Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЛАБИРИНТЪТ КЪМ МОНТЕВИДЕО

Коста Радев

web

Ако една мечта е достижима
тя просто е била желание.
Мечтата няма образ, име, цвят.
Неназовима е. Но тъй реална,
че те убива, ако я убиеш...
Невидима, живее покрай тебе
но няма никога да я докоснеш.
Върви към нея, лунатико -
                                            и помни:
Не пожелавай никога мечтата
на ближния.

Артемон

 

 

 

 

 

 

 

 

Коста Радев. Лабиринтът към МонтевидеоДа възстановяваш една история е лесно занимание за човек със слаба памет като мен. Аз забравям веднага подробностите, ако изобщо съм ги забелязал; така остава само главното, важното, предопределеното да се случи. Какво значение има дали си срещнал бъдещата съпруга в сряда или в петък следобед, как е била облечена и какво си закусвал същия ден; главното е, накратко, че сте се запознали, залюбили, оженили и тя ви е родила близнаци от двама различни съседи. Която и книга да отворите, вътре гъмжи от излишни подробности. Може би това се смята за реализъм, но лично аз не се вълнувам колко прозорци е имал замъкът Елсинор и какви мезета са сервирали на датския принц. Ако изтрием излишното, главното се вижда по-ясно. Или пък става ясно, че го няма.

Веднъж ме представиха на един стар и изключително прост генерал, написал мемоари, както предполага званието му. Този генерал сподели, че търси да наеме писател, който да разкраси спомените му с описания на местности и природни картини. Това генералът не умеел достатъчно, той наблягал на фактите в дългия си скучен и вреден живот. Едно нищо, което трябва да се подплати с ненужни подробности, за да имитира съдържание.

Благодарение на слабата си памет май не мога да разказвам с достоверни декоративни елементи. Записвам само запомненото, а и от него отсявам по-маловажното. Така че този текст ще има поне едно достойнство - краткостта. Колкото е по-кратък, толкова по-малко лъжи ще съдържа. Думите, буквите, звуковете, образите - нима те са истина? Нали са само средство за общуване, измислени от човеците и пропити с лъжите, които ни изграждат. Прочее, ще бъдем лаконични; и най-искрените думи са рожби на лъжата - от грехопадението насам.

А генералът си намери много добросъвестен писател - пейзажист и критиците, обслужващи политическата пяна, отбелязаха свежестта на генералското перо, проследило цял век храносмилане върху фона на четирите годишни времена.

 

I

Спазвайки обещанието да не съобщавам излишни подробности, няма да описвам какво хапвахме и пийвахме една вечер със Самуел Бенвенисти; важното е, че разговорът се завъртя около анонимността, скромността и графоманията, а това е тема безкрайна и занимателна. Особено когато събеседник е Самуел - доцент, ерудит и сътрудник на Литературния музей. Няма да повярваш, уверяваше ме той, колко много графомани всъщност доброволно остават анонимни. В такъв случай кажи ми: това истински графоман ли е? Писането pro domo sua в чист, нережисиран вид! При нас има ръкописи, скривани години наред и от най-близките хора; заравяни в градини, потулвани из тавани и мазета, без подпис дори! Значи авторът е съзнавал, че пише бездарно, криел го е като срамна болест - в такъв случай можеш ли да го наречеш истински графоман?

Аз настоях, че графомания значи мания за писане, а не за публикуване.

- Така е - отвърна Самуел, - но я питай какво е мнението на който да е издател!

- А няма ли други варианти - сетих се. - Например талантлив автор, който доброволно да не е публикувал? Анонимност, породена от гордост или други причини?

Самуел се замисли.

- Има, разбира се, най-различни индивиди. Първо лудите, които смятат човечеството за недозряло да чете творбите им. В повечето от останалите се сблъскваме с подражания, епигонство. Дори съзнателно преписване, при което авторът се срамува или страхува да публикува. Това се среща и при някои известни писатели - да захвърлят хубава идея с подозрението, че неволно са я заимствали от другиго. Изобщо често е трудно да се разграничи графоманът от добрия автор; някой път двамата са като доктор Джекил и мистър Хайд. Така че случаи на даровити автори, останали непубликувани, дал Господ. Но аз съм убеден - анонимността им нерядко, почти винаги е маска, дори роля! Само веднъж... да, един път и то наскоро, ми попадна една папка с талантливи неща без абсолютно никаква индикация за автора. Вярно, че я прегледах набързо, може и да бъркам, и без това съм претоварен с глупости. Никой вече няма време да издирва нечия самоличност. Изследователите не стъпват на непозната почва, те предпочитат да ровят до побъркване в известното и като намерят някой кърпен чорап да направят принос в портрета на горкия гений. Ами да, ако измъкнат от някой архив неизвестно писмо на Омир до неговия офталмолог...

- Значи все пак има абсолютно... да кажем, тайни таланти?

- Как да ти кажа... Например нещата от тази папка бяха стойностни. Може, разбира се, да са крадени, не съм се задълбочавал. Просто ми направиха впечатление тогава. А защо изобщо съм я отварял - това и за мене е загадка.

- Ще ми я донесеш ли?

- Как ли пък не. Ела утре и си я вземи от мазето. Задръстено е вече догоре. От мен да знаеш - след другия потоп на земята ще оцелеят само хлебарките, плъховете и графоманите.

