Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БРАТСТВО

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

Всичко важно и съществено за братството е казано преди хиляди години в случката между Каин и Авел.

Останалото са вторични истории, тълкувания, хипотези, предположения и алабализми около основната тема. Братството се засяга и в други библейски притчи, но и там - като онази за блудния син например - братството не е сияен положителен пример за подражание. Паницата леща, влязла в Библията покрай братята Яков и Исав също ни е свидетел. Изобщо - братство, братство, ама чуждият брат май ни е по-скъп.

В ранна възраст братството значи съперничество. За майчина любов, за играчки, за похвала, за бонбонче; за всичко. Значи също ревност, завист, страх и омраза. Цял букет неблаговидни чувства към брата или предизвикани от него. Е, понякога братята си играят, смеят се, лудуват, за радост на роднините. Докато се сбият или поне разсърдят. Зависи от темперамента. Общото наказание ги сплотява временно, изглажда неприязънта - ние харесваме някого главно защото мразим едно и също нещо. Братята растат в непрекъснато напрежение помежду си; и макар често между тях да прескачат искри на генно заложената любов, караниците са много по-чести от внезапните прояви на симпатия.

За по-зрялата възраст на братята пък е в сила една стара поговорка: Как ще делим - поравно или по братски?

Така съвсем накратко илюстрираното братство често прераства в омраза до гроб; тя пък се предава на потомците, пуска корени, умножава се, за да се влее накрая в океана от световна омраза и мъка. Едно божествено по замисъл и произход чувство на братство, задвижило дяволската мелница.

Ето още една Божия недомислица; както впрочем почти всичко, свързано с човеците. Ново доказателство, че всякоя грешка се възпроизвежда и води до върволица други грешки, понякога по-сериозни и зловредни от първоначалната.

Защо ли, Господи, не спря до мечката, лъва или кита; все твари, достойни да увенчаят творението ти. От какъв зор ти трябвахме ние, питам аз и няма да спра да питам, докато не ми отговориш честно и почтено.

Но за братството. Толкова глупави сме, че така показаното братство го въздигаме в икона и лозунг. Безчет глави са изрязани в негово име. Под знамето на братството. С думата братство на уста. А още с първото убийство заради братство тази дума трябва да е загубила своя божествен смисъл. Веднага, на място, още преди жертвата да е издъхнала. Така е с думите, натоварени да бъдат пътеводители. Те са като балони, издигнати високо в небето, към Господа; лъжите и мръсотиите трудно ги достигат. Но и малката капчица кръв ги пробива и те падат като парцали в локвите - мръсни, негодни и непотребни.

А може би ние очакваме от думите повече, отколкото те носят в себе си? Научили са ни, че братството е нещо свещено и прекрасно и ние вече очакваме от него чудеса и венци от щастие; и в същото време самите ние сме лоши, зли и неблагодарни братя. Изобщо прекомерната вяра в думите накрая винаги ни изиграва. Може би тогава настъпва моментът на превръщането на вярата в лъжа? Двете понятия са сходни, генът им е общ; преминаването на едното в другото и обратно изглежда е постоянно състояние, и ние ги различаваме главно по етикетите, не по същността.

Всички сме братя, защото сме Божии деца - колко просто, вярно и убедително е казано. И какво от това? Нищичко. Човекът все още е единственото същество във всемира, способно съзнателно, жестоко и за собствено удоволствие да причини зло на братята си. И всички ние го правим в един или друг мащаб, не само извергите от филмите. Срещу постоянно произвежданото зло от нас, човеците, Божията любов е сал в побесняло море - несигурно спасение на малцина избраници. Светът, нашият сегашен земен свят вероятно е адът, където сме запратени да изкупваме грехове; едно сметище за райските боклуци; и то вероятно ще бъде запалено, щом засмърди неудържимо.

Стане ли дума за братство, веднага виждам лозунга на Френската революция, развян над непрестанно тракащата гилотина.

Майка ми обичаше да повтаря всеки път, когато й прекипеше от моите пакости: Ако имаше едно братче, сигурно друго дете щеше да бъде... Не съм убеден в правотата й; достатъчно братя познавам. Като малки се биеха, караха и ревяха всеки ден; после си завиждаха и се ревнуваха; а в зряла възраст прикрито се ненавиждаха. Ако имах братче, вероятно щях от дете да се науча на омраза - а така, мисля, не успях. Да, друго дете щях да бъда; но дали по-добро?

Разбира се, има и много изключения; но ако ги поразчоплиш, ако вникнеш по дълбоко в тях?...

Винаги, щом седна да размишлявам върху човеците, пропадам в черен песимизъм и униние; а никак не обичам тези състояния. Весел човек съм, оптимист - значи и недотам умен - и лошото настроение ме дразни. Затова цял живот отбягвам ровенето в човешката душа. Миризлива яма е тя и колкото по-дълбоко копаеш, повече вони. Обаче годините вършат своето и все дърпат мислите натам, и всяка човешка постъпка и даже присъствие събуждат въпроси и дирят отговори; и се озърташ къде да се скриеш от себе си; но изходът е затрупан с кал, вряща от нови въпроси без отговор.

Не зная доколко са близки братството и сестринството. Имам две сестри, приятни женици, никога не сме се карали, живеехме в една къща, но в различни светове. Предполагам, не ме мразят; ако изразяват мнение за мене, то вероятно е "Горкият, нищо не излезе от него. Слаб човек". Това е най-лъстивото за мене предположение.

