Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДОБРОТА

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

Мама ме смяташе за добро момче. Вероятно защото не се биех, не тропах с крак, не пишех мръсни думи по стените и изобщо с мене нямаше чак такива неприятности. Аз обаче знаех истината - това не беше от доброта. Не търчах по улиците с прашка заедно с глутниците деца просто защото ме мързеше. Не се инатях, но не от послушание - отрано прозрях, че възрастните са по-големи инати и накрая ти налагат своето; и по-умният винаги отстъпва, когато е натикан в ъгъла. А мръсните думи си ги знаех от люлката, но не ги обичах, те сякаш наистина цапаха устните ми; освен това най-противните момчета ги ръсеха най-много. Не бях глупав; но това не означаваше доброта. Иначе и аз обичах да галя котенца и да окачвам къщички за птици както останалите хлапетии; и какво от това?

След години срещнах наистина добри хора - и изгарях от срам заради себе си. Сигурно по това се познават истински добрите хора; засрамват ни. Затова обикновено ги мразим. Все едно показват на тълпата вашия провиснал корем, мършавите крака и жалките ви генитали; а тя се киска и ви сочи с пръст.

Не зная дали човеците се раждаме с определено количество доброта в себе си, с някакво предразположение към доброто или с орисията да създаваш добро; във всеки случай не вярвам в катарзиса, превръщащ злодея или равнодушния в ревностен добряк. Може би затова добротата не е в списъка на Божиите заповеди. Щеше да звучи нелепо: Бъди добър! И толкова. Добре де, ама как?

Всъщност по същия начин звучи и заповедта на леля Марго - Бъди щастлив!

Само че за щастието има хитрини; ако ги налучкаш, понякога можеш да го уловиш за ушите като уплашен заек. Но добротата? Тя е като косата, родиш се рижав и такъв си оставаш. Колкото и да се боядисваш, отдолу си какъвто мама те е изтърсила на белия свят - та до гроб.

Накратко - насила доброта не става, така ни насочва сам Бог.

Иначе литературата гъмжи от лигави примери на внезапно преобразяване. Само че животът е друго. Той си тече като мътен порой и завлича всичко, кънти, блъска, тътне и ужасява онемялото население; а писателите обикалят наоколо и фризират от брега вълничките, къдрят ги с наплюнчените си моливи.

Такива ми ти работи.

Когато възрастните поучават дечурлигата да бъдат добри, те всъщност имат предвид да бъдат послушни. Смирени. Безпроблемни. Невидими и безсловесни. Бъдещи роби. Добре, че само малка част от децата се подчиняват. Лично аз предпочитам ръбати, зъбати, зле възпитани, непокорни хора със собствено мислене, пред удобните слуги на всякакви авторитети. Вярно е - големите бели на човечеството идват от палави момчета; но основното, световното, вечното зло вирее върху равнодушните мозъци на послушковците. Тук не става дума за доброта; за равнодушния тя е плашещо усилие. Понятията просто са омешани и объркани като напитките в студентски пунш.

Може би когато някое дете си ожули коляното, добрият човек получава същата рана, че и по-дълбока.

Другояче не мога да дефинирам добротата.

Според някои теории и религии добротата може да се произвежда съзнателно и целенасочено. Сигурно е така; но за целта са нужни добри хора да го правят. А те или се раждат такива, или впоследствие някак си са станали добри. Някои смятат, че се раждаме добри поначало, но сетне злите сили овладяват душите ни. Други пък вярват в отглеждането на добротата впоследствие, нещо като образованието; и когато се научим на доброта, започваме да я използваме в ежедневието. Будистката м е т т а например можело да се създава от нищото и да насища пространството с молекулите на добротата. Е, сигурно някой индийски факир може да го прави с омотани крака около главата; но я живей в пространство, натежало от насилие, злоба и глупост, и смучи от него субстанция, за да оформиш облаче доброта. Подобно е схващането и за даоисткото д ъ. Идеята за непротивене на злото ми е дълбоко неприемлива; досега не съм срещнал мръсник, преобразен в праведник, защото никой не му се е противопоставил. Може би има критична маса доброта, способна да възпре злото; дори вярвам в това; но колко трябва да е тя? Как се натрупва? От кого? Къде се съхранява, докато добие тежест и сила?