 

Папка като папка. Твърди избелели корици с вързалки, неразгадаема сигнатура в левия горен ъгъл, надпис "Неустановен автор"; останалото - съдържанието - лежеше скрито под това безличие. Попитах Самуел кога да я върна. Бих ти я подарил, отвърна той, но съм евреин и не е редно. Трябва да почерпиш - иначе няма да ме пуснат в лоното Авраамово.

Папка като папка. С някакъв чужд живот вътре - започнал и приключил. А мене ме глождеше да разбера чий е този живот. Не ме питайте защо. Може би мъдреците знаят причините за постъпките си. Аз обаче съм импулсивен = неразумен = глупав; и като такъв не подлежа на анализ. Затова спокойно отнесох папката вкъщи и тайно се надявах, че Самуел няма да разтръби сред приятелите моето поредно отклонение от прагматичните житейски правила.

Понякога, за да си вдъхна самочувствие, се лаская, че съм по-различен. За целта пренебрегвам факта, че истинските различия се проявяват след постигане на определено ниво. Пикасо не бе бил наистина различен, ако първо не беше се научил да рисува според каноните и чак тогава да ги изрита.

Този тук в папката - може пък той да излезе истински различен.

Самуел не знаеше как е попаднала папката в музея. Някои, каза той, ги донасят роднини или съвсем случайни хора; други издирваме из разни библиотечни архиви, трети... абе какво да ти обяснявам. Ако излезе важно, ще открием произхода й. Сега не ме карай да ровя из прахоляците.

Изглежда безразличието на Самуел ме зарази; оставих всекидневието да ме повлече и чак след десетина дни посегнах към папката. Тук бих могъл да опиша с измислени подробности как е валял ситен неприятен дъжд, гърлото ми е драскало и през мокрите прозорци е хлуела тъга, когато пръстите ми са отворили прашните корици на папката и изведнъж... Но аз просто не помня нищо подобно, дори да го е имало; въобще бъдните поколения няма да научат много за бита и метероусловията на сегашния век, ако разчитат на моите писания. През тия дни осъществявах поредната си идея (Самуел ги наричаше мисии, защото носеха само морална печалба) - да преведа Тиртемий на съвременен език. Впрочем едно от четиристишията му съответстваше на настроенията ми по това време. Бях беден, средно известен, четирдесет и петгодишен, разведен, и от физическия свят бих си взел само три предмета - леглото, масата и допотопната пишеща машина "Континентал".

Написано преди векове с просто перо, сетне преведено и напечатано на континентала, Тиртемиевото четиристишие звучеше така:

Нещо много важно от човека скрито е.
Бог е хвърлил листчето, гдето е написано.
Може би го казват от небето птиците.
А пък нас ни дразнят празните им писъци.

Навремето имах един приятел Жермон, поет и покойник; и той веднъж ми каза съвсем сериозно: Първостепенните неща затуй са първостепенни, за да бъдат отложени първи". Така че преодолях разложителното влияние на Тиртемий, отложих всичко неотложно от плана за месеца и изведнъж ми олекна.

Бях разчистил време за още една безсмислена мисия - да разровя папката на Самуел. И освен това... не, не. Още беше рано.

 

Може би има нещо нечестно да се слага всичко написано в един кюп. В Съдния ден, когато ще се мери всичко казано, сторено и помислено, такъв подход сигурно ще е правилен; но да събереш нечии творби накуп и да ги представиш на изследователите? Ами тук са и търсенията, съмненията, несполуките; кривите пътеки, задънените улици; пиянските видения, гневните изблици, яловите опити - целият заден двор! Предназначеното за боклука - и все пак запазено, защото другото име на творчеството е суета. И когато наследниците разровят книжата ти, наместо скътани парици намират сума похабена хартия, с досада я натикват в първата папка и оттам - на тавана, в мазе или килер според естеството на жилищната площ. Сигурно това е съдбата на повечето бумаги, чийто автори не са прескочили прага на известността; и макар да са очаквали поне посмъртна слава, ръкописите им са по-обречени и от потъналите с Атлантида.

С такива неподредени мисли разтворих безименната папка, готов набързо да се откажа, ако попадна в нечий сив и скучен заден двор.

Както предполагах - а може би исках? - в папката бушуваше пълен хаос. Това бе обикновеното състояние на моите неща, така че бързо навлязох в познати води. Ръкописите напомняха карти за игра, старателно разбъркани и изсипани на масата. Проза, стихове, драматични откъси, десетки разпилени листчета със записани изречения, строфи, дори само думи; повечето бяха писани на ръка, с мастило или прост молив. Почеркът, ако беше само един, изглеждаше доста разностилен; но бях прочел достатъчно ръкописи, за да познавам приложната графология. Една и съща ръка може да пише с различни почерци според обстоятелствата. Дали си спокоен или вбесен, бързаш ли, удобно ли седиш или си легнал, как си подложил листа, каква е светлината, добра ли е писалката, гладен ли си, колко вино плиска в стомаха ти, и още десетки обстоятелства променят почерка както си искат. Освен това жанрът и характерът на текста също влияят; по един начин се изписва любовен сонет, а по друг сърдито напомняне да ти върнат заема. Така че почеркът на тези ръкописи съответстваше на общия безпорядък в папката и това бе хармонично, познато и успокояващо.

Реших да не чета текстовете преди сериозен общ оглед - това ми се стори много научен подход. Разбира се, нямаше номерация, липсваха и датите, които суетните творци обичат да поставят в края на текста - представяйки си как поколения четци ще празнуват на указаната дата рождения ден на словесния бисер. Не видях и посвещения. Изобщо не открих указания и пътечки, никакви нишки до незнайния автор. Нехайството към славата ги отрязваше и това ми бе симпатично.

