|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
БЪДЕЩЕКоста Радев web | Речник на глупавите думи Чудя се на кого ли и защо е хрумнало преди векове да реже времето на филийки като хляб. Не вярвам да е Божия приумица - нали Той е и времето, наред с пространството и всичко друго; единен и неделим. Човешко изобретение е това деление, без съмнение; изглежда удобно, разбираемо и съответстващо на течението, наречено човешки живот, с неговите начало, вегетиране и край. И докато за измислянето на миналото и сегашното време има известно оправдание - те са видени, описани и обяснени - то какво да кажем за бъдещето? Едно нещо несъществуващо - значи нищо; въображаемо, предполагаемо, непредсказуемо. Ако трябваше да заложите пари за това как ще изглежда то, просто ги отпишете. И въпреки това целокупното човечество не престава да дрънка за бъдещето - близко, далечно, светло или мрачно - кой каквото му скимне. Лично аз бих предпочел да се заровя в далечното минало, да се вслушам в мъдреците от онова време и да осмисля съветите им, да ги приложа някак си в сегашното; в такъв случай съдбините ни сигурно щяха да се подобрят, защото историята на човечеството е списък на грешките му, нищо повече. От нас се очаква просто да ги избегнем; но кой му се занимава с това? Бъдещето - това са глупостите, които още не знаем, че сме извършили. Разни физици и всякакви айнщайни от векове мечтаят да си напъхат човките в бъдещето - както и в миналото - сякаш там се крие отговорът на важните въпроси. Предполагам, че Творецът е достатъчно умен, за да не го позволи. Такива поразии ще забъркат, леле мале! Научаването на един вагон формули те прави добър в занаята ти, но не дава право да се бъркаш в Божиите дела. Не толкова отдавна пак такива мастити учени са пекли на клада колегите си, вярващи в кръглата форма на земята. Без никакви колебания предвиждам как правнуците ни ще се подиграват с невежеството на сегашните академични светила. Щом приемаме съвсем лекомислено, че бъдеще съществува, то ще дойде час, когато неразбираемата теория за относителността ще изглежда елементарна като законът, че ябълката пада надолу. Тъй че набедените мъдреци да не вирят многоучените си носове, ами да захвърлят титлите, да отидат смирено в храма и да се помолят за малко просветление. Никак няма да им навреди. Лично аз не съм се интересувал кой знае колко от бъдещето си. Може би не се смятах за достатъчно значим за големи планове. Когато другите крояха бъдещето си и с него - разочарованията си, аз исках само да бъда щастлив. Трябваше да бъда. И вероятно бях. По онова време открих кълбото. Беше ефирно, прозрачно, само светлосини отблясъци бележеха формата му. То ме примами, аз се доверих. Затварях очи, помолвах му се и то се явяваше. Тогава внимателно влизах в него, не усещах никаква преграда, но тя съществуваше; свивах се, обгърнал колене като ембрион и се оставях на неговата топлина. Животът отвън се откъсваше и отминаваше като прашен вятър; отнасяше своите болки, неприятности, страхове; вътре бях само аз, независим, недосегаем, свободен. Щастлив. Бях открил моята собствена вселена, вечно скривалище; никой не пристъпяше вътре, никой не го забелязваше. Ако исках, можех да наблюдавам другите, да им се присмивам, да се гордея с превъзходството си. Но обикновено не го правех. В живота бях общителен и дружелюбен; но част от мене оставаше в кълбото, невидима и готова да ме издърпа, щом се наложи. Навярно се пазех да не би водовъртежът на живота да ме отнесе нанякъде и да изгубя кълбото - мъничката си свобода. Заради нея понякога напусках веселата маса, зарязвах хубави момичета, отхвърлях примамни предложения за работа - веднага щом усетех сянка върху свободата си - и бягах обратно в кълбото да се успокоя и да прегърна дребното си, лично мое щастие. Несвободните ме намираха особняк, аз пък ги съжалявах тайно. Но свободата е лично дело; как да им помогна? Сам решаваш искаш ли я и дали си готов да плащаш цената й. Тази свобода не предвиждаше бъдеще. Тя самата съдържаше всичкото време в себе си; всъщност времето бе някаква дребна съставка от свободата, почти пренебрежима. Сигурно затова съм отчитал бъдещето само като елемент от общуването с обществото. Като млад бях доста глупав и едва ли съм се променил съществено. Това ме кара да внимавам с приказките и да не кроя планове, по-дългосрочни от текущото денонощие. В рамките на един ден бъдещето е твърде дребно и грешката в планирането е допустима. Можеш лесно да я преглътнеш; нали и без това всяко утро преглъщаш глупостите, сторени вчера? Никога няма да забравя сутринта, когато се събудих за пръв път женен, в чужда къща, вмирисана на лоени запръжки; а хлебарката на прозореца ми бе по-мила от съпругата до мен. Но при моя начин на живот бе неминуемо някой ден да чуя как щрака брачният капан. А бих могъл спокойно да се скрия в кълбото си, наместо да допусна всичко това. В кълбото нямаше страх и неизвестност - тоест бъдеще. Вътре плискаха топлина, спокойствие и любов. Вечни и сигурни, цялостни като Божия свят, преди да изобретим времето. Друго не ми трябваше, за да се смятам за щастлив, както ми бе поръчала леля Марго. Най-често бях упрекван в пропиляване на бъдещето. Това ми звучеше глупаво - аз си пропилявах сегашното, ако въобще възприемем делението на времето. За бъдещето не се напъвах да мисля. Сегашното пък ми се струваше безкрайно - за какво да го пестя? Океан бе то, вместо риби вътре плуваха всякакви жени и други същества, едните търсиш, от други се пазиш и тази игра бе приятна. Четях книги, учех езици - всъщност езиците просто ми се лепяха, никога не са ме затруднявали. Все някак си вадех хляба, а друго не ми трябваше. Животът е лесен и приятен, когато не те измъчват амбиции. И не преставам да се чудя на онези милиони клетници, мечтаещи за сладкото си бъдеще, без да посеят и семчица, та от нея то да поникне, да порасне и да изкласи. Аз също не го правя; но не надничам постоянно през прозореца и не се вайкам, задето още не е дошло. Съзнавам недостатъците си и доброволно приемам всички лоши последици от тях. В края на краищата не е толкова страшно да нямаш бъдеще. Важното е сегашното ти да бъде каквото си го избрал - и да продължи дълго, много, много дълго.
© Коста Радев |