КРАСОТА

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

И така - красотата.

Всички знаят - или поне онези, дето знаят за Достоевски - какво е казал: Красотата ще спаси света.

Странно изказване за човек, вманиачен да рови във вкисналите мръсотии на човешката душа. Но позволено е писателят да бъде двуличен; сигурно дори е необходимо. Пък и все едно е какво говорим за красотата, след като досега никого и нищо не е спасила. Виж, погубила е мнозина, и това показва как празните думи често могат и да са опасни. Даже бих задължил съответните органи да пишат под всяка снимка на красавица предупреждението "Красотата е опасна за вашето здраве!". Това, естествено, само ще повиши търсенето. Човешкото същество изпитва вродено недоверие към предупрежденията. Идете на който и да е плаж и подкупете спасителя да вдигне черния флаг. Веднага купища идиоти ще захвърлят картите и бирата и ще хукнат към морето и то колкото могат по-навътре.

Красотата е неразличима. Тя е съвсем субективна; съществува ли изобщо? Днешните манекенки ще предизвикат жалост и отвращение сред ренесансовите ергени. И обратно - съвременните дебелариуми щяха да са тъпкани с красавици отпреди сто години. А разликата не е в някакви естетически принципи и несъгласия, а само в няколко шепи мекичко месце. Нашите прапрабаби са се гордеели с твърде спорна красота. Представете си само какво са представлявали, преди да са изобретени епилаторите за тяло, боите за коса, гримовете, четките за зъби и тоалетната хартия. И мъжете пак са примирали по тях. Освен това само за броени десетилетия човеците променят критериите си за красота наобратно. Не бих се учудил ако след двайсетина години излязат на мода жълтозеленикавите зъби или вълнясалите тела при дамите; и ще примират от смях като гледат по старите филми разни моми с плешиви бедра и бели усмивки.

И това не е само при човеците. Имах една прекрасна персийска котка, много се гордеех с нея и упорито търсех достоен хубавец от нейната порода да им уредя потомство. Котката украсяваше като кукла прозореца ми, минувачите спираха и цъкаха завистливо, аз примирах от гордост. В същото време из махалата вилнееше един як котарак, гените му бяха полепнали на жълтосиви петна по козината на всички млади котета в околността. Мъжкарят обикаляше и мяучеше по цели нощи из двора ми, без обаче да погледне и за миг бялата персийска красавица. Глупакът ухажваше някаква мърлява и мършава грозотия с потрошени крака, от ушите й капеше гной. Но оня пълзеше след нея и виеше, а тя на всичко отгоре играеше на недостъпна. Това за сетен път ме убеди, че Господ е сбъркал не само с човешката направа; някъде в основните планове на Битието има фундаментална грешка, валидна за всички живи твари.

Неуловима е красотата. Изтръпвал съм, поразен от нечия красота, а никой наоколо не се впечатлява особено. И обратното е бивало - аз да остана безчувствен. Стоял съм замрял през гледката на някое езерце, блеснало като монета в нозете на величествени върхове; други виждат в тази картина само труднодостъпни баири и студена локва отдолу. Простичко бяло платно в морето събужда с красотата си лудешки копнежи; с какъв човешки закон да ги обясниш? Виещите се ята на отлитащите птици - кой ще обясни красотата им? А точно тя те грабва, тръшва те, изтръгва сърцето и настанява в гърдите преклонение и смирение пред тайнството, недостъпно за тебе, червея.

Вероятно красотата е истинска, когато те разплаква от щастие.

Красотата може би съществува независима във въздуха, невидима като него; а всъщност тя оцветява, тя ражда звуците и музиката, тя вдъхва божественост на формите; ние само можем - или не можем - да я почувстваме понякога. Може би всичко е до личните ни възприятия - който има очи, ще види, който има уши, ще чуе. Не всекиму е дадено; пък и не всекиму е нужна красота. Имаш ли нужда от нея - лесно ще я намериш. Веднъж срещнах един овчар, пладнуваше край рекичката, където бях заложил кошовете си; докато чакахме раците да се наловят, пийнахме и се заприказвахме. Към края на шишето, в знак на уважение и вечно приятелство, овчарят извика една от овцете - Бога ми, всички си имаха имена и послушно идваха - и заяви: "Е те тая е най-убавата! Глей кви очи, глей къв гръб, глей ква опашка!". От очите му струеше бащинска гордост. Хубава е, съгласих се, докато гледах животното - кално, омазано с барабонки, развлечено от бодли и тръни - и се стараех да не дишам откъм неговата страна. "Ами що не вземеш да я поизчистиш, да я срешеш, поизмий я малко..." - предложих срамежливо. "Ами овца е - сопна се той - кво искаш? У лайната оди, у лайната яде. Добиток! Я не ти казвам, че е чиста. Казал ли съм такова нещо? Я ти казах, че е красива! То е друго!".