Част от ръкописите бяха отпечатани на пишеща машина, очевидно стара като моя континентал, но с по-слаб удар. Представих си я - малка, черна, прашна и очукана, изровена от боклука, тя потвърждаваше пренебрежението на собственика си към личното му творчество, околния свят и лъскавата gloria mundi. Това не бе характерно отношение на графоман; или пък нарочно бе търсен такъв ефект? Всички роли и пози бяха възможни - разговорът със Самуел бе доказал многообразието на графоманските проявления.

Поправките бяха твърде редки и това можеше да се тълкува различно. Небрежност, самоувереност, високомерие, липса на време, предварително прецизиране на текста, какво ли още не. Разлиствах дълго папката, без да чета; особеното първоначално вълнение не изчезваше, напротив - ръцете ми почти ровеха листата, сякаш търсеха изтървано мънисто в есенна шума. Някакво напрегнато очакване бе стегнало неусетно гърдите ми; бях учуден и малко притеснен, като че тайно преобръщах чуждо бельо. Въздухът бе наситен и натежал от образи; чувствах присъствието им, но нищо повече. Постепенно възбудата се стопи, напрежението изчезна, останах сам. Сам, уморен, изсмукан. После позвъних на Самуел. Нямаше го. Вероятно пак обясняваше насаме на някоя студентка какво е хипербола и какво - синекдоха.

Свалих очилата, текстовете се размазаха, попиха в някакъв съседен свят, в някой от хилядите светове извън жалките ни сетива. В него ли трябваше да търся автора - или следи от автора? И чак когато го намеря или се откажа, да се запитам защо всъщност съм го правил. Какво значение има една папка изписана хартия и за кого? Знае се - habent fata sua libelli - но този ръкопис не е дори книга; книгите се раждат и живеят, а това тук е аборт или шепа мъртви зародиши, останали без съдба. И може би точно това е била тяхната FATA?

Тогава усетих - в тези ръкописи може да няма велико изкуство, но има нещо друго: живот! Зародишите не бяха мъртви, абортът не се е състоял. И затова Самуел е избрал точно тази папка от десетките други; не е имало никаква случайност. Затова сме заговорили онази вечер на тази съвсем нестандартна тема; затова съм зарязал другата си работа и затова ток разтърсваше ръцете ми, търсещи пролука към обиталището на скритите образи.

Телефонът ме върна в тромавия реален свят. Самуел.

- Охо - казах. - Как са синекдохите?

- Какво? - видях го ококорен насреща. - Ти ще изтрезнееш ли някога?

- Слушай, от тази работа ще излезе нещо. От ръкописа.

- Какво нещо?

- Нямам представа.

- Чете ли го?

- Още не.

- Значи предчувствие? Прочети ми нещо напосоки.

Отворих папката някъде в средата. Случайно ли? Беше стихотворение, написано със ситен неравен почерк върху откъснат лист от тетрадка.

Как бързо бъдещето стана минало,
мечтите - спомен,
                            спомените - прах.
Недоизпито - прокисна виното.
Смехът е глупост.
                            Страстта е грях.
Плетат старици вън под смокинята.
Мълчат и смятат -
                                    броят на годините.

И изведнъж ги видях: наредени черни старици до варосаната грапава стена; есенното слънце не достига телата им през дебелите елечета; сбръчканите им лица са странно еднакви; морето шуми там долу и равномерният му плисък напомня часовник, но стариците не го чуват, ушите им са вече затворени за външния свят. Седят, нанизани в оръфана броеница, почти преминали отвъд, и само понякога усещат как в изкорубените им гърди шава, свито на шарено кълбо, по едно дяволито, палаво момиченце.

 

II

Обикновените хора обикновено търсят някой или нещо, които са им потребни. Лично аз не се смятам за необикновена личност, но съзнавам колко често постъпките ми са лишени от разумни основания - или както мнозина казват, са глупави. А от позицията на глупака съвсем редно е да обявиш ненужното за необходимо и да се заемаш с усърдно гонене на Михаля, по думите на простолюдието. При това на моя Михал дори не му се знаеше името.

И все пак, захванах се да го търся, започнах една игра, неангажираща и любопитна; homo ludens от моята зодия Близнаци загърби sapiens. Луденсът искаше да открие автора на оръфаната папка ръкописи; сапиенсът му повтаряше да си гледа работата и да забрави веднъж завинаги щуротиите - но кой ти слуша? Една предишна приятелка ме заряза с убеждението, че на мъжете Близнаци им трябват две жени по всяко време - едната да дърпа юздите, а другата да глези бебето. Аз лично нямах нищо против - ако задраскаме издръжката - зодията наистина заслужава да бъде наказана с многоженство за двуличието си. Макар че според друга моя теория не е важно кога и под кой знак се раждаш, а кога си бил заченат. Съвсем обяснимо е в такъв случай защо Везните, зачевани през упоителните коледни празници са уравновесени, духовити и спокойни; Козирозите са рожби на пролетната умора, намусените Лъвове крият зад ръмжене вродените страхове от предстоящата зима и сметките за отопление.

И така, Близнакът - луденс грабна чуждите ръкописи и събра всичкото си любопитство, и без това изобилно в тази зодия.

Какво знаех до този момент? Нищо определено; но можех да заложа на няколко вероятности. Първо, авторът беше мъж, това личеше от почерка. Второ, нещата в папката са прибрани поне от десет години, защото цената на корицата беше отпреди последната парична обмяна - но папката можеше да бъде просто музейна опаковка. Трето (не дотам сигурно) - бил е сравнително млад, защото папката не беше обемиста. Четвърто... толкова. Друго май нямаше. Освен, че е мъртъв. Другото трябваше да науча от ръкописите.

