АЗ

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

Винаги изпитвам леко смущение, когато пиша или произнасям думата Аз. Или местоимението, както щете. При това изобщо не съм скромен; никак даже. Не от скромност или фалшиво лицемерие идва това смущение; като начало бих предположил за причина неяснотата какво всъщност означава тази дума Аз. В общоприетия смисъл тя посочва точно определен субект - и това е достатъчно за субекта, както и за общуващите с него. Въобще човешкото общуване е съвсем непретенциозно; достатъчни са му двеста-триста думи. Мнозина сигурно и толкова не ползват сред себеподобните си; при това се чувстват съвсем удобно. За свое улеснение човеците въведоха бизнес език, моряшки език, компютърен, уличен и кой знае какви още, напук на стария идеалист Заменхоф, мечтаещ за човечество, разговарящо, пеещо и пишещо само на съчиненото от него есперанто. Шантава работа - ами наоколо гъмжи от зарязани мъртви езици, никаква нужда няма да съчиняваш нови думи; просто грабни да речем, шумерския, обяви го за международен и никой няма да се сърди. Но тъй е устроен човек, никак не обича лесните решения, сигурно му изглеждат подозрителни. Пък и веднага ще се намери група идиоти да се обяви за пряк потомец на шумерците и следователно родоначалник на сегашната цивилизация с произтичащите от роднинството облаги.

И така, Аз означава точно определен субект - на пръв поглед. Само на пръв поглед, и то с примижали очи.

Защото думата може да е една, проста и едносрична; но субектът никога не е прост и единен. Ами да вземем обикновения молив в ръката ми - дори той не е едно простичко нещо, а дървена клечка с дупка по дължината, където някакси е напъхан графит; освен това има гумичка с метално пръстенче и надпис. И всичко това е скрито в думата молив; какво остава тогава за думата Аз, претендираща да обозначи нещо толкова сложно и значимо като мене и вас?

Спомням си, едно време бях силно привлечен от гръдната обиколка и виолетовите очи на една госпожица и когато след безкрайно двудневно ухажване я притеглих в прегръдката си, тя обидено и някак съкрушено продума:

"Не, не и пак не! Ти не разбра ли, че Аз не съм като другите? Аз не постъпвам така! Аз спазвам принципите си! Аз не съм играчка"... и прочие, двайсетина пъти натърти на това проклето Аз, докато разбера колко е сбъркана, горката. Това събуди допълнителен интерес - винаги съм се удивлявал от смайващите мотиви на женските постъпки. Многократното Аз, продънило ушите ми, предполагаше или мания за величие, или шизофрения. Тайно се надявах да е второто - поне нямаше да слугувам я на Клеопатра, я на Савската царица или Сафо.

Не е сега моментът да разказвам как се развиха физическите ни отношения - избягвам да се хваля за минали работи, колкото и да са достойни за хвалба; но това нейно Аз наистина бе цяла колекция. Пред мене се бяха наредили вратички и ги отварях полека и неусетно, една по една. Когато казваше "Аз не съм като другите", аз я подкрепях, хвалех нейното различие, нейната издигнатост над простите женски маси, луднали за плътски удоволствия; а всъщност само единичните бройки издигнати жени могат да изживеят пълноценно плътската връзка, полетели на крилете на висшата си духовност. Щом запееше песента "Аз спазвам принципите си", намираше в мое лице възторжен почитател на принципността, тъй много ценена в древността, а сега, уви, достояние само на избран кръг жени, висша нравствена аристокрация, пример за подражание и възхита. Така, лека-полека се отваряха една след друга вратичките, и зад всяка ме чакаше различна Аз, нова и жадуваща да бъде разкрита; те дотолкова не си приличаха, че долавях даже и физическа отлика; и това бе тъй приятно и не спирах, а търсех нови личности, нови Аз, пакетирани в това чудесно тяло - да ги открия, изуча и изпия, като отчаян пияница, назначен за пазач в изба с всякакви превъзходни вина.

Коя от тези Аз-жени бе истинската, същинската Аз? Онази, различната? Другата, скромната? Разумната? Принципната? Мнителната? Недоверчивата?

Все едно - аз ги имах всичките поотделно. Може би - и заедно. Не зная. Но дълго време след като се бяхме наситили - кой на кого? - възприемах тази прекрасна жена като цяла върволица близначки с различни характери, маниери и възпитание и ако си водех любовен тефтер, просто не знам как бих ги записал.

И тъй - кой говори, когато казваме Аз?

Дори да приемем съвсем условно неделимостта на личността; да изсипем в кюпа всички наши различни същности, да ги омешаме и от тях да моделираме едно цялостно същество - пак не отговаряме на въпроса. Защото забравяме времето. А в човешкото битие то е основен фактор и дори беглото надникване в огледалото ни напомня това. Кой Аз сме ние - от миналото, от бъдещето или от мигването, защипано между тях? Понякога ми се струва, че цял живот мъкна натрупвания от миналото, и те неусетно се умножават и натежават, а аз ги влача с пъшкане към някакво бъдеще, където те едва ли ще ми потрябват, и усещането за това влачене се нарича настояще. Не само спомени са това; навици, образование, възпитание, знания, познанства, приятелства, постижения и загуби, раждания, смърти и любови; какво ли още не; и ние мъкнем всичко това, пъшкаме под товара като бежанци, натоварили колкото може повече имущество в пустинята, упорито и твърдоглаво поели към гибелта си.

