АНГЕЛ

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

Баба ми обичаше да ме нарича ангел. Ангелче. Мама изглежда беше наясно и не употребяваше тази дума в контекст, свързан с мен; най малкото, липсваха ми външните белези на ангел - руси къдрици, захарна усмивчица и пухкава плът. И особено ленивата доброта в погледа. Напротив - бях непокорен, своенравен, жилав, проклет и с бодлива коса. Във времето, когато се уважаваха техническите професии, съкрушените ми родители бяха убедени в орисията да стана най-много някакъв художник. С тази дума в квартала се обозначаваха несретниците, лишени от истински полезни дарби.

Годините ли бяха такива, хората ли бяха такива, но всички деца всекидневно биваха разпитвани какви искат да станат. Всеки непознат при първа възможност се набъркваше в личното ти пространство и разпитваше като есесовец за избраната професия, докато ти изгаряш от желание внезапно да пораснеш, да грабнеш някоя тухла и да го праснеш по досадната тиква. Всъщност най-запомнящите се мои детски блянове бяха от подобно естество, докато останалите момчета сигурно са споделяли свенливо мечтата си да шофират космически кораби или поне подводници.

Е, питам сега, след превала - или провала - на живота: кой е спечелил от мечтите си? Аз, реалистът, или те, неосъществените астронавти?

За сведение, дори художник не станах.

За ангел пък да не говорим.

Друго ми бе намислила Съдбата - да общувам с ангели. С паднали. Доброволно избралите пътя на греха - защото равната пътека на добродетелта е скучна и досадна; къде ще те отведе, освен на скучно и досадно място? Прочее, има и по-весели светове - живи, кипящи, шарени, шумни; предпочитаме ги пред полярната чистота на рая. Напред и наздраве!

Напълно прави са проповедниците - няма нужда да търсиш дявола, той винаги е около тебе. Даже понякога съм го наблюдавал как подава очички от вътрешността ми, озърта се, търси себеподобни и щом ги съзре, тутакси насочва съществото ми натам. В детството ми подобни на рогатия бяха непослушните деца, по-нататък се появиха лошите какички, след това пък - целия букет личности, неподходящи за обществен живот: рисувачи, драскачи, аркашки, пропили се лекари, уволнени даскали, отлъчени свещеници и прочие социални вредители.

Та до днес. Стремежът да просияя сред обществото и то да ахка възхитено по мене така и не пусна семенца в гнилата ми душа. Съвсем естествено е и белите пухкави ангелчета да ме отбягват. Това ме огорчава донякъде, но ги разбирам. Всеки търси себеподобния си. Пък и дори да ме накацат ангелчета и да ми нашепват правилни идеи на ухо - кой ще ги чуе насред гюрултията в житейската кръчма? Едва ли е приятно да пърхаш около запотената глава на грешника, докато той се кикоти, пее гръмовно, а очите му шарят от пазва на пазва, насълзени от мерак.

Ангелите, без съмнение, са около нас и ни мислят доброто; но редно е първо сами да поискаме помощта им. Така ни учат мъдрите книги; но ние, балканците, отказваме мъдрост наготово. Ние трябва да я търсим и изстрадаме, да достигнем сами до нея или някое нейно изкривено подобие, да я формулираме и разкрасим и на старини да я повтаряме до припадък на глухата, безразлична младеж.

Но ето една автентична история с ангел. Разказа ми я преди години един сипаничав тенекеджия в пивница "Целувката на Ана"; при това съвсем убедително. Нямам никакво основание за съмнение в автентичността й. При това човекът пиеше вино, а известно е свойството на виното да опреснява паметта, а не да подтиква към фантазии като твърдия алкохол.

Един ангел Господен слизал от небето към земята, когато затрещяла буря. Целта му била един град, тръгнал по пътя на Содом и Гомора - тоест, незачитане на Господовите наредби; полека-лека трябвало да помогне на човешкото стадо да се осъзнае, да се огледа и да намери правилния път към своето спасение. Ангелът вярвал в мисията си и с голяма охота се заел да я изпълнява - всяка спасена душа била скъпа, пък и спомагала за израстването му в небесната йерархия. Така че той не се уплашил от лошото време, дори бил весел и с песен на уста летял сред гръмливите облаци надолу, където мъждукал градът.

