Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИДЕАЛИ

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

В крехкото ми юношество наистина имах идеал: надарена пухкава червенокоска с ниски претенции, за да се побера в тях, и лековато отношение към обществените нрави. Този идеал отговаряше на смисъла, вложен от древните гърци в думата; по тяхно време тя е означавала образ. Красив при това. Впоследствие постигнах на два-три пъти този младежки идеал и се поздравих за правилния си ранен вкус; но все пак животът, тази кална река, беше ме отнесъл далеч от юношеската чистота и скромност, сътворили рижия образ, въплъщение на съвършенството.

Щом поотраснах обаче, усетих как рамките на идеала ми са прекалено ограничаващи и неудобни. Стягаха ме, сякаш са три номера по-малки. Светът гъмжеше от красавици - тъмнокоси, руси, кестеняви; пазарът на плът беше неограничен и достъпен, а пък аз се взирах в тълпата да търся образа, нарисуван от въображението ми. Тогава разчупих оковите на идеала си, захвърлих ги и се присъединих към табуна млади жребчета, препускащи волно из дамските ливади. Бях се освободил от идеала си, превърнал се в предразсъдък; дишах свободно, ноздрите ми ловяха жадни потоците феромони в пространството; олекна ми. На тези години не разумът, а интуицията ни определя постъпките; и аз интуитивно приложих аксиомата: "Когато един идеал ограничава свободата ти, веднага го зарежи!". По своята същина повечето идеали ограничават и дори принуждават; а лично аз открай време се отличавам с пълна непоносимост към всякакъв вид принуда.

Всъщност големите световни злодеи винаги издигат за свое оправдание някакъв витиевато формулиран идеал. Изобщо видите ли някой да развява знамето на някакъв идеал, бягайте далече. Идеалът е нещо лично, скрито, тайно; размахва ли се пред обществото като кървава нощница на младоженка, значи, със сигурност прикрива нещо нелицеприятно.

Самият аз - нали съм любител-декламатор - непрекъснато се сблъсквам с различни поетически идеали. Поетите са доста склонни да хвърчат подир шарени балончета в небето и да ги смятат за идеали. Но техните заблуди са оправдани; пратени на земята, за да оплетат от празни думи нещо ценно и красиво, те имат право да използват всякакви лъжи. Важното е резултатът да е приличен. Я вижте Шекспир - какво значение за кого са писани сонетите му, прелестна недостъпна девица ли е била обекта на страстта, или някой мустакат нехранимайко? Все едно; сонетите са налице, ще се четат и декламират до края на човечеството и ще прославят името Шекспир, дори и съвсем друг да ги е съчинил. Идеалът е постигнат, върхът на поезията е покорен. Шапки долу!

В "Ювенес дум сумус" често се навъртаха разни поети. Не съм наясно с естетическите им идеали; сигурно са били различни, кой поет ще се съгласи да прилича на друг. Наистина, след определено ниво на алкохол в кръвта поетическите им платформи се размиваха и различията заглъхваха. При все това поет, напил се с водка, не е идентичен с поет, излочил три литра вино - тъй че основата за теоретични спорове съществуваше, но те завършваха с прегръдки и клетви за вечно братство - напълно в духа на "Ювенес". Идеалите не изчезваха, те кръжаха под опушения таван, ставаха част от въздуха и невидими попиваха през дрехите в омекналите организми на празнуващите братя, нахлупили си вече нимбите на съзаклятници.

Преди години бях прочел в някаква антология на балкански автори един гръцки разказ. Или пък разказ за гърци, все едно; но го запомних. В текста имаше нещо важно за мене, неопределено, но съществуващо. При подобни случаи в мозъка ми щраква някакво чекмедже, отваря се и прибира информацията; все някога може да потрябва. Така и с този разказ; ето го.

Д О К Т О Р   М А Н О Л И С

Чак на мръкване Никос усети, че е опасно да шофира повече. Болката около сърцето нарастваше, бодежите зачестяваха; обзе го страх. Планините наоколо се забулваха с нещо между мрак и мъгла и Никос, дете на морския бряг, сякаш потъваше в призрачни селения. Нитроглицеринът беше свършил и той за кой ли път прокле лекомислието си. Баща му бе умрял по същия начин преди години - разрив на сърцето насред път, без човек наблизо; само дето бе карал каруца, а не лъскава кола и конят го бе върнал след два дни в чифлика му, докато Никос щеше несъмнено да се разбие в някое проклето дърво насред пустошта.

Намали скоростта и в този миг видя селото. Нямаше табела, няколко светлинки в полумрака и размити очертания на къщи. Стигна до площада и с облекчение спря пред мъждеещата кръчма, където двама дрипльовци си допиваха виното и никой не му обърна внимание. Никос стресна дремещия кръчмар зад тезгяха, поиска чаша вода и без никаква надежда попита за доктор. Кръчмарят се оживи донякъде и посочи през стъклото в тъмното насреща. Да, имало доктор в селото, само че сега вари ракия ей там, на казана, върви си го намери.

