Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ГРЯХ

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

Грях - тази дрезгава дума звучи почти привлекателно. В нея се гуши нещо сладостно-тайнствено, неопределено и мъгляво; витаят топли, пухкави очертания на жени, замирисва на жадна плът и захвърлени предразсъдъци. В този грях няма нищо плашещо и отблъскващо; той мами, зове, обещава, над него няма надвесена, строга фигура на съдник; съдникът е погълнат от пухкавото тесто на жените.

Грях.

Отдавна излязох от пубертета - по-скоро той отмина незабелязано, оставяйки ме завинаги дете - но визията на тази дума така и не се промени. Всъщност почти нищо общо няма хлапашката ми представа със същината на понятието грях. Нека си припомним кои са смъртните грехове, определени от светата църква: похотливост, чревоугодничество, скъперничество, леност, гняв, завистничество, горделивост. Ръководени всеки от свой демон. Лично аз намирам назначаването на специални демони за разхищение. Човешката същност е достатъчно греховна и порочна, няма нужда примерно Асмодий да ми шушне в ухото или да ме ръчка с вилата, та дано събуди в мене похотливи мисли щом видя някоя хубавица. Ами защо пък тогава Господ я е създал и я пуснал да минава точно покрай мене? Честно ли е, питам аз?... Или пък сутрешната леност, така сладка понякога? Признавам - в такива мигове ни най-малко не се чувствам грешник; никой на света няма да пострада, ако се излежавам до обяд. Очевидно има нещо сбъркано в изискванията; сигурно и негово светейшество ще предпочете двойка кебапчета вместо къшей хляб, без да се обвини в чревоугодничество.

От мене да знаете - към смъртните грехове трябва да се подхожда по-толерантно. В цялото Писание се говори за Божия гняв - а за слабите човеци гневът се оказва под запрещение. Ако някой идиот профучи с колата си през улица с играещи деца, грешникът ще бъда аз, задето съм се разгневил.

Интересно е как за всеки смъртен грях имам готов пример с мой познат или приятел. За сладострастието - или похотливостта - най-много, то се подразбира; но и в останалите области разполагам с блестящи образци. Чревоугодието, например; днес то е на почит в цялата ни цивилизация. Най-тъпите готварски книги с безумни рецепти са бестселъри, ресторантите с гадости процъфтяват, преяждането и пресищането са постоянно състояние на човечеството. Един глупак - наричаше себе си гурман - се хвалеше по телевизията как всеки ден омитал храната на половин африканско село; пожелах му някой ден да попадне в същото това село, когато скимтят за месце и казанът е празен. Всъщност лакомията присъства като съставка във всички останали грехове; болест на душата е тя, не на тялото. Добрият веселяк Рабле е ненадминат в диагностиката на лакомията; но героите му са повече симпатични, отколкото противни. В литературата може и така, тя обича да украсява нещата; но наяве лакомникът е доста гнусен. Преди години бях изпаднал в тежък финансов период и се прехранвах с миди и рибка, печах ги на тенекия накрай един забутан плаж; това ми беше храната, докато се мъчех да изуча магическата система на Кастанеда. Една компания наруши уединението ми - дойдоха, учтиви и общо взето поносими; запознахме се и уговориха за другия ден аз да им извадя миди, те да донесат вино и така с общи усилия да се забавляваме. Миди имаше колкото щеш, натрупах един куп на брега, подготвих огъня и зачаках с трепет виното.

Компанията беше средноинтелигентна, нищо впечатляващо, жените им също; гушнах си полагаемата бутилка и се дръпнах встрани. Запалиха огъня, нахвърляха миди върху ръждивата врата от хладилник, заприказваха си за нещо; само един от дружината мълчеше. И ядеше. Боже, как ядеше! Методично и равномерно, като прахосмукачка, с пестеливи, пресметнати движения - отваря мидата, изпива сока, грабва с два пръста ядката и я мята в устата. Не дъвчеше - това отнема време. Работеше като автомат, без да чува другите, без да вижда нищо освен вълшебната тенекия с лакомството. Не помръдна друго, освен ръцете и устата си, докато не изяде поне деветдесет миди. После се облегна, сякаш се замисли; стана, отиде в храстите и повърна. Изплакна си устата в морето, върна се, седна и продължи, сякаш нищо не е станало. След половин час повтори цялото упражнение с плюскането и повръщането; и когато за трети път излапа поредната стотица миди, легна на пясъка, изпи на екс половин шише вино и захърка.