Кой е Аз? Та ние сме минали през стотици и хиляди фази и превъплъщения, били сме съвсем различни и неузнаваеми, и все още сме и това, наред с всичко останало. Някогашното дете с мечето, влюбеният младеж, щастливият татко и безброй още образи - всичко това пак сме ние, надиплени като страници на книга, постоянно допълвана и обновявана, а на кориците й пише Аз, но това заглавие е невярно, неточно, неказващо нищо - дори и ако се напънеш да разчетеш книгата.

Би било любопитно след време дъртакът Аз да се срещне с детето Аз и да си подърдорят туй-онуй, ако намерят общи теми. А пък аз, някакъв трети Аз, да слушам и да преценявам кой от двамата е по-умен, по-свестен и по полезен.

Опитвал съм се да не произнасям Аз; но несъвършено е човешкото мислене, куца и тромава е речта ни; как да общуваш без това фалшиво местоимение? Обаче случвало ми се е понякога за кратко - след толкова редките мои молитви на отчаян грешник, когато Бог те е чул и е прошепнал някой отговор, но несъвършените ти уши и злото ти сърце не са го доловили; тогава, само понякога, настъпва странна, дълбока, спокойна тишина, и в нея няма Аз, няма място за друг, това е Божие пространство и ти се вливаш в него; тук няма звукове и образи, нищо зримо и осезаемо, само дълбокото присъствие на невидим океан, а ти съществуваш в него и всякакво Аз се е стопило като мъгла заедно с безброй други неща, с всички други неща, с целия излишен свят.

Но редки са тия блажени мигове; не са ли плод на вродената ни лудост? И така да е; въображаемият свят е също тъй реален, както и грубата действителност, иззидана от атоми и молекули; единият е пръстта, другият е небето; за червеите е долният, горният е за орлите.

Не можем като Бог да бъдем единородни и единосъщни.

Щом не можем, значи не е трябвало.

Седем милиарда същества по земята казват Аз.

Всъщност азовете са седемдесет и седем пъти по седем и отгоре. Макар да има и люде по-семпли, праволинейни и монолитни. Но не за тях пишем ние; пък и те не четат.

И тук си спомням едно стихотворение:

Вчера беше лошо момче.
Всякога носеше в джоба си камъни.
Но когато разплакваше майка си - плачеше с нея.
Вчера беше добро момче.
Защитаваше малките.
Пееше, свиреше, скачаше.
Вчера беше герой, весел и глупав.
А когато трепереше - то бе от любов.
Като вятър повдигаше роклите,
а жените се смееха.
Вчера, някога беше...
Ето, бие камбаната, палят се свещите.
Панихида.
За всички умрели момчета, които си бил.

Аз. Дали всичко това съм бил - или съм - аз? Или не съм бил нищо подобно? Или съм бил всичко друго, но не и това?

Аз. Ако можех да се определя, сигурно би ми било по-спокойно; но нали тогава щях да съм като ония останали, дето започват всяко свое изречение с проклетото местоимение Аз; а вероятно и всяка своя мисъл, ако имат такава. Всъщност различието от останалите не е моя мания, дори ме притеснява, когато се прояви внезапно насред общуването и внесе своя дисонанс; но пък и не се отказвам от него. Такъв съм и толкова и ако някой (в повечето случаи някоя) не ме харесва, да ме разкара и туйто. Няма да ревна, нито ще се напия да се изповядвам по кръчмите. Свято място е кръчмата и лигльовците нямат място в този храм.

И тъй като се разбра неспособността ми да се определя по-задълбочено и обстойно, ще съобщя само общоприетата информация за всяка личност или безличност в човешкото общество. Мъж, средна възраст, средна хубост, средноинтелигентен, вади си хляба с каквото падне, главно с бракониерство и декламиране на забравени стихотворения. Женил се късно - и не задълго - поради вродена подозрителност към намеренията на приятелките си. Име - Сотир, тоест спасител. Древните римляни казват Nomen est omen - ще рече - Името е знак. Ако досега сте вярвали на римската мъдрост, вече недейте. Никого от нищо не съм спасил.

Местоживеене - където ме отвее вятърът.

Тези сведения няма да намерят място дори в най-подробния некролог, какъвто естествено не ми се полага. Значи и те са непотребни. Като мене самия и повечето от всички нас. Но това за полезността и потребността от човешката личност е твърде сложна тема за ранна сутрин след среднощна дискусия за изкуството и всякакви други работи - какъвто е нашият случай. Така че задоволяваме се с оскъдните данни за личността Аз, обозначена в общинските регистри като Сотир Едикойси; толкова нищожна личност съм, че докато произнесеш Едикойси, вече си забравил Сотир. Прекрасен механизъм е забравянето; без него всички ще измрем за броени дни като пауни в ледников период.

Всъщност това е Азът, обречен да изчезне безследно с тялото ми - ако въобще допуснем реалното му съществуване. Заглавието на книгата, обречена на изгниване и пълна забрава.

А стотиците страници в нея, пълни с различни същества, съдби, трагедии и възходи, небесна радост, труд, тъга, леност, копнежи и стремежи, глупости и вдъхновение?

Сигурно и те, несъмнено и те. Храна за нищото. Но възможно е - рядко и недоказано - някоя страничка от книгата да се откъсне, да полети подир вятъра; може да падне в гнездо и да стопли мръзнеща птичка; може да разсмее, хвърчейки, плачещото бебе, оставено самичко; или пък да разпали гаснещата жар на бездомника.

Ето, заради тази надежда си струва да живееш - ти, който гордо изричаш нищо незначещата дума Аз.

Понякога.

И за нищо друго.

Нищичко.

За надежда - нещо без измерения, без ясна дефиниция дори, нещо без нищо; тоест, несъществуващо. И този отвеян облак, оказва се, е единственото възможно оправдание за нашия земен живот.

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.09.2015
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.