БОГАТСТВО

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

В моя сиромашки род главният признак за земно богатство беше да изхраниш и отгледаш децата си, докато отлетят и започнат сами да си блъскат главата в зидовете на живота. В този смисъл аз съм достатъчно богат. Освен три деца успях да отгледам и две съпруги, докато изхвърчат и те от гнездото, всяка с по една половинка от него в човката. Да са живи и здрави, все пак доста зор видяха с мене. Заслужили са пълна почивка и спокойствие в останалия си живот и даже след него. Трупали покрай мене ядове, неприятности, разочарования, разбити надежди, обиди, незачитане и всичко, в което ме обвиняваха; пълнели торбичката с тази стока, сякаш имане крият. И когато дойде време да потропат на райската врата, ще я изсипят в краката на свети Петър и ще изплачат: Ето на, ключарю свети, ето какво изживях там долу, благодарение на онзи непрокопсаник!... И светията, разчувстван, несъмнено ще ги погали по страдащите главици и ще ги пусне да пасат райските ливади, овцете им с овце.

Иначе не бяха лоши момичета; лош им бил късметът. Затова им прощавам най-великодушно и от сърце.

Всичко възможно е изписано относно богатството. Предимно лоши неща. Като започнеш от Библията още - там през страница се громят богатите и богатството. Лично аз не познавам човеци, раздали богатството си на сиромасите и записали се по този начин в техните списъци. Виж, познавам забогатели сиромаси и уверявам всекиго, че трепереха над всяка своя стотинка с железния рефлекс на бедняка за оцеляване. Но познати неща са това; аз искам да споделя друго свое вярване: Богатството всъщност не съществува. Такова нещо няма и не може да има. Светът наистина се дели на бедни и богати, и двете групи ще се изхилят на моето твърдение; но аз си го отстоявам. От малък съм си инат, а с годините инатът се вкостенява, втвърдява като старчески мазол и нищо не може да го премахне. Това е един от трудните случаи, когато, за да излекуваш мазола, трябва да изрежеш главата.

Бог несъмнено се е радвал и забавлявал, докато е създавал света в безкрайното му многообразие. След това уморен си е налял кана вино и е полегнал под някое новопосадено дърво. Отпуснал му е краят, пийнал си е извън мяра; а на сутринта, още замаян, махмурлия и в ужасно настроение, набързо е направил и човека. За да имат цялата прелест, доброта и съвършенство на света свой антипод.

Да натрупа богатство е една от целите, мечтите и бляновете на така сътвореното човешко същество. Ламтежът за притежание отличава човека измежду всички други твари - заедно с още няколко отвратителни черти, плод на Божия махмурлук. Богатството не съществува нито в Божиите списъци на ценностите, нито в животинския и растителния свят. Никъде. Освен в болните, замаяни, дрогирани човешки представи, в мъгливите серни пространства, завоювани от дявола. Дори да е придобило осезаем вид, всяко богатство е крехко, беззащитно, жалко. Огън го гори, вода го отнася, земята го поглъща. То е по-несигурно от настроението на пълнееща дама след четирсетте. Хората го измерват с материални ценности - а те са прах. До известно време. После и прах не остава.

Може би единицата мярка за богатство трябва да е доброто, което можеш да направиш чрез него?

Но ето още един, веднага възникнал въпрос: след като богатството само по себе си носи отрицателен заряд - как с такъв инструмент ще твориш истинско добро? Ще кажете - как с мотиката може и да убиеш, и лозето да прекопаеш - тъй е и с богатството. Само че не е съвсем същото. Някой ден на съвсем трезва глава може да разчепкам въпроса чак до същината му. Макар да ме дъвчат съмнения за резултата. От опит знам: в прекалено трезвата глава цари скука и сивота; хич не върви да я товаря допълнително с теми от висшата философия.

Богатство всъщност няма. Не съществува. То е измама, химера, мит, лъжа, заблуда, илюзия. То е Дядо Коледа. А ние сме голите дечица, протегнали ръчички към приказния чувал, а от него хвърчат снежинки и се топят по дланите. Тъй мисля аз. Вие си мислете каквото искате. Така сме ние, хората - всичко ни е казано, всичко ни е дадено; но ние все умуваме, все уж търсим, все откриваме нещо. Но за всекиго ще дойде ден - и вече тропа на вратите - когато ще се огледаш и ще се видиш: гол като новородено, протегнал празни ръце към нищото, а от далечината подрънкват отлетели сребърни звънчета.