Компанията не му обръщаше внимание, бяха му свикнали. Ометоха останалото, събудиха моя любимец и отплуваха в мрака завинаги; а аз останах да питам моите мислители - Платон, Марк Аврелий, Ницше - това ли е човекът, венецът, върховното творение, любимата твар Господова? Ако е това - то струвало ли си е усилията да го създаваш, Боже наш? Едно черво с входящ и изходящ отвор, около него струпани малко кости и месо - толкоз ли ти беше майсторлъкът? А?

В този момент бих те върнал на поправителен, Господи, без капка угризение.

И докато за похотливостта, леността и гнева лично аз намирам облекчаващи вината обстоятелства, то завистта ми е особено противна. Ако кажа, че никога не завиждам - лъжа ще бъде; гледаш например някой медицински кретен да гушка апетитна женичка - и хоп, завиждаш. Или четеш Сервантес и си казваш: Абе как го е написал, отде му е дошло на акъла, отде е намерил толкоз търпение, непрокопсаникът!... Или гледаш как Жан Габен изпълва екрана с кривата си физиономия и не можеш да откъснеш очи - хем се възхищаваш, хем завиждаш на грозника заради Божията дарба.

Но това май е друг вид завист.

Лично аз помня как в нашата махала децата завиждаха на един сакат клетник за лъскавата му инвалидна количка.

Значи, още в невинното ни детство нещо у нас е повредено. И то много издълбоко. Още в семката на малките ни мозъчета. В зародишите на душите ни. Някъде в нищото отпреди нашия произход. Детето, отрупано с играчки, дърпа от ръцете на братчето си парцалива кукла. За какво му е? Ако я вземе, след минута ще я хвърли. Нещо го подтиква отвътре - мама го наричаше малкото дяволче - и то трябва да отнеме чуждия ненужен парцал. Завист ли е това?

Мъдрият стар евреин Барух Спиноза учеше: Завистта е омраза. Бих добавил - особено противна форма на омразата. В ранната младост завиждах доста по-често и предимно за ненужни глупости - вещи, пари, жени. Младостта, изглежда, е по-алчна. После реших да съм свободен; освободих се - и завистта мигом изчезна. Всички тези неща просто не ми трябваха вече, товар са те и свободният човек ги изхвърля, а с тях и завистта. Който не е изпитал това облекчение, е загубил много; в него се крие и очарованието на свободата. Свободата е чистота, лекота и голота; и малка доза съжаление, задето не си я потърсил много, много по-рано.

Но ние си носим товара на смъртните грехове още от деца; свикнали сме и не го усещаме. Чак когато се освободим от него, подскочим и полетим, тогава осъзнаваме смазващата му тежест. В този миг е толкова близко измамната евдемония, блаженството на Епикур; после и тя се оказва мираж - както всичко, измислено от клетите ни човешки мозъци.

Но въпреки лъжливостта на миражите, усещането беше налице - и за пръв път беше не само духовно, но и физическо изживяване. Беше и телесна наслада, това усещане за щастие. Откакто си бях обещал на всяка цена да бъда щастлив, аз търсех интуитивно щастието; сега бях започнал да следя и анализирам постъпките си и да се питам дали ме правят щастлив. Сигурно това имаше предвид леля Марго; бъди щастлив, настояваше тя; просто бъди, това зависи само от теб!... Тогава се огледах - щастието е навсякъде около нас, късчета от него блестят наоколо като огрени от слънцето капки роса, само събирай и благодари на Бога; и не се учудвай на тълпата, подминаваща равнодушно в тъжната си слепота.

Така завърши глупавата, безсъзнателната ми младост и навлязох в слънчевите поляни на събирачите на щастие - когато избрах да бъда свободен, свободен, свободен.

 

 

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.12.2015
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.