Сметнах за редно просто да чета текстовете и след всяко прочитане да отбелязвам възможните качества на автора, прозиращи зад написаното - докато от мъглата се появят някакви форми. Представих се като художник, нанасящ мазка след мазка с тънката четчица и върху платното изплува отпечатък от човека, отишъл отвъд и забравил сигурно как е изглеждало временното му земно лице. Може би трябваше да му сложа име, докато открия истинското? Господин Непознат, Мистър Хикс, Поетът без име, Никой, Желязната маска, Зоро? Отворих календара, защото кой бях аз, та да пренебрегна Случайността? Днешната дата беше 13 април, денят на свещеномъченик Артемон, презвитер Лаодикийски.

С молив върху папката "Артемон" (май така се казваше кучето на Пинокио?) и си налях чаша вино да полеем кръщението. След това разтворих папката напосоки, извадих един късичък текст, защипан с ръждавеещ кламер - и зачетох.

Ю Б И Л Е Й

Слънцето отдавна бе изпълнило стаята със светлина, но не бе успяло да го събуди. Една муха прекъсна дрямката му и той вяло я прогони с безсилна старческа ръка. Същата ръка, дето снощи й правиха гипсова отливка - да знаят поколенията кой е писал стихотворенията от букварите. Поетът изпита наново неудобството, притеснението от пълната зала, от високопарните думи, дрънчащи тъй фалшиво; от вниманието и уважението - може би искрени - на множеството; от десетките непознати лица, лъснали от любопитство и желание да му се натрапят; от всичко, наречено тържествен юбилей. Сигурно затова бе прекалил с виното, забранено му от години - да удави в чашата притеснението и желанието да се скрие в някой шкаф, докато всичко отшуми.

Е, данданията мина, слава богу. Сега ще си полежи, докато се изпари махмурлукът, а утре ще заминат с жената в планината, където никой не ги познава дори по име. Двама старци, дошли да убиват последните си дни в пущинаците.

Лицето му пламна пак. Знаеше, че докрай ще остане срамежлив и затворен, когато ставаше дума за него и поезията му - а това всъщност бе вече едно. За другите той беше поетът. Не приятел, съсед, наемател, гражданин, роднина - нищо друго. Бяха го осакатили, лишили от всичко и това усилваше стеснителността му. Чувстваше се инвалид сред здрави и силни хора, скриващи съжалението си. Знаеше, че това не е вярно и че няма да се промени. Още т о г а в а, преди половин век той бе разбрал своята различност и не престана да се срамува от това.

Споменът дойде, както всеки ден оттогава и нахлу, отвявайки времето. Двайсетинагодишен студент с къдрав пух по бузите, той лежеше в сумрачното мазе и препрочиташе току-що написаните стихове. Бяха прекрасни според самия него, с нищо по-долу от ония по чуждите стихосбирки. Ах, тия, другите, уредили се някак и пишат, и издават, а повечето са бездарни; но той ще им покаже, те ще видят и ще сведат глави, а издателите ще се тълпят наоколо... Момчето се изправи на кушетката, имаше нужда от слушател, от мълчалив почитател, от каквато е да е публика. За какво е поезията, ако я държим скрита в себе си и тя бавно ни отравя?... Изскочи навън - в мрачния коридор се редяха десетина олющени врати, все студентски стаички, но наемателите им се надсмиваха над поетичните му опити и дори не го канеха на честите си запивки. От една крайна стая се показа момиче по комбинезон, погледна го, прецени и влезе в тоалетната насреща. Беше една малка уличница, останала по студентските мазета, доволна да нощува в легло и да изкара стотинки за цигари. Тя излезе от тоалетната, без да го погледне, и тогава той каза тихо:

- Ей! - Тя се обърна учудено и той продължи, набрал смелост: - Свободна ли си?

- Вече да - поколеба се момичето.

- Ела тогава.

- Нали знаеш тарифата?

Той не отговори. Пропусна я през вратата и затвори. Посочи единствения стол:

- Сядай. - Събра разпилените листа от кушетката. Момичето бе минало зад гърба му и, вече голо, се мушна под одеалата.

- Хайде идвай - измърка то. - Адски студ е.

- Чакай. - Той усети как възбудата стяга гърлото му, прокашля и отпи глътка вода. - Ще ти прочета нещо.

Момичето мълчеше. Или бе свикнало на всякакви, или не разбра думите му. Стори му се добра слушателка - дългокоса, уморена и някак разсеяна. Никога не бе чел стихове пред хора и гласът му трепереше. След първото стихотворение я погледна очакващо. Тя се надигна и каза дрезгаво:

- Ей, малкият, и без стотинка ще ти дам, само не ми чети тези идиотщини!

Той приседна до нея и зачете следващото. Сякаш висеше някъде встрани и виждаше леглото, момичето и себе си, а стиховете кънтяха като далечни камбани. Опита се да задържи момичето, но тя се изскубна, одра бузата му, заплю го и скочи към вратата. Сграбчи комбинезона си, измъкна се навън и нахълта в съседна стая, сякаш гонена от призрак. Момчето седеше вцепенено, стискаше омачкания лист и плачеше от срам - който не го напусна никога.