Никос бързо откри казана по острата, противна миризма на стари джибри. Сърцето май се бе поотпуснало, още едно хапче под езика щеше да го възстанови достатъчно, за да продължи нататък; тъй че блъсна вратата на селския казан и се озова пред доктора.

Беше на неговата възраст, към четирсет и пет, с омазана докторска престилка и дълги арменски мустаци. Оплютата жълтеникава крушка от тавана осветяваше червеникаво лице, рошава коса и големи кръгли очи. Докторът държеше колба със спиртомер и я клатеше пред мъждеещата светлинка.

Никос разказа набързо премеждието си; докторът измери пулса му, стъкна огъня под казана и излезе. След пет минути се върна с шепа хапчета. Избра няколко, даде ги на Никос, сипа му вода от капещата чешма и чак тогава продума:

"Седни до прозореца на хладно. След малко ще се оправиш".

Гласът му беше нисък и сипкав като на човек, мълчал с дни. Може и да беше точно така в това пусто селце.

Сварената ракия църкаше на тънка струйка в голяма тенекиена кофа. Докторът бръкна в една смачкана кожена чанта и измъкна две тумбести чаши. Бръкна в кофата, напълни ги до половината, подаде едната на Никос и кръглите му очи светнаха почти дружелюбно:

"Пийни. Слаба е, няма да те тръшне".

Никос дори не се сети, че е с кола; нещо хипнотично витаеше във въздуха и той нямаше желание да противостои. Взе чашата - бе странно кръгла и тежка. Докторът усети.

"Вендузи. Това са вендузи. Знаеш ли какво е?"

Никос кимна.

Отпи от ракията. Беше слаба наистина, с неопределим аромат.

"Смокинова е. Има и портокали. И ябълки. И други работи. Пий спокойно". - Докторът закашля, отпи пак и тогава Никос забеляза, че той всъщност е доста пиян; със спокойното пиянство на привикнал човек, който няма закъде да бърза.

"Имаш притеснения - каза докторът. - Затова сърцето ти се товари. Прост мускул, пък всичко минава през него. Навремето щях да умра заради една съученичка. Просто сърцето ми спря. На седемнайсет години. Кретен". - Той отпи, замълча и додаде неопределено: "Тогава сигурно ми е бил шансът".

Двамата седяха върху обърнати сандъци от лимони, пламъчета играеха по лицата им.

"Всъщност казвам се Манолис" - представи се докторът. - "Не че има значение. Утре няма да ме помниш изобщо. Паметта изтрива ненужното".

Никос не възрази. После попита, борейки се с неудобството:

"Как си попаднал в това село... Манолис?".

"Гадно е, нали? - усмихна се тъжно докторът. - От петнайсет минути си тук и разбра колко е гадно. А аз живея вече двайсет години. Може и повече да са. Май трийсет. Отдавна не ги броя. Времето тече по-безболезнено в безвремието".

"Доста нещо са трийсет години" - рече внимателно Никос. Без съмнение, този доктор бе пиян и леко луд; това не винаги е безопасно.

"Смешното е - продължи Манолис, но не се засмя - че мечтата ми беше да дойда тук. Не точно в това село; просто в някое забутано селце с болнави старци, които да ме уважават, да ме обикнат като син, аз да ги лекувам и да печеля любов и признателност, и точки за пред Бога... да, по онова време бях вярващ... как се казваш? Никос? Да, Никос, вярващ бях, идеалът ми беше да служа едновременно на хората и на Бога... представяш ли си? Хлапе, глупаво и замаяно, това бях... Завърших медицина и вместо да остана в Солун, или да отида в Атина или където и да е, аз се заточих в тая планинска дупка съвсем съзнателно, доброволно... или по дяволска прищявка. Защото дяволът избира млади и празни глави като моята да ги натъпче с лъжливи и глупави идеали, Никос; идеалът е примамката на сатаната! Но кой да знае тогава, кой да знае?".

Доктор Манолис загреба с вендузата си от кофата. Никос отказа.

"И все пак... - продума той нерешително - наистина е благородно...".

"Благородно? - изсмя се Манолис - Глупости! Благородството съществува помежду благородни хора! Равностойни! Извън този кръг то е глупост, преструвка, слабост! Ха! Доброта сред чакали и хиени! За това ли ми говориш? Още от първите дни селяните ме отлъчиха - знаеш ли защо? Защото съм различен! Не съм един от тях! Не мразех, не злословех, помагах с каквото мога денем и нощем... Току-що дошъл, в първата седмица спасих едно дете - и знаеш ли какво? Цялата му рода ме намрази, защото им казах да пазят повече децата си, всичките бяха насмукани от кърлежи. Спяха и ставаха с овцете, горките, както и всички останали в това прокълнато село! А тия разгласиха, че съм искал да подпаля кошарите заедно с добитъка заради кърлежите!... Ах, защо още тогава не се махнах... толкова бързо става късно в живота, Никос; докато се озърнеш - и вече станало късно!".