Но когато наближил, бурята се разбесняла, сякаш всички адови сили скочили срещу горкия ангел; и малко преди да кацне край града, една светкавица прекършила крилото му, той паднал в някаква кална нива, а дъждът и леденият вятър зашибали злорадо жертвата си. Мокрото счупено крило тежало, просмукано с вода и кал, и ангелът едва го влачел, докато най-сетне се добрал до градския паваж и потърсил сухо място да се скрие от стихията. Сврял се под един широк балкон; отгоре светело, чувал се говор, смях, свирня и пеене - и ангелът си помислил колко са пропаднали тия хора, щом се веселят без причина дори градът да се срути отгоре им.

Това го върнало към мисията му и той решил да използва един стар и удобен похват - да събуди човещина, съжаление и милост към страдащите в загрубелите човешки души и да ги върне чрез състраданието в стадото Божие. Мокър, окалян и мърляв, той си бил повод за съчувствие и жалост; приседнал сред локвите, покрил се със счупеното крило и изглеждал тъй нещастен и отритнат от света, че сам взел да се съжалява.

Но ето - сред водните струи и мрака се появила фигура с черен чадър, самата тя черна. Бил свещеник, обувките му шляпали във водата смело като на пийнал човек, който носи топлината в себе си и му е все едно. Наближил, когато ангелът изхлипал, а светкавица го осветила и свещеникът спрял и се вторачил невярващ в съществото, скупчено под тъмния балкон.

Помогнете, отче, в името Божие - прошепнал ангелът, малко разочарован, тъй като душата на праведния свещеник вероятно си била спасена; други грешници трябвало да отърве от мъките адови.

Свещеникът се навел да разгледа ангела; цялата му фигура изразявала съмнение и неверие. После сгънал чадъра, изливайки водата във врата си и с върха на чадъра побутнал счупеното крило. Ангелът простенал от болка, но все пак повторил: Помогнете в името Божие, отче!... Свещеникът подскочил, изтървал чадъра и започнал да се кръсти, от ръкавите му се леела вода, устата му забъбрила някаква объркана молитва; сетне грабнал чадъра, плюл през рамо, зашляпал бързо из локвите и изчезнал в първата пресечка като призрак.

Изуменият ангел останал безмълвен под дъжда; всъщност дори и не мислел. И тъкмо взел да се съвзема - и светкавиците осветили друго същество. То вървяло внимателно, оглеждало се на всички страни, а тоягата му не го подпирала, а сякаш проверявала пътя му, като да бил сляп. Всъщност зрението му било отлично; препитавал се с кражби и използвал закрилата на мрака и бурята, за да търси плячка из притихналия град. Виковете и веселбата в къщата с балкона го привлякла - пияните винаги са лесна жертва. Но точно под балкона видял белееща купчина пера; приближил и различил ангела, който повече приличал на голям болен лебед, извлечен от блатото. Професионалното любопитство на крадеца го зачоплило, макар да разпознавал окаяника изпод калните пера; на всичко отгоре той му заговорил с глас твърде дразнещ, издаващ някакво скрито превъзходство: Помогни ми, приятелю, помогни ми, човече, да стана, не мога да ходя даже... Крадецът доловил в гласа му фалша на дребния, бездарен измамник, на начинаещия джебчия от кръстовищата; огорчил се, че негов събрат, макар и жалък като професионалист, не го е различил и уважил достатъчно. Той подритнал ангела, раненото крило потреперало и разпръскало кална вода. Що за маскировка, захилил се крадецът; навел се и затършувал из мократа дреха. Къде са ти джобовете, бе!, възмутил се - ква е тая рокля без джобове!... Но джобове нямало, а злощастникът продължавал да плещи молби за помощ. Такъв глупак не съм виждал, на какво разчита с тая мокра перушина! Преровил отново дрехата, но нищичко не открил и му станало ясно - този си крие нещата някъде наоколо, ама и да го пребия, нищо няма да каже. Освен това май е луд; да върви по дяволите!... И крадецът сритал здраво ангела в ребрата, докато престане да хленчи; тръгнал си, минал пет метра, пак се върнал и теглил прощален ритник в клюмналото крило; сетне хвърлил жален поглед към светлината над балкона, където богаташите се кикотели, тропали и врещели, и изчезнал в тъмнината и дъждовната пелена.

