гримирана цивилизация чак до финалната дупка; затова се грижа за магарето, храня го, поя го и му осигурявам хубави магарици, пък то ми се отплаща със здраве и сила. Доволен съм!

Тъй приказваше Емануил и галеше с благодарност мършавите си гърди. А в същото време в замислените му очи шестваха картини, в ушите му звънеше любимата музика, и едновременно обитаваше света на стотици автори - знаеше ги наизуст, повечето на родния им език - без да прекъсва разговора с невежа като мене, недостоен дори да му долива виното. Емануил беше енциклопедия, но не това ме удивляваше, а деликатността му; така не се чувствах tabula rasa в негово присъствие. Той поднасяше информираността си тъй, сякаш знанието си е мое, стаявало се е в някоя мозъчна гънка и хоп - изскочило е в нужния момент, когато Емануил е заговорил по темата. Никой не обича многознайковци, особено незнайковците - и Емануил се съобразяваше със средата, която му се налагаше да обитава. Беше много любезно от негова страна.

Културата - казваше Емануил - е винаги онеправдана. Тя е майката, а цивилизацията е нейна рожба. И какво се получава - рожбата едва прохожда, а вече обръща гръб на майка си; при това го прави с необяснима омраза, като разгневено пубертетче. Ти си старомодна, крещи цивилизацията; ти си грозна и глупава, миришеш на мухъл... е, знаеш какво могат да ти изкрещят в лицето глупавите деца. А културата възпитано мълчи, такава е същността й; нейните пръсти са за клавишите, четката и молива, а не за бой - и зрителите вярват в пълната победа на цивилизацията. А какво става обаче, когато погледнем назад? Стотици цивилизации са изтлели, някои не са запомнени и с камък подир себе си; и единствено културата остава нишката, свързваща броеницата на вековете. Културата не умира, тя е безсмъртна, тя е Светия дух, дал живот и оплакал гибелта на тленните и крехки цивилизации. Но кой, приятелю, кой разбира това? Колко от милиардите пъплещи мравки по земната кора? Милионна част от човечеството; останалите вярват в божествеността и безсмъртието на бетона, автомобилите, телевизиите и останалите безброй пипала на цивилизационното чудовище, което ги изсмуква, докато изплюе равнодушно кухите им тела. Културата няма армии, тя разполага само с единични бойци сред вражеското обкръжение; понякога и самите те не знаят мисията си. Чрез тях тя печели своите позиции, както мисионерът печели души в името на Бога; културата води битка за душите, а цивилизацията - за телата. Ние с тебе сме й подарили душите си; може би затова и телата ни са тъй равнодушни към съблазните на цивилизацията.

И той се взираше в разтопените кристали на чашата; виното е продукт на културата, не на цивилизацията. Зад присвитите му клепачи искряха сонатите на Шопен, шушнеха стиховете на Елиът, а оглупялото човечество ровеше тинята на дъното и само страдащото му лице понякога изплуваше за миг, нарисувано от болната четка на Мунк.

Дори не посмях да спомена пред Емануил, че понякога свиря на пиано. Често слушахме музика, пиехме мълчаливо, пръстите ми заиграваха някой мотив, но ги овладявах, укротявах ги; срамувах се от моята любителска посредственост. Възхищавах се на виртуозите, винаги съм се възхищавал на майсторите във всяка област. Ако не бях толкова железен мъж, щях да си призная колко често съвършенството им ме разплаква. От радост, от гордост, и аз не знам от какво. Емануил беше разбрал и веднъж ми каза: Сигурно това е истинската култура - да се възхищаваш, без да завиждаш.

Може и да е вярно. Само че аз бездруго не завиждам. Само на себе си - защото съм свободен. Поне мъничко. А това е страшно много.

По едно време ми хрумна да запозная Емануил с леля Марго. Не го направих. Запитах се дали няма да сбъркам и не успях да преценя. Пък и кой съм аз, да подреждам Божиите работи? Ако Той реши, най лесно е да срещне две души в този тесен свят, където хората се гледат, блъскат, гонят, ритат и едва се разминават из кръстосаните си маршрути.

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.10.2015
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.