Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Февруари  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОНЕМЯЛАТА КИТАРА

Коста Радев

web

"Той удари струните на китарата за начален акорд - веднъж, два, три пъти. Китарата не издаде никакъв звук. Мълчеше. Да не съм оглушал? - стресна се той. Вслуша се - отвън автобусът ръмжеше на спирката. Oщипа се - не беше и умрял.

Тогава?..."

 

Преди време започнах по този начин един разказ. Така си и остана. Недоизмислен, ненаписан, непрочетен. Аборт - ако въобще е имало зачатие. А може би не е бил бъдещ разказ? Защо не повест, роман, трилогия? Или сценарий? Или разказът е завършен, но още не е дошло времето, когато хората ще ценят малките, недоизказани форми?

Знае ли някой?

Тъй или иначе, текстът остана само с тези няколко изречения. Не пожелах да го допиша или доразвия, захвърлих го извън съзнанието си. Но той продължи да нахалства, изникваше неочаквано и по никое време; налагаше се в мислите ми, изместваше другите образи и теми като чужд доминиращ мотив; накратко, дразнеше ме. Два въпроса витаеха около този кратък текст и мрънкаха за отговор:

А. Какво е станало?

Б. Какво ще стане?

Имах много възможни решения на двете задачи, повествованието можеше да придобие сума ти развития и финали. Но покрай съставянето на различни комбинации усещах и трети дразнещ въпрос. Защо въпреки няколкото задоволителни решения, нещо в мене се съпротивляваше и настояваше текстът да си остане в този недоразвит вид и така да се узакони неговата завършеност - или поне достатъчност?

Тъй стигаме до въпроса Какво всъщност значи един текст да е завършен? Някакви правила ли има, или е вродена нуждата на читателя да намери подходящ край, финално решение, и то да го удовлетвори?

А това вече е по-фундаментална тема от тази защо проклетата китара отказва да произвежда звуци, колкото и да я блъскаш.

 

Има и лесен отговор, има и по-трудни. Всяко произведение на изкуството се състои от градивни, съществени части, и паузи. Празнини. В паузите може да се крие очакване, например. Да съдържат неизвестност. Напрежение. Многозначително мълчание. Дори завършеност. Каквото си щете. Джазът запълва част от това мълчание с изпреварващи синкопи. В картините празнотата е допълнението към видимите образи. Или може би обратното - те я допълват? В поезията паузата е съставна част от ритмиката - когато се използват каноничните стихосложения. А в областта на чистата, бяла поетика, неподчинена на команди - там паузата е основният носител на чувството. И на по-важното, скрито зад него. Не смисъл, не; рожба на разума е смисълът, разумът е танк, мачкащ кълновете на поезията. За друго ми е думата - за сянката, оставаща след отлетелите чувства - сетихте се? Спомнихте си я, нали?

Онази част от музиката, наречена мълчание. Пауза - казано технически. Тишината, съставена от всевъзможни звуци, тъй както белият цвят съдържа в себе си всички останали цветове. Неизписаният лист - един безкраен интервал чиста пустота. И посетите в него думи, свързани или недотам, всяка бременна с някакво значение. Празните места в картините. Мълчанието в общуването, слепотата във виждането. Мигът, когато скачаш в пропастта и още не знаеш дали ще ти поникнат крила.

За това безкрайно важно Нищо е думата.

В делничното ни битие това велико Нищо е незабележимо. То е заглушено и смазано от чудовищната врява, сред която сме хвърлени да съществуваме. Въпросът в делника не е как да дирим сенките на чувствата и ехото от образите; тук става дума как да оцелеем. Пиер Данинос ни открехна бездната от глупост, в която преминава животът ни. "Дърдоренето" на Данинос не е просто забавна книга - а тя е много забавна; но след смеха остава усещането, че уж сме се смели над собствената си идиотия, а сетне пак сме се потопили в нея. Умният смях носи тъга; само смехът на глупака отзвучава без следа. Безкрайното, многовековно дърдорене на обществата не им е донесло нищичко, но става все по-оглушително. Как да чуеш шепота на ангелските крила сред грохота на неизброимите безполезни думи? Всеобщата грамотност по презумпция е хубаво нещо, като редица други достижения на цивилизацията; но нали точно тя роди масовата култура - този чудовищен оксиморон? Безвредна, когато се отнася до четене на готварски рецепти, тя е и опасно оръжие в ръцете на глупака. А глупаци по планетата наспорил Господ. Пъплят отгоре й с милиардите си крака и крещят, викат, убеждават, размножават и разнасят гръмогласно лъжи и безумни простотии, опаковани като неоспорими истини и нови идеи, а резултатът от всичко това е неспирен чудовищен шум, заглушаващ всяка мисъл и всеки глас от Небето, пратен да ни избави. Убийствен шум - и нищо друго.

Това е битието ни - и само един начин има да се измъкваме от него. Изкуството. Пръснатите тук-там звезди, осветяващи възможна спасителна пътека в гърмящия мрак. Изкуството, дадено от Бога, за да върне поне за кратко в лоното небесно някои от децата му. Изкуството. Всяко друго рекламирано спасение е празна врява и част от голямата оглушителна вселенска Лъжа.