Да, така беше... Поетът отлепи очи, примижа. На стената отсреща висеше снощната награда - най-голямата досега. Наоколо бе отрупано с предишни - в рамки, статуетки, какви ли не, трупани половин век. Същински излишен и глупав музей. Пазеше го само заради внуците, защото и те някак се срамуваха, че дядо им е поет.

Жена му тракаше в кухнята с кафето. Сега ще дойде, ще приседне с табличката до него, ще го погали по прозрачната ръка. Той ще се взре в набръчканите бузи, ще надникне в избелелите очи и ще се усмихне виновно на момичето, което го заплю в студентското мазе тогава, преди петдесет години.

 

Да-а-а, казах си, след като прочетох два пъти разказа. Ето, стават и такива работи.

И какво следваше от това?

Дали потайният господин Артемон всъщност е бил известен и уважаван автор, водил двойствен литературен живот - такива примери дал Господ в историята. Или е виждал бъдещата слава и признанието като възможност, криеща неподозирани драми; зора, бременна с бури? А може би с разказа е искал да ни отведе другаде, извън случката - в онази точка от всеки човешки живот, когато правиш най-важния си избор? Точката, която някои омаловажават, други подминават, невидели нищо; трети лекомислено отлагат решението за следващия път - а следващ път вече няма. Господин Артемон е разработил вариант на едно следствие; но с тънко намигване ни сочи назад, отвъд годините, във времето и мястото на избора. Ако се върнеш там, излизаш от разказа, всичко излишно се размива и изчезва; и ето те - стърчиш, трепериш от възбуда и обида насред жалката стаичка; гледаш мамещия процеп на скърцащата врата, която бавно се притваря; в краката ти се валят изпомачкани листа с надраскани ненужни думи; мирише на момичешка плът и миризмата се разсейва; празното легло зее като дъно на пропаст, в ушите ти кънти космическа тишина... И изведнъж тялото ти чува, последва духа - изскача през вратата миг преди да хлопне, съвсем опразнено и дрънчащо, втурва се по коридора с омекнали крака и се блъска, ослепяло, в полуголо момиче, залепило на стената мокрото си лице.

Ето, там ме доведе разказът на господин Артемон, и дълго време не успях да се върна в реалността, където трябваше да правя логични изводи и заключения.

Защо винаги е тъй потискащо връщането в реалността?

И аз не правех ли точно това - да извикам един непознат човек оттам, където сам е поискал да се скрие? Нали той е избягал именно от тази реалност? На практика е съществувал в нея, а всъщност е обитавал другия, тайния си свят на образите и идеите, и само понякога се е връщал - да запише с несъвършени думи обреченото на отлитане. Имах ли право да се ровя, воден от просто любопитство, зад стената, с която се е отделил от околните същества?

Сигурно не, господин Артемон. Моето място е отсам, в разумното и очевидното. При наградите и грамотите, при храната и виното, младостта и остаряването. Може би има забрана и наказание за досадните невежи, дето си пъхат носа оттатък, при вас? Или трябва да изчакам - дълго и търпеливо - като черните старици под смокинята: очите ми да се замъглят и ослепеят за видимото и тогава да надзърна, ако ми позволят, зад стената?

Бог знае. Все пак записах след кратко умуване каквото ми бе хрумнало за личността на господин Артемон. Вероятно е следвал университет, познава младежката склонност към писане, бил е стеснителен, но и импулсивен, готов на жестове, но и на дълго търпение. Не красавец, но и без травмиращи недъзи. Друго... Нищо особено. Ако изобщо авторът се покрива с героя си. Което не е толкова честа практика.

Просто нищо.

Обърнах последния лист на разказа да го прибера в папката. На гърба, с много ситен и равен почерк, почти без поправки, бе написано:

ДУМИ, ДУМИ - ДУШИ НА СЪНУВАНИ ПТИЦИ
В МЕНЕ ЛИ СПИТЕ, ИЛИ ВИ УЛАВЯМ ОТНЯКЪДЕ?
МОИ ЛИ СТЕ, ЧУЖДИ ИЛИ НИЧИИ?
ТУК ЛИ ОСТАВАТЕ - ИЛИ ОТНАСЯ ВИ ВЯТЪРА?

СЛУШАМ И ТЪРСЯ -
                                ДА ЧУЯ ОТ БЕЗПЛЪТНОТО МИНАЛО
ДВЕТЕ ДУМИ -
                                        ЛЪЖЛИВИТЕ -
ДЕТО СЕ ПОМНЯТ ЗАВИНАГИ.

 

III

Да, непознати приятелю Артемон - и аз се ослушвам за нещо хубаво от миналото; и след като не чуя нищо, хващам се за написаното. Поне то е останало. Грубото, несъвършеното. Scripta manent. Духът, възвишеното, сянката - те са отлетели. Защо ли всички тълкуват добрата римска поговорка като възхвала на написаното? Все едно да записваш някак си песента на вятъра, на славея, на морето; въздишките на планината, ромона на потока - и да твърдиш, че това е истинското и важното. Колкото и точно да записваш, с каквито и да е знаци - ще доловиш ли недоизказаното, скритото между думите? И ще го възпроизведеш ли дори приблизително точно?

Споделих тези размисли (както и кана вино) със Самуел Бенвенисти и той се запали на тази тема.

- Как го беше казал този мъж за думите - души на сънувани птици, нали? Това напомня ли ти нещо?

- Няма пряка връзка, но се сетих за Пиндар: "Сън на сянка са хората."

- Ако го допълним с Юнг - сянката според него е хранилище на всичко неприемливо за съзнанието.

