Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИСТОРИЯ

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

Накратко казано, историята е запаметяване на значими случки от миналото. Няма нищо сложно, в нашето време на масова грамотност всеки може да го прави. Преди векове обаче, когато четмото и писмото са били привилегия на малцина, историята се е смятала за изкуство и притежавала собствена муза, Клио, изобразявана с пергаментов свитък в ръка. Историците били високопоставени, приближени на управляващите и като такива пишели предимно славословия и безсрамно ги наричали история. Често пъти при смяна на владетеля хвръквала и главата на придворния историк. Изобщо от незапомнени времена главите на разни учени, философи, поети и прочие драскачи се крепят доста нестабилно върху раменете. Французите май държат рекорда - до пръкването на болшевиците, разбира се - прехвалената им революция едва сварвала да извози отрязаните глави от площадите и по едно време почти не останал грамотен човек, за да опише геройствата на революционерите. А това е твърде жалко за революциите - сума ти усилия да се прахосат, оставайки незапаметени за признателните потомци.

Клио би трябвало да е най-сериозната и отговорна от деветте музи. А как е всъщност? Без съмнение, Клио е продажна, безсъвестна и лекомислена. Лъжата е в кръвта й; тя фалшифицира не само протеклите събития, но и причините за тях; а пък когато прави изводи - което не е нейна работа, - ги подчинява безцеремонно на текущата конюнктура. Жреците на Клио са наясно, че който пише историята, той определя бъдещето; не питайте тогава защо настоящето и бъдещето ви са уродливи и гадни, а погледнете назад, където учената муза се гушка с банда гадни уроди, автори на тлъсти учебници, червиви от лъжи. Слава Богу, романистите от Просвещението дават на понятието история още едно тълкуване - в техните обемисти трудове тя представлява скучния живот на някоя героиня (понякога и герой) или на цял род от потомствено безинтересни личности, захлупен между дебели корици, за да не подгизва хартията от сълзи. И така историята се свива като обелка от ябълка и наместо подвизите на хероите, неин основен обект стават чаршафите и предимно душевните катаклизми, пакетирани в тях. Така изкуството на историята се принизява до нивото на перачките, а Клио несъмнено си е грабнала пергамента и е отпрашила някъде в древността, при корените си; оттогава никой не я споменава, макар тя никому да не е обещавала честност и обективност.

Ето защо за огромната част от човечеството историята е нещо между сюжет за коледен разказ, сценарий за сериал или онази част от романа, дето се изгубва някъде към трийсет и петата страница и след това книгата се чете по-леко. Дотук с Клио, важната, сериозната, дълбоко фалшивата муза. В сегашната епоха всяка човешка нула има своя си, собствена история; сигурно това е част от демокрацията. Макар съзнанието за лична значимост винаги да води до крушение.

Но кой се вслушва в подобни аксиоми; само най-мъдрите от нас осъзнават - и то доста рядко - глупостта си.

И след като приехме общочовешката история за фалшификация и куп лъжи, остава да се вгледаме в микроскопичните човешки историйки; нали всеки ден ги скалъпваме и изживяваме, и тази сбирщина от безсмислени постъпки, омазани с дребнави чувства, наричаме свой живот. Да се запитаме: каква, приятелю, е твоята история и как ще изглежда романът на живота ти, ако речеш някой ден да го напишеш?

Имало едно хлапе, казвало се Сотир. Това ще рече спасител. Неговата леля Марго го заклела да бъде щастлив на всяка цена. След години Сотир разбрал, че щастието не е да се хилиш постоянно и да избягваш злините по пътя; то изобщо не се изразява с усмивка. То е дълбоко под усмивката; всъщност то дреме в тебе, прегърнало болката и страданието и много често се притулва зад тях. Сотир бил почти като другите младежи, обаче много болезнено изживявал каквато и да е принуда. А в живота принуда било всичко - да работиш, да гледаш деца, да се обличаш прилично, да си купуваш билет в трамвая. Всичко. Много пъти се опитвал Сотир да се примири с принудата, докато накрая се отказал и заживял по единствения компромисен начин - по ръба на обществото, където хора като него били подритвани или незабелязвани, но в повечето случаи търпяни. Извън обществото, но не и против него - това бил модусът вивенди на Сотир; и когато го формулирал и постигнал, душата му намерила успокоение и хармония.

Сотир-спасителят не бил спасил никого; но някак си успявал да опази себе си; и това никак не било малко в този злобен свят, претъпкан с погубени души.