Е, да, друго е. И все пак...

До днес не мога да си отговоря - дали повечето жени в живота ми бяха красиви или само моите очи са ги виждали такива - подобно на този достоен овчар?

Не зная; но всъщност това май няма никакво значение. Нали аз, ползвателят на красотата, съм бил доволен?

Лъжа е красотата; но какво от това? Кому пречи такава лъжа; важното е да бъде сладка. Когато някое мило женче ти шушука нежни думи в ухото, а лъжомерът ще се пръсне - лошо ли е? С красотата е същото - нека ни радва, а дали я има, или сами сме си я измислили, това е абсолютно без значение. И без това на този свят съществува само въобразеното от нас самите. Само то - и нищо, нищо друго.

Лъжа е - и какво от това? Нали точно тази лъжа, тази наша насъщна нужда от красота ни отличава от всички останали твари? Не нашите висши способности или сложни органи - а именно влечението ни към красотата. Хиляди мъдреци, философи и всякакви умни глави е пръкнало човечеството, всички са се питали какво всъщност значи красота и доникъде не са стигнали. Значи, това понятие е непостижимо за ума човешки; с други думи, то е божествено и просто трябва да го приемем на вяра, без тълкувание. И наистина - почнем ли да анализираме, да категоризираме, да лепим етикети - изведнъж красотата се изпарява, изчезва във въздуха и ни зарязва с безполезния ни труд, подобно глупак, копал някаква дупка, ама вече забравил с каква цел. Тя може да е скъпоценен дар или жестоко проклятие, може да бъде всичко поотделно и всичко заедно; да я има и да отсъства едновременно. Всичко и нищо, магия - и не ни е дадено да я познаем.

Ах, красотата... Знам, лъжа е, измислица, сън; защо тогава съм готов да я последвам в ада дори?

Преди време изживях труден период, сигурно е имало някаква световна финансова криза, затова давах кръв срещу мизерно заплащане. Тогава кръвопродаването беше професия за една малка част от обществото; бързо ги опознах и с някои се сприятелих. От изключени ученици до пенсионери се редяха да опашка пред един шперплатов кабинет с две легла; вътре се трудеха няколко сестри и се правеха на недостъпни. Не стига дето бяхме калта на човешката гмеж, ами отгоре на това и с източена кръв; никой от нас не събуди интереса дори на изсъхнали зюмбюли като тия сестри. И там, в преддверието на вампирския рай, често срещах един бивш архивар, пропъден от компютрите малко преди пенсия. Наричаха го бай Дробчо, защото черният му дроб произвеждаше несметно количество кръв, стимулиран от честото източване и допълването със съответното количество червено вино. Бай Дробчо обичаше да разказва за живота си в архивите; според него там навремето работели най-прекрасните жени - образовани, недооценени, незахабени от труд, чувствителни и състрадателни души, и поради всичко това - леснодостъпни. И целият този съвършен архивен микросвят бил разпердушинен от идиотските машинарии, от противните компютри, от просташката научно-техническа революция. Бай Дробчо определено ми харесваше; съдбите ни имаха много общи черти.

Той ме въведе в тази история през един гаден зимен следобед, когато хлътнахме в окаяната съседна кръчма да възстановим запасите си от кръвни телца. Това беше традиция, нещо като благодарствено богослужение, задето организмите ни бяха надарени със свойството да превръщат обикновеното вино от пет лева литъра в кръв, двайсеторно по-скъпа. Седяхме гърбом към малката печка, тя храбро, но безуспешно се бореше с полярния студ, и когато настъпи часът на откровенията, бай Дробчо ми разказа за Люси.

Понякога стават странни неща, каза бай Дробчо. Изобщо човекът е тъпа загадка. Като гатанките, дето децата си измислят. Дивотиите са създадени от човека и за човека, Сотире; всички други твари имат предпазни механизми.