- Следователно хората са сън за всичко неприемливо за съзнанието.

- И ако отъждествим Бог със съзнанието...

- Хората - това е кошмарът на Бог.

Останах доволен от умозаключението си. Самуел се ухили възхитен:

- Запиши тази сентенция на старогръцки и латински. После ще обявиш, че си я изровил отнякъде. Кой ще повярва, че ние двамата с теб сме я сътворили? Или да я наречем Теоремата на Ники-Самуел, добре ли звучи? Е, трябва да бягам, пак закъснях.

- Къде си хукнал?

- Ами и аз като твоя тайнствен автор - отивам да чуя ония двете думи, лъжливите. Дето се помнели завинаги.

Преди да излезе, Самуел се обърна и каза, вече сериозен:

- Хората - кошмарът на Бог... Сигурно е безкрайно вярно.

- Ще го запиша.

Харесвах тези игри с многозначността на думите - могат да създадат купища интересни сентенции, но освен това те раждаха идеи, недостъпни за правоъгълната логика. Ненапразно толкова обичах сократическите диалози - а това пък пораждаше нетърпимост към разговорите от битов характер в кръга храна - пари - здраве - жени - коли - спорт.

Сигурно затова съм толкова скучен.

Кимнах за нова кана вино и не усетих кога са я донесли. Без никаква връзка в главата ми от сутринта бръмчеше досадно един телефонен номер. Прост шестцифрен номер, изписан с черен химикал върху кариран лист, с небрежен, позабравен почерк. Бих го писал аз, преди поне двайсет години в модерните тогава абитуриентски тефтерчета от типа "Не ме забравяй!". Номерът бе на един съученик, с когото не бях толкова близък и едва ли някога съм му звънил. Бях го забравил напълно, това шантаво момче; изобщо училището не е сред любимите ми спомени. Защо тогава ми се яви този номер?

Истина е, че ако трябваше да си спомня нещо интересно от пропилените си години в гимназията, щях да избера този съученик. Казваше се Марин, казвахме му Момо - това ни звучеше някак подигравателно. Момо си беше откачен; но още тогава подозирах, че той просто ни превъзхождаше. Имаше определени възгледи за света, който ние побирахме в една бухнала момичешка пазва или най-много в едно футболно игрище. Момо знаеше много в разни съвсем ненужни области, а най-важните като киното, спорта и секса не съществуваха за него. Сега и аз също не понасям празните разговори за убиване на време, независимо колко ще са разтоварващи - а Момо ги мразеше още тогава, когато водихме единствено такива, така че бе сам и вглъбен в себе си - несъмнен признак за откаченост първа степен. Радваше ни единствено когато го изпитваха - тогава винаги ставаше по някой цирк. Той не само имаше специфично отношение към предметите, различно от нашата законна омраза - но и го показваше доста предизвикателно. Веднъж го изпитваха по някаква математика, учителят се дразнеше от Момо, Момо го нервираше просто със съществуването си, работата отиваше към резонната двойка и всички се забавлявахме. Разбирах напълно Момо - самият аз никога не се ангажирах с конкретно число, когато решавах математически задачи. Тогава Момо пристъпи към катедрата и попита даскала, втренчен и блед като герой пред бесило:

- А вие самият решавал ли сте теоремата на Ферма?

Учителят онемя, опита се да се ухили и да ехидничи, но излезе съвсем фалшиво:

- О, много знаем, значи! Ферма, а? Пък една задача не можем да решим на дъската.

- Първо на първо - изграчи Момо с глас, преливащ с пубертетско достойнство - тази задача въобще не ме интересува. И второ - просна го той в нокаут - няма право да ме изпитва математик, който не е пробвал да докаже теоремата на Ферма.

Разбира се, всички ние едва тогава чухме името Ферма и го запомнихме така, както никой учител не би ни го втълпил.

Не бе по-различно и отношението му към останалите предмети. На химичката заяви, че химията е просташка пародия на алхимията, защото й е отнет най-важният, философският елемент. Изучаваната литература наричаше битова фотография, физиката смяташе за сбор от заблуди на хора, удряни с тежки ябълки по главата. Историята записваше делата само на палачите и завоевателите; изобщо между Момо и учебната програма лежеше пропаст от фундаментални несъгласия. Виж, езиците нямаше защо да ги учи, той просто ги знаеше, и това бе близкото между двама ни. Любознателността вместо помощник бе станала главното му оръжие срещу учителите и никой не разбра как всъщност Момо завърши гимназия. Вероятно бе надделяло правилното даскалско схващане, че най-добре е да пуснеш глупака сам да си троши главата в житейската битка, отколкото да му я пълниш насила с ум, разум и добродетели.

Последното, което бях чул за него, бе, че опитвал няколко години да запише богословие, но все не го приемали.

И ето, след четвърт век неочакавано бе изплувал телефонният номер на Момо. Не се питах защо - откакто знаех, че случайности няма, бях почнал първо да действам, а после да се питам защо съм постъпил именно така. Отидох до гостоприемното барче, поисках телефона и набрах номера.

Ръцете ми трепереха.

Веднага познах гласа му, само от късото "ало".

- Марин - запитах.

- Аз съм, Ники. Здравей.

- Позна ли ме ?

- Разбира се.

- Сякаш си допускал, че ще се обадя.

- Знаех. Питам се все пак защо.

- Ами... - замислих се. - Ако се видим, ще ти кажа.

- Утре. Сега съм зает. Утре по това време. Там, откъдето звъниш.

- Добре. Това е на ъгъла...