Клетият ангел, сгърчен в локвата, тихо хлипал и скимтял; не това мокро и премръзнало получовешко тяло го боляло, а душата. Обидата го обзела, а тя боли повече от всякаква рана. Мисията, тъй привлекателна в началото, добивала форма на наказание - и за пръв път си помислил дали Отецът не му е пратил това изпитание заради някаква неприязън. Но ето - в мокрия мрак притичала друга сянка и ангелът веднага разпознал грешната блудница - към този вид дами ангелите били особено чувствителни. Жената го видяла и забързала да го подмине; но той почти изплакал, а може и да плачел, но лицето му и без това било цялото мокро, сякаш плаче от години. Помогни, помогни ми, добра жено, да намеря сухо място, ранен съм, боли ме, не мога да ходя сам... Жената се навела, огледала го отгоре додолу и констатирала: Ангел, а? Ангел ли си, или на ангел се правиш? А? Ако си някой тарикат, номерът ти не минава. Ама ако си ангел - абе май ангел си с тия крила - я кажи ми тогава къде беше, когато ми трябваше? Когато се продавах за парче хляб и никой не искаше да ме купи? Къде блееше тогава бре, ангеле? Когато се молих и ревах пред иконите - къде беше? С какво ти бяха запушени ушите тогава? Когато ми умираше бебето - защо тогава не ме чу? Когато ме подритваха мъжете, същите, дето сега се въргалят в краката ми - защо тогава не дойде? Сега си ми пристигнал тук и ми хленчиш като някой просяк, но сега вече никакъв ангел не ми трябва и никакъв господ, аз изплувах от калта, сега съм отгоре, в каймака съм - а виж се ти, нещастнико, ще си пукнеш тук в локвата, и така трябва, дано накрая ви стигнат клетвите ми - всички вас, дето ме подминахте, когато молех за помощ. Проклети да сте! Искам само когато пристигна в ада, да видя как се пържите в катрана всички вие, лъжци проклети!

И дамата затропала токчета по тротоара, а вятърът отнесъл аромата на парфюм в ледения мрак.

След малко дъждът намалял и почти престанал, само от покривите още се стичали кални вади и улицата все тъй приличала на преляла река. Ангелът треперел не само от студ, но и от обида; двойно повече го боляло, защото намерил в думите на блудницата и зрънца истина - защо, Господи, не сме чули, когато ни е молила?... Някаква вина се заклещила в гърдите му и тежала, и шавала, и бодяла - а той, Божият служител, не можел да я пропъди.

Тогава чул весели детски гласове и изведнъж се зарадвал; обичал децата, и ако нещо можело да го вдигне на крака и да отмие болката в душата - това бил детският смях. Били три момченца на дванайсетина години, излезли да пошляпат в локвите, докато премръзнат, и сетне да се приберат с червени носове вкъщи на топло. От дрехите им се вдигала пара, от устите им излизали кълбета пара и около тях всичко било топло и светло. Ангелът се надигнал, поизцедил водата от счупеното крило и щом момчетата наближили, простенал: Ох, помогнете, мили деца, момчета, искам да стана, да си отида, но всичко ме боли... Момчетата спрели, учудени, доближили, огледали сгърчената фигура и едното констатирало:

"Прилича на ангел".

"Ми ангел е" - съгласило се второто. - "Ама много смачкан".

"Чист ангел" - включило се третото. - "Ама мръсен".

Тримата се разкикотили на забавната двусмислица.

"Не може да върви".

"И да хвърчи не може".

"Сигурно се е претрепал".

"Перата му са готини".

Едното се навело, дръпнало едно перо и раздрусало крилото:

"Страхотни са. Не съм виждал такива".

Другото също стиснало едно перо и го дръпнало:

"Лесно се скубят. Само трябва едно по едно".