Все въпроси с повишена трудност.

Имах една съседка, прочу се с добрината си. На никого не можеше да откаже. А беше и хубава - при други момичета това би вдигнало летвата при подбора на мъже, но не и при нея. Още от малка ластикът на бикините й не държеше - и продължава да е така. Тя все още минава за много добро момиче. Никому лошо не е сторила, никого не е наскърбила или отритнала; всъщност си хвърчи из света и пръска доброта. Е, множество жени я ненавиждат; това е отплатата за добротата. Правиш ли добро, ти генерираш в пространството и реципрочно количество омраза. Иначе как ще се поддържа равновесието? Светът е като балон - доброто го издува отвътре, околното зло го притиска и трябва да се запазва статуквото - иначе или ще се пръсне балонът, или ще спихне.

Нали нещо такова проповядваше Заратустра?

Що се отнася до това момиче, веднъж замалко да се оженим. Слава Богу, характерите ни бяха прекалено сходни и двамата го осъзнахме. Иначе щяхме да увеличим броя на разочарованите клетници с още двама. Не е много в океана от милиарди нещастници, но лично на мене щеше да ми е криво.

Един мъдър човек, обитател на "Ювенес дум сумус", обичаше да повтаря: Много добро не е на добро. Сякаш бе говорил за себе си. Отпразнувахме дългочаканото му пенсиониране, той беше тъжно-щастлив, или щастливо-тъжен - разпределил пенсията на тридесет равни вноски за касата на кръчмата, осигурил спокойно съществуване оттук нататък. Когато се прибирал, същата нощ го блъснал мотоциклетист. По-пиян от него. Останали на място и двамата. Дали това е някаква утеха? Проява на висша справедливост; но ако и двамата бяха живи и здрави, пак щеше да е еднакво справедливо.

Изглежда, за доброто и добротата винаги има по някой мотоциклетист зад ъгъла, приготвен да ги връхлети.

Разбира се, понякога и добротата побеждава. Никога няма да забравя добротата на учителя ми по математика Пенчев. Загадката как съм достигнал до матура при тоталната ми непоносимост към всякакви сметки и задачки, е сред необяснените световни тайни. Нещо в мене просто обръщаше гръб на всякаква аритметическа дейност още преди таблицата за умножение. Нищичко не пожелах да науча - и не научих - чак до матурата; последното препятствие към света без математика. В някоя справедлива вселена властите биха ми предложили да подпиша декларация, че никога няма да се занимавам с математика, и да ме пуснат; но тогавашното грубо общество ме осъди на матура. Бяхме четирима-петима юначаги в сходно положение - само преписването или Божие чудо можеше да ни дари с диплома. Идеята да научим поне някакъв спасителен минимум математика надхвърляше и Божието чудо. Но чудото се случи. Вечерта преди матурата господин Пенчев позвъни по телефона и каза с дрезгавия си глас:

"Събери другите тъпаци и елате у нас!"

Свиках тъпанарите и цъфнахме пред къщата на Пенчев. Той излезе, огледа сбирщината и ми пъхна в ръката едно листче.

"Сядате сега и цяла нощ учите наизуст. Сутринта ще я напишете и няма да хуквате навън! Последни ще излезете, ясно ли е? И изобщо не сме се виждали!"

На листчето имаше една решена задача. Разбира се, не рискувахме да я учим наизуст. Написахме я по длани, лакти и други тайни места. Насред няколкото задачи на другия ден беше и нашата. Достатъчна за тройчицата, за дипломата, за свободата.

Никога не благодарихме на нашия спасител; не вярвам да го е очаквал. Но и добротата му не забравих. Паметта за доброто всъщност е форма на благодарност, нали? Щом помниш добрините, значи ги запазваш; а може би и ги умножаваш? Спасяваш ги от нищото на забравата и оформяш онова малко облаче доброта, пускаш го в пространството да се рее и слива с други облачета, докато някой ден се превърнат в могъща сила, противодействаща на световното зло?

Може и така да е. Сигурно е така. Ще поживеем, ще видим. А междувременно - да бъдем щастливи. Поне аз съм дал дума и ще я спазвам. Да държиш на думата си, вероятно също е елемент на щастието.

 

 

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.10.2015
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.