- Знам къде е. Радвам се, че позвъни. До утре.

Момо затвори, а ръцете ми друсаха слушалката като шейкър. После седнах, зарових нос в чашата вино и се опитах да не мисля за станалото. Утре всичко щеше да се изясни.

Как беше? Хората - кошмарът на Бог?

И тогава разбрах защо тази сентенция Ники - Самуел ме бе върнала към папката на господин Артемон. Сутринта от нея бе изпаднало (случайно?) едно от карираните старовремски листчета, чернова на стихотворение, може би останало неоформено; но смисълът му доста напомняше нашата теорема. Извадих го от чантата, разстлах го между каната и пепелника - то залепна като кръчмарска сметка върху покривката. Нищо чудно да бе драскано в някой бар, през тъжния промеждутък време от плащането до тръгването. Всичко съвпадаше - настроението, почерка, небрежността, придаваше на тъгата вкус на обреченост.

Как ще летим,
                    натежали от земните знания?
Свободата на червея - върху хляба да гние -
                                                                        е нашето знаме
Да се ровим в пръстта е вече призвание.
Във стомаха е Бог -
                            разглезен и все ненахранен.
А когато удари камбаната
                                        мъртвите да събуди
Ще запушим ушите -
                                        и присъдата няма да чуем.

Черновата бе твърде четлива, с няколко дребни поправки, явно правени веднага. Дали стихотворението е доработвано, преписвано и прочие, щях да разбера, когато прочета цялата папка. Засега бе това, и ако представляваше някакъв знак, трябваше да го разгадая.

Усещах как господин Артемон постепенно ме обсебваше.

Литературните разбори навремето започваха с "Тук поетът е искал да каже...". Какво е искал да каже, това никой не знае. Понякога и авторът. Каквото е казал, то си е записано. А как ще го тълкуваш, си е само твоя работа. Четенето на поезия е личен акт. Седиш си в мрачното сепаре с кана вино и четеш под шарените реклами несъществуващия автор Артемон.

Как ще летим, натежали от земните знания?

Близостта ни с автора може да се състои и в презрението към земните знания - тези, които ни приковават към физическия свят, които сме обявили за най-ценни и ровим, търсим ги като златотърсачи в калта, запъхтени и невиждащи в подножието на планини от злато. Прав беше Момо - всяка наука е фалшива, преходна, днес е Нютон, утре Айнщайн, сетне още десетки като тях, прекроители на науките. Колко двойки са изписани по света за теореми, които се оказват лъжливи! А просто трябва да летим.

Ако можем.

Свободата на червея - върху хляба да гние -
                                        е нашето знаме.

Тук господин Артемон е докоснал твърде чувствително ценностната система на съвременния човек. След като векове наред хомо сапиенс си е поставял за висша цел хляба - тази дума включва неутолимия глад за всички земни и плътски благини от обикновеното битово преяждане до Крезовата банкова сметка - сега Артемон определя тази цел като свобода на червея. Ех, поете, поете! Такива като тебе никога няма да спечелят любовта на масите. В най-добрия случай няма да ти обърнат внимание. Както сигурно е станало.

Да се ровим в пръстта е вече призвание.

Толкова лесно е да паднеш в калта, след като веднъж се омърсиш! Първоначалната погнуса бързо се изпарява, мръсотията почва да изглежда забавна като бой с торти, после незабелязано става необходима, намираш й оправдания, докато накрая решиш, че си роден в нея и за нея, пръстта е погълнала духа ти, а омърсеното тяло е готово да се слее с нея.

Във стомаха е Бог - разглезен и все ненахранен.

И тогава идва ред не да забравиш Създателя си - а да го унижиш. Да го изравниш с най-низшата част от низшата си плът и да го направиш недостоен дори и за нея. По какъв друг начин ще се оправдаеш и издигнеш в собствените си очи? Падението ти се превръща в победа. Бог не е мъртъв, той съществува някъде в червото на червея. Тогава от какво да се плашим? А дойде ли Съдният ден, нека си свири тръбата, нека удрят камбаните - нали сам Спасителят бе казал, че ще чуят само тези, що имат уши? Червеят е недосегаем. Той е намерил своята Свобода. Бог ще съди слугите си. За какво сме му ние? Ако господин Артемон бе изучавал теоремата на Ники - Самуел, трябваше тук да възкликне: Хората наистина са кошмарът на Бог! Но уви, по негово време двамата мислители още не са стигнали до това прозрение и горкият поет се е мъчил да формулира същия извод по обиколен път, както хиляди мъдреци преди него. Сега, когато формулировката е открита, може да се намерят и други начини за доказването й - но чак сега! Момо би казал, че наглед няма нищо по-просто от закона на Архимед или който беше там, ама само дето не се е удавил, докато му блесне формулировката. Ето и нашият закон, разгледан, примерно, математически. Ако Бог е положително число, а хората отрицателно, за да съществува световна хармония трябва и плюсът и минусът да са еднакви по сила. Но знае се, че голямата част от човечеството е обърнало гръб Богу, а самото човечество набъбва непрекъснато и относителната част на хората, търсещи Бога, намалява. Така Създателят е принуден непрекъснато да увеличава разходите си от любов и добрина като родител, чийто разхайтени деца пръскат богатството му по бардаците и му се подиграват при това. И това ако не е кошмар! Какво ли ще каже Момо по този въпрос? Сервитьорът реши да ускори мисленето ми с една каничка и успя. Имам някаква мистична власт над всички лица, разливащи и разнасящи напитки. Допуснах, че и господин Артемон е общувал с тях. Иначе трудно би отлепил криле от калта. Това стихотворение не даваше особена информация за автора си. Освен констатираната вече небрежност към собствените текстове, какво можех да добавя? Долавях аристократично презрение към битовите хорски проблеми, но това не подсказваше професия или произход. Стремежът към духовното имаше светски привкус и нищо повече. Засега господин Артемон оставаше в пълно затъмнение. Хрумна ми, ако го разкрия, да издам някои негови неща. Стига да не ме разочарова по-нататък. После в барчето влязоха едни приятели с повод за черпене и средства за това.