Нека избягаме - става много просто. Ето, издебваме подходящ синкоп на джаза и се гмурваме през него в празното пространство, в мехурчето тишина сред вълните от звуци. Тук е царството на мълчаната поезия. Думите са като разноцветни петънца на поантилист, а между тях... не, по-скоро зад тях, като изгрев или залез, свети Поезията. Вземаме внимателно - крехка е Поетичната материя, съставена е само от Дух - и прочитаме:

КЪМ СЪРЦЕТО

Не ми почуквай. Знам.

Толкова. И не трябва нито звук повече. Вълшебното мехурче ще се пръсне, магията ще изчезне. Звездният лъч, погалил Костас Монтис, ще угасне. Поезията ще посивее в думи. Ще повехне като цвете, удавено в потоци вода - а му е трябвала само капка. И то малка. Сълза на дете.

Любов и свобода - за тези две неща
Живота съм живял.
За любовта веднага бих го дал.
За свободата бих жертвал любовта.

Петьофи, разбира се. Хайде сега да си спомним патетичните безкрайно многословни оди за свободата. Хилядите кресливи клетви, сякаш циганка хвали на пазара стоката си. Пълноводните декламации на тема свобода, дело на безчет творци от всички народи, умъртвили в каканиженето си самата идея за свобода. И да ги сравним с лаконичния Петьофи и неговата свещена свобода, отричаща празните клетви за вярност и достъпна единствено за малцината достойни.

Нима може такъв чист, жертвен ламтеж за свобода да бъде поднесен с потоци многословие? Нима още хиляда думи ще прибавят нещо към казаното от поета? Или само ще го украсят с панделки и джуфки, с лозунги и знамена? В няколко реда е казано всичко; а още повече е неказаното. На пръв прочит стихотворението звучи декларативно; всъщност си е такова. Но зад малкото пестеливи думи има пропаст, а на дъното й бучи бездънен океан; в него са и раят на любовта, и адът да избираш, и полетът към небето - защото свободата е най-висшия Божи дар за човешкия мравуняк.

Но колко от мравките знаят, че и на тях в един момент са дадени крила? И този момент е онази пауза, синкопа, когато можеш да излетиш от съществуването си. Пролуката между световете, между пластовете на битието, определени за наше обиталище.

 

Според будистите думите са вредни, макар и необходими, за да отбелязват паузите. А точно паузите са нишите, където будистът може да се скрие, да се гмурне в Нищото и да чака просветление. Бездната зад думите е същинското съществуване. Другото е фалшива завеса, друга пиеса, лъжливи декори и несъществуващи актьори, носещи нашите лица и имена. Не зная как би се чувствал истинският будист на някое представление, където множество артисти дерат гърла и се надвикват, внушавайки по този насилствен начин авторовия текст. Вероятно би си запушил ушите и би хукнал навън. Добре, че в класическите пиеси е предвиден антракт, удобен за спасение. А освен това според самите будисти истински будисти няма.

Пренебрегваш ли водещата роля - или поне съучастието на отсъствието в изкуството, - никога няма да го постигнеш. Казаното и неказаното са еднакво важни само на пръв поглед; всъщност неказаното би трябвало да е по-дълбоко и съществено. Изреченото, изсвиреното, нарисуваното е само повърхността на морето; силата и дълбочината са под него. Тъй както под плоския образ на иконата е стаена цялата вяра и прислужващата й религия.

Повярваш ли в това, цялото изкуство изведнъж ще добие още измерения.

Нека наблегнем обаче: изкуството трябва да е в наличност. Иначе е все едно дали крещиш "Терорът долу! Съюз с СССР!", или мърмориш тихичко нещо неясно с дълбокомислени претенции. И в двата случая ефект няма. Нещо липсва. Всичко липсва. Няма я маята и тестото не е втасало. Вместо искрица изкуство - лигава маса, безполезна и неапетитна. Дори ако я приемем за безвредна - а тя не е.

Попитахме се в началото и после се отплеснахме - кога един текст е завършен или поне прилича на такъв? Когато е казал всичко заявено в началните думи - или поне ни е накарал да забравим за тях? А една картина - как бихме познали дали изобщо е завършена, или такъв е бил замисълът на художника? Може би финална рамка на всяко произведение трябва да бъде мигът, когато думите или образите, или музиката ни примамят отвъд осезанието - в паралелните светове на необяснимата красота и безсловесната Мъдрост.

И може би точно към това се стремим несъзнателно, когато търсим в изкуството някаква завършеност?

Но нека бъдем и да останем кратки. В сянката на премълчаваното. Там, където думите са само пунктираната линия, отбелязваща пътя; а посоката му не зависи от тях. Да послушаме Пиер Данинос и да спестим излишното говорене; да повярваме и на многото поети, за които думите са били товар, от който стихът трябва да се освобождава, за да полети.

И след всичко това - нека погалим пак струните на китарата. И ако не чуем нищо - или чуем само тишината, - значи, сме чули най-важното.

 

 

© Коста Радев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.02.2019, № 2 (231)