Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КАТАРЗИС

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

Аристотел много обичал тази дума. Всъщност той я е измислил или поне пръв е вложил в нея възвишен смисъл. Катарзисът на Аристотел бил главният момент, ключът във всяка театрална драма. Два-три часа действието се точи бавно-бавно и тъкмо преди зрителите да хукнат към бюфета, се случва катарзисът. Главният герой, майсторски докаран от автора до някаква вътрешна кулминация, изведнъж изригва като вулкан от нови чувства, набъбналият цирей се спуква, а облекченият и пречистен организъм благодари в прочувствени стихове на боговете за внезапното си спасение.

Ако речем да опростяваме и редуцираме нещата, можем да сведем катарзиса до върховата точка на размножителния акт при бозайниците. Но ние не опростяваме; напротив, ровим в дълбочина; да поразчоплим, прочее, явлението катарзис, сиреч пречистване.

Да изстържем от душите си злото - това е поуката от древните трагедии. Успееш ли - ставаш равен с боговете. Ако не - отплаваш към мрачното обиталище на мъртвите. По тази схема героите на тогавашните драматурзи са въздействали на населението. Театрите са строени да побират целия град, пиесите са писани, за да пречистят и възвисят зрителите - и явно са го правели, защото добрите драматурзи са били тачени редом с царете. За слабите автори не са достигнали сведения до нас; вероятно е съществувал някакъв предварителен подбор, за да не се стига до саморазправи след представлението. Груби времена, преди да въведат куртоазията, юмруците са били убедителен аргумент в полето на изкуството.

Вероятно и зрителите бързо били дресирани да очакват катарзиса, да го съпреживяват и да изпитат сладкия възторг на пречистването. Както и не по-малката сладост от наказанието на отрицателния герой. Такива сме хората - ако няма подходящи лъжи да им вярваме, веднага ще си ги измислим. Организмите ни имат вопиюща нужда от лъжи. А каква по-удобна форма за лъгане от изкуството? Авторът те хваща за носа и те повежда насред измислени и направо невъзможни перипетии, актьорите пък променят в движение своите качества като хамелеони - и изведнъж хоп! - катарзис. Сълзи и дълги монолози от двете страни на сцената. Лошите са наказани, пречистените се къпят в щастие. Завеса и ръкопляскане.

В изкуството става така. Там всичко може да стане. Всичко е позволено и допустимо. Лъжата там не е лъжа. Тя е художествена измислица, творческа инвенция, полет на въображението. А извън театъра, филма, книгата? Където няма deus ex machinа, слязъл с гръмотевици да оправи всички неща? Където всичко е истина - тъжна, жалка, гола и жестока?

Горките критически, пък и всякакви други писатели-реалисти - както сами се наричат - описват един отвратителен свят, рисуват с черни и сиви бои всякакви човешки отпадъци, роби на пороците си; самите им пороци се вменяват пък на обществения строй, а той от своя страна произвежда същества, взети сякаш от ада. Изобилстват алчни убийци, долни предатели, лъжливи роднини; крадци, мръсници, копрофаги и всякаква подобна измет - тя е фон на картината, изобразяваща апокалиптичните възгледи на авторите за социалното устройство. При тях катарзисът е невъзможен; дори да е предизвикан от мъка и горест, той все пак е мъртвороден. Абортът на катарзиса при реалистите е предизвикан от отклоненията в собствените им мозъци. За тях не съществува вълшебството на поезията - за тях тя е римувани или ритмувани лозунги, делнични констатации, първосигнални метафори; те ровят калта, а светлината на звездите само им свети да чоплят все по-надолу, до обиталищата на червеите. Тогава са доволни и се хвалят с творческото си умение да изобразяват едно към едно човешкото живуркане - поне както самите те си го представят.

Слава Богу, и това естетическо отклонение от небесното начало на изкуството вече потъва в същата тази кал; надълбоко и завинаги.

