ГОРДОСТ

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

Гордост или горделивост? Вероятно преди векове думата е била една; по времето, когато се е писала Библията се говори само за гордост, при това като за смъртен грях. Как тогава се е стигнало до днешното положение да се гордеем под път и над път с какво ли не - родината, добре свършената работа, бележките на детето в училище, кръшната снага на гаджето и прочие? Гордеем се за щяло и нещяло, и колкото по-жалки сме, толкова повече се гордеем, сякаш това интересува някого. Създаден е и цял поменик клишета в литературата, за улеснение на авторите - горда осанка, гордо вдигната глава, беден, но горд - при това употребявани само за възвеличаване на гордия герой. Ни помен от библейското бичуване на този страшен порок - гордостта.

Дали това се дължи на промяна в смисъла на думата? Не съвсем; по-скоро човеците в стремежа си да омаловажат порока, са стигнали до другата крайност - да го величаят. Типично човешка черта, намираме я при редица други понятия, загубили постепенно лошата си същност и добили сияен ореол. Например Революция. От гнусна, животинска касапница, каквито са в същността си, революциите са се превърнали във Велики; а величието им е пропорционално на причинените страдания. И за да се отграничат поне малко, човеците измислят сходни думички, натоварват ги с различно значение; и ето, да си горд вече е хубаво; лошо - ама не чак толкова - е да си горделив. И хората с очистена съвест, и Библията почти ненакърнена.

Самият аз не съм имал кой знае колко поводи да се гордея със себе си; не го и правя. По такъв начин ние, неприобщените към обществото, заобикаляме опасността от смъртния грях на гордостта, компенсирайки с обилие от останалите грехове. Животът, този неизтощим драматург, ми е показвал многократно как и най-дребният повод за гордост е по-нездравословен от чувството на неудовлетвореност; а човешкият живот изглежда е програмиран да преминава изцяло под знака на неудовлетвореността. Е, щом Божията воля е била такава, кой съм аз, Сотир Никой си, та да се бунтувам? Неподходящ съм за Прометей; навярно, ако дам огъня на човеците, те ще запалят колибата на съседа си. Според мене боговете много добре знаят какво да забраняват, но злите сили току подхвърлят на човеците нещо забранено и сядат отстрани да гледат сеир. Но откъде, по дяволите, извира това глупаво чувство - гордостта? И как се стига до обикновения край - гордеещият се да изглежда смешен, жалък, подигран или просто отминат с презрение?

Светите отци обявяват гордостта за майка на всички грехове и като първоначален пример изтъкват клетия Луцифер. Горкият архангел бил обладан от възхищение към самия себе си, то, естествено, прераснало в гордост; възгорделият се Луцифер взел да се смята за богоравен, а никой бог не търпи подобна фукня; и архангелът набързо бил тикнат в пъкъла, откъдето и до днес командва човешките дела, а Господ навярно си скубе белите коси, задето така лекомислено си е създал антипод.

Това е за гордостта при безсмъртните; да се върнем сега в нашата си кочина.

Ако някога съм познавал човек, гордеещ се с личността си, това беше Мито алпиниста, както го знаеха в обществото. Беше се катерил по разни върхове, хълмове или каквото там се катери, добил бе известност, най-тъпите телевизии лягаха и ставаха с неговата брадясала муцуна. Лично за мене е загадка защо разни типове обичат да лазят по отвесни камъни като насекоми; безкрайни са забавните отклонения в еволюцията. Но тъй или иначе обществото бе обявило Мито алпиниста за знаменитост и той се самоподчертаваше дори при наличие на публика от половин човек. Всъщност неговото съществуване би минало незабелязано за мене, ако не се беше появил в "Ювенес" - отначало случайно, впоследствие редовно, и напълно естествено стана локална забележителност, никога не отказваща да бъде почерпена. Беше ми безразличен; може би и малко завиждах, защото често водеше хубави жени - от тия, дето не са успели да си хванат печеливш футболист и се примиряват с по-маловажни спортисти. Но повечето обитатели на кръчмата се ласкаеха от познанството с Мито и бяха станали спецове в алпинизма, за да водят равностоен разговор по темата. А той гордо и снизходително се оставяше да го превъзнасят и изглеждаше щастлив.