И така, Люси работела в общината и редовно идвала в архива да търси разни документи. Отначало бай Дробчо не я забелязвал, но постепенно Люси завоювала вниманието дотам, че архиварският харем останал на заден план и бай Дробчо започнал да очаква с нетърпение кога ще се появи Люси. При уравновесените и задоволени отвсякъде мъже това е белег за влюбване; но всъщност целта на бай Дробчо била съвсем прозаична - да сподели чаршафите с Люси, като по този начин оформи едно приятно познанство. За тази цел не се изисквали особени усилия, обикновено нещата сами се нареждали; но за изненада на бай Дробчо той всекидневно откривал у Люси все нови и неустоими черти. Тя всъщност била красива и ставала все по-красива, сякаш сега съзрявала и филмът се въртял пред смаяните Дробчови очи с бясна скорост. Невчесаната й коса се оказала пищен водопад от червени букли; сивозелените очи мамели като морска бездна; плоският гръден кош и кокалестите крака издавали финеса на изящна манекенка. Люси вече била прекрасна и все повече сияела във възхитените Дробчови очи - а уж нямало повече накъде. Сякаш сбирала красота от околния свят, поглъщала я и наново я излъчвала наоколо.

Бай Дробчо се хвърлил в безконтролно ухажване, вложил в него не само досегашния си опит, но и младежкия жар, избликнал кой знае как и откъде. Люси изглеждала объркана, архиварският харем бил хем обиден, хем заинтригуван, а стотината му очи пламнали от искрящо любопитство. Когато обичайните завоевания на бай Дробчо се ограничавали в харемския кръг, те се приемали къто нормални; сега обаче ревността към Люси изпълзяла и размятала отровния си език, а Люсината устойчивост на ухажвания радвала всички - освен клетия бай Дробчо, разбира се. Той ходел замаян, неспособен да поеме толкова много красота и нерядко вечер посягал към молива и тетрадката; все пак, за негова чест, не успял да пропадне чак до писането на стихове.

Няколко седмици продължила обсадата; през това време Люси непрестанно се разкрасявала и бай Дробчо вече примигвал, заслепен в нейното присъствие. Докато накрая портите поддали, зидовете се пропукали и крепостта развяла белия байрак. Люси казала:

"Добре, съгласна съм. Но позволи ми да свикна с тази мисъл. Дай ми малко време. Мъжът ми е толкова кротък и добър!".

Мисълта за чуждите мъже досега не била тревожила бай Дробчо; те били грижа на съответните съпруги. Но прегърнал нежно Люси и великодушно прошепнал:

"Разбира се, скъпа. Имаш колкото време ти трябва. До четвъртък добре ли е?".

Прибрал се и зачакал жадувания ден. Победата била изстрадана, заслужена и затова особено сладка. Бай Дробчо примижвал, за да се наслади на красивия образ на любимата; но образът някак си бил загубил част от блясъка си. Зад клепачите на победилия мъжкар Люси изглеждала вяла и отпусната, прегърбена и омърлушена. Заприличвала на обикновена жена, и колкото да се стараел бай Дробчо, не успявал да върне в представите си вълшебното лице, населяващо доскоро мечтите му. На третия ден помен нямало от красавицата Люси, а вместо нетърпение, бай Дробчо усещал притеснение от приближаващата кулминация. Вместо сияйната свенлива усмивка той виждал само левия кучешки зъб със зеещ кариес; елегантността на Люси заприличала твърде на мършавост; в ръждивата й коса белеели небоядисани корени, а дрехите й сякаш били подарък в приют за бездомни. Красотата се била изпарила, магията се разнесла, а истината не била за гледане. Бай Дробчо се ужасил, но още преди да вземе решение, Люси позвънила и свенливо обявила постигнатия компромис със съвестта си.

Все още се питам - сподели ми тогава бай Дробчо - дали постъпих като подлец, или като честен човек. Просто й казах, че сме намислили голяма глупост и най-добре е да се откажем; тя ме нарече импотентен мръсник и ми тръшна телефона; това не е важно, десетки други са ми тръшкали телефоните; но оттогава нямам отговор: Къде изчезна онази красота? И откъде се беше взела преди това? Дойде, кацна върху едно случайно тяло, и после просто се изпари? Фокус някакъв!

Веднъж разказах тази история на леля Марго, а тя се разхили с обичайния си подигравателен смях; после каза сериозно:

"Красотата на хората е оръжие на дявола. Той първо ти я хвърля в очите, заслепява те; след това те заразява с любов. Накрая ти причинява страданието. Ако имаш късмет, след време може да се освободиш; но малцина са щастливците, родени с късмет. Даром идват само неприятностите; другото трябва да го извоюваш. За късмета също трябва да се бориш, нали съм ти казвала? Както за щастието. Ти нали ми обеща?

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.10.2015
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.