Навремето най-сладките смокини в махалата бяха през два двора от нашата къща. Първи узряваха, наливаха се едри, не се пукаха от дъждовете и естествено, очите на нас, хлапетата, все шареха към високата ограда с набучени стъкла от шишета отгоре. Собственикът беше едър и противен мъж, вечно крещеше, пъдеше ни, когато играехме пред тях, но особено го мразехме заради лъскавия мотоциклет. Обикаляше града с пълна газ, винаги сам, сетне се прибираше да си лъска мотора и пак да крещи. Омраза и страх - това вдъхваше той и се гордееше; много мъже смятат това си качество за сила. Синът му се казваше Данаил, много тихо и свястно момче. И така един ден, когато бащата отпраши с мотора нанякъде, Данаил ни извика, вкара ни в двора и вкупом се мушнахме в гъсталака на смокинята. Да бяхме изяли едва по пет-шест, когато таткото се върна с гръм и трясък, ние се разбягахме, само Данаил стоеше и стискаше нахапана кървавочервена смокиня. Бащата го грабна и му хвърли страшен бой, ние се разпищяхме и хукнахме навън, а Данаил мълчеше геройски и плащаше за нашата лакомия.

На другия ден не дойде на училище, беше насинен и куцаше, а когато го разпитвахме, само отговаряше неясно:

"Остават ми пет години".

Данаил не се промени; но от шушуканията и подпитванията на майките ни научихме, че оттогава не бил проговорил вкъщи.

На следващия му рожден ден, когато почерпи с традиционните марципанени бонбони, само каза:

"Остават ми четири години".

И така годините вървяха, той ги броеше: Три, две, една - и сетне се оказа на осемнайсет.

На осемнайсетия си рожден ден Данаил изчезна и никой от нас не го видя и чу повече.

Родителите му се преселиха някъде, новите съседи бяха безинтересни, а смокинята отдавна не ни привличаше.

Полека-лека всичко това бе забравено, докато един ден, след цяло поколение време, срещнах бащата на една схлупена провинциална автогара. Познах го веднага, макар нахаканият бабаит да се бе превърнал в умалено свое копие, като мумифициран. Носеше две парцаливи брезентови торби и чакаше втренчен в разписанието, сякаш четеше вестник. Изглеждаше жалък, предишната ми омраза се обади; падението на омразните ни хора поражда гузно задоволство. Но любопитен бях какво е станало с Данаил, затова го заговорих. Подсетих го кой съм и попитах за сина му.

"Не го знам" - отвърна глухо той. - "Не съм го чувал".

"Оттогава?".

"Оттогава".

"И не знаете дали е жив?"

"Не знам. Жив ли е? Защото аз не съм".

"И къде... къде живеете сега?"

Той посочи неопределено, някъде към Балкана. Замълчахме. Съжалих заради глупавата си общителност. И после той се отприщи:

"Пет години. Дума не ми каза пет години. И после изчезна, щом направи осемнайсет. И през всичкото това време се е молел да не стане като мене. Децата искат да станат нещо - доктори, полицаи, все нещо. А той само е искал да не стане като баща си. Защото бях животно. Скот. Ако някой беше надраскал мотора ми, щях да го убия. Или да ми влезе в къщата. Жена ми само плачеше. Добре, че умря, отърва се от мене. И Данаил... Набих го пред вас, пред децата. За шепа смокини ли? Не - ами защото имаше приятели, затова! А аз нямах! И роднините ми избягваха да ме срещат. Брат ми умрял, никой не се обади да ми каже! Никого нямах, всички пропъдих като прокажен. Браво на Данаил, мъж излезе детето, освободи се! А аз? Аз как да се освободя от себе си? А?"

И още дълго ми говори нещастникът, докато автобусът му пристигна; и когато се качваше, се извърна и прошепна:

"Ако го срещнеш, ако го видиш Данаил... не му казвай къде съм. Нека ме има за умрял. Аз отдавна съм умрял... но още имам да плащам, затова дишам".

Оттогава, щом ме налегнат черни мисли, иначе несвойствени за мене, наливам си чаша вино и се успокоявам: Дишай, Сотире, живей, приятелю! Длъжен си да живееш! Още много имаш да плащаш!"

И сигурно плащам. Като поп, както гласи поговорката. Макар че какво плащат поповете? Но аз... да, понякога усещам, разбирам, зная - ето, сега, в този момент плащам!... После внезапният сервитьор с тефтера се стопява, изчезва; оставам сам, ограбен, някак си измамен. И така - до следващата сметка.

 

 

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.10.2015
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.