Според Божието слово камила ще влезе в иглено ухо, не и богат човек в царството небесно. Но кой мисли за несигурните небесни владения, щом е постигнал царството на земята? А? Лесна е вярата на нищите, те друго си нямат. Нека голтаците чакат благоденствие пост мортем. Много по-лесно е да минеш в лагера на неверниците и да се наслаждаваш на мига; друго няма. От време на време можеш да забърсваш съвестта си с някое благодеяние. Примижаваш и забравяш, че щом си натрупал своя милион, ти си допринесъл за световния глад; а после купуваш евтини китайски играчки за гладуващите деца.

Самият аз не съм убеден как бих формулирал убежденията си, ако по някакво чудо забогатея. То и затуй на бодлива крава бог рога не дава, умен е той. Как иначе се поддържа някакъв ред на тази объркана земя.

Всички важни събития в човешкия ни живот са по-големи или по-дребни нарушения на този крехък земен ред; или поне на нашите представи за него.

По едно време, в далечното детство мечтаех да съм богат - разбира се, забогатял по някакво чудо, като граф Монте Кристо - и да отмъстя на враговете си. На кривогледите братя близнаци, задето ме сритваха в училище; на съседа клеветник, висящ по цял ден зад пердето си; на даскалицата по френски, ясно защо. С времето несъмнено щяха да се трупат още врагове, но несметното ми съкровище щеше да осигури нужната сила и да постави всички на мястото им. Да, богатството беше сила, това го осъзнавах още тогава, а дребосък като мене се нуждаеше точно от магическа мощ. Но как да изпрося благоволението на съдбата, как да вляза в списъка на нейните любимци?

Труден въпрос и да възрастен дори; и благоразумно го отложих, докато порасна поне още малко.

Точно по това време в живота ми се намеси леля Марго. Дотогава тя не ми обръщаше повече от дежурното внимание към досадно роднинско хлапе, аз пък съвсем не се интересувах от разни допотопни изкопаеми, оцелели по чудо през вековете. Леля Марго беше най-малко трийсет и петгодишна по онова време - допълзяла от отдавна отмрели епохи. Голяма, силна, директор на квартална библиотека; често виждах как на мръкване гаси лампите на вехтата внушителна сграда, затръшва вратите, заключва и мята дрънчащите ключове в бездънната си кожена чанта; затропва с токчетата по паважа и уверено се гмурва в тъмнеещата пресечка сякаш бе собственик на квартала, града и нощта.

В нашия род всички се смееха гръмогласно, от което ужасно се срамувах. Изобщо жените гледаха на живота като на оперета; мъжете още повече. Мъжът изкарваше хляба, жената гледаше децата. Хлябът можеше да е всякакъв. Детето пък трябваше да е чисто, сито и набито. Другото беше веселба. Но в смеха на леля Марго имаше и нещо тъжно; поне така ми се струваше. Беше се женила, развеждала, нямаше деца и бе нормално сега, в старостта си, да е малко тъжна. Аз също бях тъжно дете, макар да се хилех постоянно; другите нищо не подозираха. По това си приличахме с леля Марго. Беше ми симпатична, често ми подаряваше книги; четях ги по десетина пъти и все откривах нещо пропуснато; заради това мама ме смяташе за слабоумен, дето една страница не може да запамети.

На този мой рожден ден - може би единадесети, не съм сигурен - леля Марго ми подари пълната версия на "Оливър Туист" с красив надпис "На милия ми Сотир - непременно да бъдеш ЩАСТЛИВ". Освен с главни букви, щастлив бе подчертано с две червени линии като сказуемо. Тя ми връчи книгата, без да ме лигави с червило като останалите баби, потупа ме по гърба и поръча с прегракналия си глас: Бъди щастлив! Непременно да бъдеш, чуваш ли?

Представа си нямах какво значи да си щастлив; може би и досега нямам - но думите запомних и оттам нататък живеех с представата за щастие като нещо много важно и постижимо. Все едно да си послушен. Само от тебе зависи - решаваш от утре непременно да си щастлив и го правиш.

И досега не мога да преценя - дали най-голямото добро ми стори леля Марго, или ми причини непоправима злина.

Но тия думи тласнаха живота ми в непроходим гъсталак, и до днес не мога, или не искам, или не трябва да се измъкна. Защото щастието не вирее на равна поляна, да го видиш отдалече и да хукнеш натам. В джунглата е то, маскирано, скрито-покрито, завоалирано, гримирано, потулено, забулено, приело стотици лъжливи лица; и никой не знае кое всъщност е същинското.

В тази измамна гора ме хвърли леля Марго - и все още съм там.

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.10.2015
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.