Те никога не биха проумели моята най-голяма тайна. Че може би съм щастлив. Леля Марго ме закле да бъда щастлив и аз, изглежда, съм я послушал. Чудно - никого за нищо не съм послушал в живота си, освен нея. Сигурно се е получило съвпадение на интересите. Иначе несъмнено щях да се опълча срещу наложения ми диктат.

Братя нямах, но братски чувства към много хора изпитвах. И те не закъсняха да ми се отблагодарят. Едни ме отритнаха, други се подиграха, трети пък не ме забелязаха. Все в тази гама. Не се сърдя; такива са хората, аз също съм такъв, че и отгоре. Всички сме един дол дренки, щом заедно сме хвърлени в този ад, жалки и самотни. Само дето аз си бях дал дума да бъда щастлив. Не само да се смея, хиля и кикотя - даже изобщо не това. Просто да бъда щастлив. То е съвсем, съвсем друго нещо.

Но във връзка с братството още един пример за фалша на тази дума. Бях войник - тогава войниклъкът беше задължителен и три месеца преди това ме бяха хванали за шията, остригали, натикали в една воняща униформа, обули във вдървени обуща и ми бяха обяснили, че надеждите се захвърлят пред портала на казармата. Две буци носех в корема си - първата, огромна, студена, тежка, бе страх и мъка. Другата - малка, топла топчица, бе щастието. Скрито, потулено и от мене самия, да не би да го издам. Пазех го, чувствах - когато дойде времето, то ще покълне, ще избуи, ще ме превземе, както пролетните цветя превземат света; само да опазя живото семенце, докогато трябва.

Така попаднах на едно учение, носещо идиотското име "Братя по оръжие". Ето ти братство - да се съюзим и заедно да трепем насрещните обединени братя. Трябва да е било важно учение, защото офицерите бяха полудели, от небето валяха хеликоптери с генерали, младшите чинове крещяха безумни из окопите; явно в такива моменти се раздаваха медали и звездички, а нали военните много държат да се кичат с бляскави железца. Бях прикачен към едно грамадно мръснозелено оръдие, наречено Гаубица, цяла седмица го бяхме заравяли в калта, та му стърчеше само цевта. Наоколо имаше още десетки такива Гаубици и целта беше всичките да гръмнат едновременно, та като чуе този страшен гръм врагът да напълни гащите и да се предаде, щото с пълни гащи трудно се бяга. Два дни неуморно репетирахме едно и също - радистът получава заповед, дава я на лейтенанта, той командва "Огън" и оръдията гръмват като едно, земята се продънва, а от небето заваляват звездички и кацат по пагоните на доблестното офицерство.

За сведение на лаиците, оръдията нямат спусък като пищовите, ами се дърпа едно въженце и така гърмят. Глупаво, ако питаш мене, ама те военните толкова могат да измислят.

Аз бях на въженцето. Другите, по-умните от мене, мъкнеха едни огромни снаряди и въртяха цевта насам-натам, оглеждайки се за нашивка или отпуска. Полковниците трескаво се щураха около построената трибуна покрай генералите. Накрая всички се подредиха и поутихнаха в очакване на представлението.

До този сюблимен миг репетициите се извършваха без зареждане на оръдията, на ужким. Сега от трибуната дойде нареждане да се пълнят. Такава е военната лексика. Натъпкаха дебелите снаряди в цевите и дружно си запушихме ушите в очакване на страхотния гръм.

И наистина гърмът беше страхотен. Сякаш земята се продъни, Гаубиците подскочиха във въздуха и снарядите отхвърчаха нанякъде. Всички Гаубици. Освен една. Моята.

Просто не дръпнах въженцето.

Отначало никой не усети. След гърма падна мъртва тишина. Аз стоях с въженцето в ръка. Изведнъж страхът ми се стопи. Мъката в гърдите изчезна. Бях го направил. Бях ги победил. Оставаше да обявя гръмогласно и пред всички победата си.

Преброих половин минута и опънах въженцето. В тишината самотният гърмеж на оръдието ми избухна като повторен залп. След него падна още по-гъста тишина и изведнъж светът наоколо се оживи, озвучи се, наоколо хвърчаха разни униформи, крещяха, псуваха, размахваха ръце, удряха ме, мъкнеха ме нанякъде, изобщо лудница пълна, сега моят страх и моята мъка станаха техни, а в корема ми шаваше, топлеше и хихикаше щастието.

Така беше и после, на осемминутния процес, и след това в затвора; бях победил и унизил системата, бях спазил обещанието да бъда щастлив - и вероятно бях. Когато излязох след година почти не помнех нищо освен звездния си миг; бях го спечелил, изживял, заслужил и заплатил. Един куп разжалвани военни бяха се потрудили здраво да ми вгорчат дните в затвора, но аз почти не усещах. Всичко лошо се случваше някъде извън мене. Някаква тънка кора щастие ме пазеше от озъбения свят.

След време разказах всичко това на леля Марго. Само тя разбра защо съм го направил. Захили се и рече:

"Има си хас да беше пропуснал този златен шанс. Нямаше да те погледна. Половин живот бих дала за такава възможност. Никога няма да простя на мама, че ме роди жена."

 

 

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 20.10.2015
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.