Почти не бях говорил с него; масите ни бяха в два срещуположни ъгъла на "Ювенес", досущ като на боксов ринг. Безинтересно ми беше какво си приказват любителите на скалното пълзене; без съмнение, и Мито алпиниста не би се развълнувал от моя свят. Мирно съвместно съществуване, какъвто е законът във всяка достойна кръчма. Смучи си питието и не зяпай в чашата на другите.

Една вечер, на Ивановден, поуморената вече компания от художници се грееше до камината, аз си седях на моята маса и мислено съставях списък на нещата, дето можех да си купя, ако имах пари. Мито с неговите обожатели се кискаха отсреща, един актьор чоплеше нещо по пианото; обикновена зимна вечер в "Ювенес". И когато се чудех дали да си тръгна, или да пия едно последно, актьорът блъсна туш по клавишите, стана и се опита да надвика всички:

"Сега аз моля Сотир да изрецитира "Лудият" от Петьофи в чест на моята близка смърт!".

Такъв му беше номерът, от двайсет години все умираше до края на седмицата. Но го обичах; беше велик актьор, преспал с жените на повечето първенци в града; накрая рогоносците го изритаха от театъра и той преживяваше някак в кръчмата, без да се оплаква и досажда.

Хич не ми се декламираше, но на него не можех да откажа. Качих се на подиума, опрях се за първоначална сигурност на пианото; кръчмата онемя и започнах:

Защо вий, хора, ме безпокоите?
Махнете се!
Аз бързам, бързам! Страшно съм зает!...

Обичам го този пуст Шандор, самият той луд като героя си; отлично би се чувствал в нашата кръчма. И тъй, изкарах стихотворението до края, след финалното "Ха, ха, хааа" бях отрупан с аплодисменти, само дето букети нямаше, дори една малка гроздова не довтаса на масата ми; но нали знаем къде се намираме. И тъй, ставах вече да тръгвам, прибавил още една перла в огърлицата на славата си, когато дотърча едно хлапе и рече:

"Бате Сотире, Мито те кани на неговата маса!"

"Тръгвам си - отвърнах, - съжалявам!".

И си поръчах още едно. Такъв съм, какво да ме правиш.

Пийвах го сам и доволен. Другите уважават самотността ми, както аз се съобразявам с техните странности. Само така се оцелява в колектив. И след малко цъфна самият Мито. Доста пиян, но се държеше. Любезен. Ела де, ела де, какво имаш против нас, да не сме по-долна стока... Пак отказах, и аз любезно, без да се аргументирам. Така поспорихме минута -две, тонът му ставаше все по-стържещ: Значи искаш да ме обидиш, така ли? Мене? Ти знаеш ли... - е, и прочие такива глупости. Събрах цялото си очарование и усмихнато го помолих да се разкара от масата ми, намеси се и върховният авторитет Рафаил и отведе алпиниста в неговия базов лагер, а на мене донесе утешителна чашка. Така всичко би свършило тихо и естествено, като във всяка благопристойна кръчма; но изведнъж Мито изригна, скочи и заръмжа: Никой! Никой мене не ме е обиждал така! Той знае ли... Аз гордост нямам ли, аз където съм бил, друг човек не е стъпвал, цял свят ме знае! Кой е тоя бе? Да ме обижда! Мене да обижда! В един ден хиляда вестника писаха за мене бе! Сто хиляди! Никой не ме е обиждал така! Мене! Че той трябва снимките ми да целува, бе!

И тъй нататък. Глътнах си чашката, кимнах на аудиторията и си тръгнах. Беше ми леко и радостно; бях се освободил от нещо, бях победил нещо. Не знаех точно какво. После научих: Мито гордия ревал със сълзи, след това черпил наред и изобщо е било любопитно представление; но не съжалих, че съм го изпуснал. Обичам по-изисканите решения на сценичните конфликти.

Алпиниста се мярна още няколко пъти в кръчмата и се стопи някъде в пейзажа на града. Веднъж ме обвиниха за загубата, уж аз съм виновен. Какво ти пречеше да пиеш едно с него? Озадачиха се като отговорих: Оказа се, че и аз съм имал гордост.

Но дали беше така? Още не знам.

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.12.2015
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.