БАЩИНСТВО

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

Колкото трагични случки има по повод бащинството, поне толкова са и комичните. Всъщност разликата между комедията и трагедията е само в гледната точка. Друг така деликатен въпрос човешкият вид май не познава. Няма мъж да не се е запитвал дали някой друг не е дооформял детето му и да не се е почесвал замислено над челото. Допускам, че в повечето случаи автор е законният собственик на детето; но знае ли човек? Достатъчно често съм участвал заедно с омъжени дами в събития с възможен родилен изход, несъмнено застрашаващи правото на съпруга да нарече рожбата си своя. Разбира се, най-добре е тайната да е скрита и полузабравена; и само в случаите, когато съпругът беснее заради счупена чиния или пресолена салата, дамата да притваря очи в унес и тогава тайната да я топли и успокоява.

Да, бащинството... Веднъж чух една история при твърде любопитни обстоятелства. Беше първия път, когато ме хванаха да бракониерствам. Открил бях някакви запуснати военни складове, нищо не бе останало от тях, само бетонни основи и коловете от оградата, дълга половин километър. Прекрасно място за заешки примки, отплащаше ми се пребогато и често опъвах теловете в хубавите топли нощи, лежах и броях звездите и глътките ром, докато някъде по тела идваше сигнала, като телеграф - и хуквах към поредния заек, напъхал нещастната си глава в примката. На разсъмване прибирах теловете в храстите, затрупвах ги с клони и поемах към близката гара с пълна раница зайци, като се стараех да приличам на местен гъбар. Докато един ден късметът ми изневери, на гарата имаше някаква проверка, сигурно търсеха джебчии или нещо такова, но им паднах в ръчичките, набързо ме тикнаха в стаичката на транспортна полиция и заръчаха на началник гарата да ме предаде на местната ловна инквизиция.

Началник гарата ги изпсува зад гърбовете, изчака петнайсет минути, отключи ме и каза под мустак:

"Друг влак има чак следобед. Бягай в бюфета, купи едно шише ром и ела при мене. Тук се мре от скука".

Набързо ще кажа, че шишетата станаха четири, изпуснах следобедния влак, изчаках да мръкне и наново опънах примките - да възстановя загубите от конфискацията. Но в промеждутъка научих от благородния началник тази история; повярвах му, човекът говореше убедено, излъчвайки природна честност като истински железопътен благородник.

В тяхното село винаги се навъртали духове. Всякакви ги имало - и призраци край гробищата, и таласъмчета, провиснали под стрехите като рошави черни лястовичи гнезда; и скърцащи домашни пакостници - всякакви. Хората били свикнали и ги приемали като досадни присъствия, но страх нямало. Даже на Еньовден имали обичай да си викат по някой и да приказват, да разпитват за умрелите си, за реколтата, за животните - кой каквото му тежи. Защо на Еньовден - ами знае се, в този ден е най-тънка преградата между този свят и отвъдния, а към полунощ съвсем изчезва понякога, и тогава мнозина мъртви идват да посетят останалите на тази грешна земя - да им дадат кураж и вяра, дано избутат по-безболезнено житейските тегла.

В такъв един Еньовден се били събрали роднините на железничаря и беседвали с един отдавна умрял чичо, той първи се бил появил. Присъствието му било много силно и в полумрака на свещите ясно се очертавал прозрачният му силует. Жените плачели, мъжете треперели, гласът на чичото звучал през устата на снаха му - същия глас, както го помнели. И тъкмо когато жените почнали да дават заръки към другите си мъртъвци, чичото рекъл: хайде, аз тръгвам, друг чака - и се стопил. А мястото му заело някакво неоформено присъствие, прилично на петно; движело се и неочаквано проговорило с детски глас, твърде странен през устата на грубоватата снаха.

"Мамо! - рекло то. - Мамо! Мамо Пенке! Аз съм! Дето искаше да ме кръстиш Йосиф! Аз съм!"

А майката Пенка изохкала, люшнала се, мъжът й я прихванал, подал й чашата с ракия да сръбне; а присъстващите зашушнали: тя, Пенка, нали миналата година пометна по туй време, много плака, ама имало да стане белята...

"Мамо - петното мърдало и играело като сянка по стената, - Йосиф съм, твоя Йосиф, неродения..."

"Как си, детето ми" - успяла да промълви майката през хлиповете си; друго не могла. А детето се разприказвало:

"Горе живея, при тати. На мелницата, в горната стая. Там сме си двамата с тати Стоил. Той си работи, риба лови, аз гледам. Тати Стоил не ме вижда. Там живея, при него".

И тук майката скочила, запищяла, мъжът й също рипнал и заръмжал, закудкудякали всички жени, панаирът се разиграл с пълни обороти, в суматохата духчето духнало нанякъде, ама вече си било свършило пъкленото дело, останалото щели да оформят устите на клюкарките, защото дискретността, макар да била характерна да жителите на селото, все пак имала граници.

И тъй - завърши моят жп събеседник - съпругът и мелничарят се биха, докато се изпотрошиха, майката се пресели в града, а малкият предател повече не се появи, макар на всеки Еньовден да го викат първо него. Сигурно си е намерил по-спокойно място за обитаване, далеч от това грешно село.

Това беше моят принос към науката за бащинството. Никой никога не е спечелил нищо от ровенето в тия мътни води. Или змия ще хванеш, или истина някаква - и тя може да те ухапе по-зле от всякаква змия.

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.10.2015
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.