Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЕДИНСТВО

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

Повечето думи имат своя тежест и сила, аромат и визия. Думата Единство няма. Това означава само едно - тя не олицетворява никаква реалност. Отвъд звуковете й няма нищо. Тя е един вид пожелание и толкова; фикция и измишльотина. Единство, прочее, не съществува във видимия свят. Може да има еднаквост, единосъщие, единомислие, единодействие и прочие; не и единство. Сигурно затова философите са й намерили приложение в словоблъсканицата Единство на противоположностите. Измислил го е Хераклит преди сума векове и го е илюстрирал с едно просто примерче: "Пътят нагоре и пътят надолу са едно и също нещо".

Че е така, така е, като помислиш. Но къде ти е тука, кир Хераклите, единството?

Възможно е, както сме установявали вече, през вековете значението на думите да се е променило. Което е значело заек в онези времена, например днес да е понятие от кибернетиката. Както понякога си блъскаме главите какво е искал да каже поетът с някоя изящно поднесена, но съвсем не на място, дума. Езикът си има свои пътища; особено след като Господ го раздели на безчет езици. По този начин раздели и хората - още една причина за различие, следователно и омраза. И оттогава ставаме все по-несъвместими, и все повече говорим за Единство - празна дума в пустото пространство.

Не че ако всички говорехме един език, щяхме да се обичаме повече.

Философите, разбира се, са умни хора, макар и доста объркани поради амбициите си да свързват помежду им неща и понятия, неподходящи за подобна връзка. Но нека уважим странностите им; вероятно го правят с благородни намерения. Дори да са мрачни и неприятни личности - поради проклетите амбиции, нетърпящи добро настроение - все пак и философите допринасят нещо за човешкия напредък. Най-малкото са илюстрация колко вредно е да философстваме. От всички тях най-симпатичен ми е Епикур - макар той самият да не се е смятал за философ. Това не е парадокс - множество истински поети не са вярвали, че наистина са такива. Или са потулвали надеждата в себе си, затрупвали я със свенливост, срамували се от своите тайни занимания.

Понякога изкуството се заселва в най-необичайни тела и приема неочаквани форми; а много пъти съществува наоколо, невидимо и нечуто; твърде рядко се показва на нас, недостойните - и за миг разбива всичките кухи и лъжливи наши представи. Свидетел съм на това, случвало се е с мене; оттогава усещам съществуването на невидимия свят, скрит в съседното пространство, може би много по-голям и богат от настоящето ни обиталище.

По онова време бях открил една горичка, гъмжаща от фазани. Растеше между две напуснати села, в средата й блатясваше малко поточе, нямаше удобен път, тъй че представляваше ценност единствено за фазаните. Бяха стотици, добре нахранени и при това ненаплашени; можех да се шляя сред тях като в курник. Изоставих любимите си примки и минах на въздушна пушка; така поне веднъж седмично пълнех раницата и необезпокояван ги стоварвах в един ресторант за дивеч; оставях и по някоя птица да се облажим в "Ювенес".

Така веднъж пристигнах в горичката, изрових пушката, скрита в коренищата; сръбнах няколко глътки за успокояване на ръката и зачаках да чуя фазаните сред гъстите храсталаци. Беше от дните, приличащи на сън - красиви, въздушни, нереални. И тогава отнякъде запя гайда, съпроводена от блеене на овце; след малко в горичката навлезе овче стадо, да се скрие от жегата; зад него се тътреше овчарят, съпровождан от две проскубани псета. Бе прегърнал гайдата и свиреше, вървейки сред жълтеещите треви - право към мене. Като помисля сега, нищо особено нямаше в него - овчар, свири си на гайдата и хич не му дреме от живота. Такива хора харесвам; и той, сякаш разбрал това, спря пред мене, доизкара мелодията си до края, ухили се с два реда щърбави зъби и седна на тревата.

И тогава проумях първата странност на този гайдар. Музиката. Мелодията му изобщо нямаше нищо общо с народната музика за гайда. Нещо повече - не приличаше на никоя друга музика. Може би някой предкласик, някоя пиеса за клавесин, изпята през гайдата, би звучала подобно, но не и същото. И кой идиот би се опитал да забърка подобна безсмислена дивотия?... Вгледах се в лицето насреща. И то беше странно. Зяпаше ме любопитно, без страх и уважение, но и от дистанция; сякаш определено се смяташе за по-висше същество от мене.

А всъщност - кой бях аз? Един бракониер, когото всеки селски стражар можеше да изрита накъм кауша; няма социална стълбица, тъй дълбоко нагазила в тинята, за да ме категоризира.

Рекох му:

"Много хубаво свириш".

Той озъби щърбавата си усмивка, погали гайдата с уважение и измуча. Беше ням. После наду мяха, съживи се ярето, подскочи в ръцете му, рипна; и едно прекрасно, безкрайно горно "до" огласи горичката; сигурно фазаните онемяха и замръзнаха от изненада.

Но не ми беше до тях. Музиката слушах. Хем беше гайда, нали виждах; а от белия корем на ярето се изливаха странни и прекрасни хармонии, съвсем неприсъщи, чудновати, извънчовешки. Разбира се, не беше новост да се използва гайда в съвременните оркестри; но това бе различно. Пък и немият - никак не приличаше на оркестрант в мръсните си овчарски дрехи, насред стадото и пършивите псета, хапещи яростно бълхите си.

Не повече от две-три минути продължи музиката; секна отведнъж, гайдарят стана, отърси треволаците от гащите си, свирна на овцете и те покорно се затътриха подире му в обедната жега.

След три или четири дни пак отидох там; и наместо да си отстрелям плячката и да бягам, преди да са ме надушили горските, седнах и зачаках. И немият веднага се появи. Обкръжението му се напъха под сенките, той наду гайдата и засвири, с обезоръжаващата си усмивка; приличаше на хлапе, гордо с първите си истински зъбчета. И пак същата музика. Такава музика не може да се чуе другаде, освен насън; или в малката фазанова горичка, без никакви свидетели - кой ще ти повярва?

Посвири, стана и тръгна обратно; беше дошъл заради мене, но не искаше да ми подари повече време. Стадото се скри в маранята, сподиряно от безмълвните кучета; скри се и музиката, потъна в тревите и светът някак оглуша.

Още няколко пъти ходих там, но гайдарят не се появи повече. След три-четири месеца се случи да замръкна в най-близкото село; кръчмарят, скучаеща душа, ме прибра да спя у тях, но не се стигна до сън, приказката ни се услади, и поне десет пъти го питах в различни етапи на опиянение да ми каже нещо за гайдаря. И десет пъти той отговаряше едно и също: "Никакви гайди-майди няма тук, цял живот съм живял в тая пустош. Ни гайди, ни овце е имало от дядовото ми време. Тук земята нищо не ражда, още напролет прегаря и край. С какво ще ги храниш тия овце? Нещо си се объркал".

Вероятно е така. Аз въобще съм човек объркан. Дар безценен за психиатрите. Но не се съмнявам какво би възкликнала леля Марго, ако й разкажа историята за овчаря-музикант с несъществуващата музика. "Я виж ти, леле, какво хубаво нещо! Боже, ама Сотире, ти си страхотен късметлия! Я ми изпей, изтананикай ми нещо от тази мелодия, щастливец проклет!"

Щастливец проклет!

Бога ми, такъв съм.

Но за какво говорехме? А, за единството. Не си струва. Това е прозрачна дума, празен буркан. Няма нищо вътре, само кух звук и толкова.

 

 

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.10.2015
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.