Никос кимна с глава; вече бе успял да се докосне до тази истина.

"Тогава опитах - продължи докторът - да спечеля доверието им. Да стана един от тях. Да споделям живота им, да мисля като тях, да говоря като тях, да спя с жени от тяхната порода; да спечеля доверието им. Наивник, заблуден нещастник! Та ние бяхме от различни планети, галактики, вселени! Думите ми, изречени пред тях, звучаха кухо и глупаво, сякаш в лош превод. Смехът ми бе фалшив и самотен; никой не го споделяше. Две-три жени от местния вид ми донесоха само погнуса и дребни инфекции... Погнуса, Никос... нали Никос беше? Да, погнуса, и не толкова към тях. Към самия мене... самия мене. Бях се опитал да падна доброволно в помията. Ровех в калта... а някъде, захвърлен и забравен, мъждукаше идеалът ми. Причината да стигна дотук. И избягах... опитах да избягам".

Никос мълчеше. Докторът стъкна цепениците под казана и продължи.

"Заминах за Атина. Цивилизацията ме грабна, повлече ме и два-три месеца врях и кипях във водовъртежа; докато една сутрин се събудих гол, мръсен, в чуждо легло с непозната грозна жена; смътни спомени за някаква обида горчаха в душата ми; и полека се върнаха часовете на изминалия ден, сетне и дните на изминалите седмици; и подигравките, и обидите на старите ми познати... те вече бяха изградили своя живот, нагласен по релси и по часовник; вървяха нагоре и напред, а покрай тях махах аз, крайпътен несретник, изпуснал важните влакове; сбърканяк или просто глупак, подарил живота си на някаква химера, мечта, идеал, сън; излъгал сам себе си и недостоен за съжаление. Подрипвах покрай тях като напъдено кученце; бяха ми подхвърлили отначало дребни кокалчета от нявгашно приятелство, но всичко бе дотам, всеки трябваше да си знае мястото и си го знаеше - освен мене.

И така - отново се върнах в тази дупка. Точно както бях дошъл преди сума време. С едно куфарче. Но този път - без идеал. Слава Богу, поне той бе умрял някъде по пътищата. Ненужен и непотърсен, безсмислен. Както би трябвало да измират всички идеали, още преди да поемат въздух. Зародиш, който трябва да се умъртви като нежелано бебе, плод на изнасилване в пиянска нощ".

Доктор Михалис се изправи, кръглите му очи лъщяха, пот се стичаше по увисналите мустаци. Никос потръпна - бе дошъл да търси помощ, но лекарят бе по-болен от него самия.

"А те ми се смееха - прошепна докторът и ръката с вендузата посочи тъмния прозорец. - Кикотеха се. Бях направил цяло село щастливо със своето падение. Идваха да ги лекувам, а погледите им се подиграваха. Бях си получил заслуженото. Животът ме бе турил на мястото ми. Бях унизен, отритнат от света. Оня непознат свят, който те мразеха, защото бе недостижим, ме бе отхвърлил. Не ме жалеха; злорадстваха. Мъчех се да обрасна с броня, обвивах се като гъсеница в пашкул... надявах се да стана неуязвим. Не успях. Мъчих се още години; но болеше, всеки ден болеше. По цяла нощ болеше. Винаги. Докато свикнах с болката. Докато постепенно душата ми помътня, удави се в битието ми, изчезна. Докато разбрах, че вече съм..."

"Какво?" - Никос прекъсна дългата пауза на доктора.

"Разбрах, че вече съм никой. Никой и нищо. Също като тях. И те го разбраха и ме оставиха на мира. Нито ме мразеха, нито ме дразнеха. Аз съм никой сред никои и толкова. Лекувам ги, без да чакам благодарност; ям и пия като тях, спя с техни жени, ходя на техни празници, а те винаги завършват с ножове... Един от тях съм. Само дето..."

Докторът изпразни вендузата и гребна наново в кофата.

"Само дето всяка нощ сънувам, че заливам това проклето село с бензин и го гледам отвисоко как изгаря до последната къща, до последния жител, до последното проклето животно... И веднага след пожара изниква трева, буйна зелена трева, и покрива всичко, за да не остане ни камък, ни мирис, ни спомен... От всичко. И най-вече от мене самия".

Михалис млъкна и не продума повече. Никос почака, каза довиждане и се измъкна в тъмното. Запали колата и бързо загълта пътя през планината, сякаш бягаше. Когато изкачи баира над селото, му се стори, че долу лумва силен, стихиен огън; но отмести очи от огледалото и побърза да се скрие зад завоите; сега те изглеждаха приветливи, гостоприемни и излъчваха странна сигурност.

 

 

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.10.2015
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.