Необяснимо е как при така изградената си обранителна система Сотир все пак един ден се оженил. Когато впоследствие сам си задавал този въпрос, той винаги стигал до Божията вина - или някаква промисъл може би; но явно в някакъв неразумен момент Господ е създал един особен модел дами, предназначени единствено за съпруги. Тези жени не събуждали заспали еротични вихрушки, не разпалвали огнени страсти, не изпарявали мозъка; напротив, те предлагали топлина, уют, спокойствие и благост; безгрижен живот без конфликти и ядове. Такъв живот не противоречал на Сотировите принципи и клетникът така и не усетил как копринената примка се стегнала, капанът щракнал и ключарят врътнал ръждивия ключ на килията. През решетките на малкото прозорче не се виждала слънчева светлина и птички не чуруликали ободряващи песни на затворника; не, оттам греело, както и отвсякъде, усмихнатото личице на жена му.

Изминала цяла година, докато Сотир се съвземе. Постепенно той разхлабил задушаващата прегръдка на захарните паяжини, поел свеж въздух и тогава се досетил за кълбото. Същото кълбо, където се криел от света през детството си; повикал ги и то се отзовало, приело го, скрило го в топлата си утроба и Сотир се почувствал спасен. Не бил освободен, но бил жив, дишал и най-важното - мислел. Засега това било достатъчно. Жената, естествено, веднага усетила бунта на роба си и затегнала примката; но била закъсняла. Сотир живеел вече своя си живот вътре в кълбото; там не можел да проникне никой, дори тежко въоръжен и обкован с железни доспехи; камо ли пък с прозрачна нощница. Сотир знаел - жената няма да понесе дори тази малка негова свобода, въпрос на време е да го намрази - защото всички мразят свободните. По-късно, когато приятели го питали как се е отървал, той се подсмихвал и отговарял: Ана ме освободи. Не обяснявал повече, и докато озадачените приятели се питали коя по дяволите беше тая Ана, Сотир тихо си припявал:

Червено вино снощи пих
И капка не остана
А после морно чело трих
в къдриците на Ана.

Това бил трикът му. Щом се появяла жена му - или мисълта за нея, - той мигом си затананиквал тази песничка, притварял очи и отвъд клепачите изскачала Ана с искрящи чаши вино, размятала буйна коса, черните й очи пръскат мълнии, алчните й зъби хапят влажните уста и във въздуха ухае на грях, на сладък грях, който и най-строгият бог би разбрал и простил. Ана била винаги наблизо, готова мигновено да развее пурпурната си рокля и тънките й глезени да докосват пода едва-едва, като въздишка. И тъй, съпругата дуднела нещо около Сотир, карала се, глезела се, плачела или обвинявала, а той, неуязвим в кълбото, пиел с очи своята Ана и си мислел: Трябва, трябва непременно да намеря тази жена! На всяка цена!

Ана от песента изместила изцяло бонбонената съпруга. Самият Сотир не чувствал вина; не бил изневерил - а това доста го озадачавало; не се държал лошо, всъщност никак не се държал с жена си, само примижавал, когато тя се появи, и изпадал в нещо като транс. Отначало роднините на съпругата, а сетне и самата тя причислили Сотир към леко лудите, а съвсем скоро го признали за пълна откачалка. Оттук до безболезнената раздяла оставала само късата финална отсечка, и двамата я пробягали с облекчение.

Сотир така и не срещнал Ана от песента, макар винаги да била пред очите му. Мечтите и сънищата са все тъй необясними и недостижими. Но тя го била спасила и той понякога се питал дали Божията майка не била приела образа на Ана, за да го отърве. Оттогава често сънувал как среща Ана на улицата, в гората, в някой влак, къде ли не; я тя се усмихва, помахва с ръка и се стопява в небитието, сякаш го примамва да я последва отвъд видимото, отвъд сънищата, отвъд всичко.

Това беше историята. Дребничка, човешка, неинтересуваща никого. Нашите истории нямат значение дори за самите нас. Къде остана, къде се дяна важната и учена Клио? Защо не дойде да разпъне пергамента, да намести очилата, да топне перото в мастилницата и да записва нашите човешки глупости, вместо световните? Поне няма защо да измисля и лъготи.

А голямата, важната, световната история?

Сигурно след векове, когато историците описват нашето, днешното време, ще започват така:

"Имало някога едно човечество..."

 

 

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.10.2015
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.