Тримата скочили и задърпали перата на нещастния ангел. Всяко отскубнато перо предизвиквало възторжен вик и стоновете на ангела изобщо никой не чувал. След като оскубали по две стиски пера, тримата млади херои, щастливи от плячката, побягнали с войнствени викове по улицата; вдигали такава врява, че даже празнуващите над балкона се показали да видят какво става, а един от тях се надвесил над ангела, огледал го и казал на домакина: Долу има някаква мърша. Лебед ли е, кво е... Сигур водата го е довлякла.

После всичко затихнало. Скоро камбаната ударила полунощ и ангелът се свестил. Събрал сили, припомнил си преживяното; болката и обидата се били превърнали в мъка и тя боляла повече от всичко. Станал, подпрял се на стената и извикал към небето; то вече се разчиствало и тук-там несигурно блещукали звезди:

"Господи, Господи, какво направи ти? Подигра се с мене? Кого ме прати да спасявам, владико? И защо, по дяволите, защо?".

Изцедил мокрите крила и когато поолекнали, закуцукал накъм прокълнатото обиталище на Луцифер. При новите си събратя - падналите ангели.

Е, такива ми ти неща около ангелите. Не се съмнявам, че съществуват, че са около нас, наблюдават ни, напътстват ни, коригират мислите и постъпките ни - или пък безсилни страдат поради нашата глухота. Лично аз много често съм усещал как някой ми помага, а също и как недоволства от глупавите ми грешки. За което благодаря. С крила или без, с тела или безплътни - това зависи само от нашите примитивни човешки представи. Добре е, когато това усещане за ангели дойде в ранна възраст и остане в душата ти, без да го затлачи и задуши калта на живота. Помня - и това е най-важният урок, останал в иначе мързеливата ми памет. Бях на четиринайсет-петнайсет години, недотам красив, пъпчив двойкаджия и отгоре на всичко - влюбен до полудяване в красавицата - тъй ми се струваше тогава - на училището. Няма да хабя хартията и да пиша, че тя най-вероятно се гнусеше от мене. И тъй, смачкан от всички тези обстоятелства, един ден бях напердашен от някакъв дребосък, противен побойник, без никаква особена причина - мисля, че само го напсувах, а това в нашето училище по дърводобивна механизация беше общоприетата форма на общуване. Тъй или иначе, това преля чашата. Прибрах се, разгледах разреван подутите си бузи, пъпчивото си гнойно лице, хилавите си гърди, както и снимката на момата - бях я отлепил от класния албум. Животът бе свършил за клетия Сотир. Сега оставаше само технически да сложа края. Мисълта за самоубийство - о, колко сладка беше тя!... Имах големи възможности - да скоча от балкона, да се хвърля под тролея, да се нагълтам с лекарстви и отрови, да се гръмна с дядовата пушка... И тогава чух глас, без съмнение небесен, и изведнъж ми просветна. Отключих килера на баща ми, избрах си една литрова бутилка с домашна ракия, слязох в мазето и се скрих зад дървата. Отворих един буркан компот, да не ми гори ракията, излях половината и допълних с огнената течност. Стана поносимо; сложих на рафта с туршии снимката на онова момиче, гмурнах се в любимия образ и почнах да се наливам.

Опомних се на другия ден, омазан в повръщано, с ужасни болки навсякъде, смрадлив, отвратителен. Състояние доста по-лошо от търсената смърт; но вече не мислех за нея. Снимката на рафта не предизвикваше болка, спазми в стомаха и вселенска тъга, както предишния ден. Дори не мамеше да я гледам с часове и да мечтая как тя се дави, аз я спасявам и дълго-дълго й духам живителен въздух в устата. Миналото бе свършено и заровено; отровата ме бе пречистила, предишният Сотир бе умъртвен, а новороденият, въпреки кошмарното си състояние, ми харесваше повече. И оттогава - та до днес, с малки прекъсвания.

Нека не забравяме - Бог ни напътства и възпитава като едва прохождащи деца, защото човечеството е още в първата си годинка, а вече е развило сума ти лоши качества. Затова всеки път, щом усетим нещо живо, различно, добро да стопля душите ни - може би там вътре се е сгушил някой ангел с бели безплътни криле и ни пошушва, сочи ни пътя в мрака и студа. И само от нас зависи дали ше го прегърнем, или ще оскубем с присмех въздушните му пера.

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.09.2015
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.