Както мъдро бе казал някой - хората са кошмарът на Бог.

 

IV

- Ние мислим, че научаваме нещата - завърши Момо, - а всъщност сме ги знаели отпреди, може би заложени преди рождение, и само се връщаме към тях, опитвайки се да ги осмислим. Аз запомних най-важното: че единствено любовта и познанието са от някакво значение. Нищо друго. И животът ми се промени моментално.

- Това за любовта по принцип е известно - обадих се.

- Като казвам запомних - обясни Момо бавно и търпеливо, - имам предвид тази формула да стане определяща в живота ти. Постепенно от една абстрактна идея тя се материализира, осъществява се във всяко твое действие или мисъл. Изпълва се със съдържание, става цел и едновременно с това средство. Да постигнеш любов и познание чрез любовта и познанието.

- Още една каничка? - попитах делово. Момо кимна. Идеше ми да му кажа, че любовта му, дори да не е обхванала всичко и всички, поне е включила виното. Изобщо реагирах твърде глупаво на промяната в обекта на хлапашките ни подигравки отпреди двайсет години. Така ни дразни съседското сополиво отроче, когато след години ненадейно стане министър. Този ли нещастник? Боже, пази държавата, той беше... и така нататък, знае се какво.

Сега до мене бе съвършено различен човек. Младеещ дългокос мъж, облечен с естествена небрежност, с присвити и разбиращи котешки очи. Момо излъчваше строга обаятелност, погледът му - ако те пусне вътре в него - можеше да значи всичко. Сякаш пъпчивата юношеска обвивка бе съдрана и отвътре бе излязла съвсем друга личност. Дори ми беше неудобно да го наричам Момо. Казах му го, а той се ухили: нищо, всички ми викат така. Смехът му също бе различен - плътен, приятен, звучеше някак школувано. Чак след време разбрах (спомних си), че смехът на човек се влияе, приспособява се към другите участници в разговора; тъй че Момо се смееше през тази първа среща някак неутрално, дружески, като да не ме уплаши с нещо прекалено странно.

Изобщо Момо ме стресна и превзе, въпреки момчешкото ми раздразнение; той обаче не долавяше това или не му пукаше.

Бяхме седели около два часа в барчето според часовника и през това време преживях целия досегашен живот на Момо.

Родителите му били твърде увлечени от идеята за общуване с отвъдното и това повлияло на Момо - преди всичко той научил, че има хора, различни от сивите маси народ, и неща, забулени и незрими, по-могъщи от земната власт. Той обаче се ужасявал от автоматичното писане на майка си - имали стотици папки с нейни записи, направени в състояние на сладък унес; майка му просто не можела без всекидневната връзка с невидимите същества, които движели ръката й с нечовешка скорост по листа и извън него - върху мебели, стени, навсякъде; съществата отговаряли на всякакви въпроси, правели хороскопи, предавали съобщения от умрели, рисували звездни и земни карти, предупреждавали за болести и опасности, съветвали с кого да се общува и от кого да страниш; диктували рецепти и изобщо били част от семейството за разлика от приятелите, които отдавна се били разбягали. Майка му умряла в отлично здраве на четирсет и две години, като последните записани редове, излезли извън листа върху масата, гласели: Време е да се прибереш при нас.

Момо бил на двайсет години. Баща му почакал малко от учтивост и набързо се оженил, понесен от поривите на ревящите четиридесет. Отишъл да живее в провинцията при новата си жена и само понякога пращал на сина си месо в буркани, мас, спържа и омазнени писма, в които най-духовното било, че прасето предало Богу дух.

Две години Момо кандидатствал богословие, но ниската диплома от гимназията го препънала. Но не съжалявам, каза той; през това време изчетох всичките им учебници и така спестих цели три години. Сега нямам титла, но пък съм с три години по-млад.

В страстта на майка ми и донякъде на баща ми, сподели Момо, имаше нещо демонично, но все пак беше ужасно привлекателно и точно този магнетизъм ме плашеше. Не исках да бъда обсебен изцяло като мама, макар че тя бе напълно щастлива в този свой свят. Извън него животът за нея бе спрял и излишен. Нямаше ценности, смисъл, събития - нищо. Всичко бе предопределено отвъд, някакъв невидим Олимп решаваше съдбите и хората бяха само пионки. Разбираш ли, отнето бе най-важното, което Исус донесе: правото на избор. Ако майка ми бе принудена да избира между две неща, значи и двете бяха предложени от едни и същи сили, следователно са равностойни и изборът е безсмислен. Пълната обреченост на всяко земно усилие винаги е била удобно убежище, в което да прекараш уютно и безотговорно живота си. Това ме отблъскваше - аз вярвах в човешката мисия на земята, макар и понятие да нямах каква е тя.

Така или иначе, Момо е бил един различен млад човек и като всички различни живеел в пълна самота.

Един ден той седял вкъщи, обзет от меланхолия и зяпал наследството от майка си - цяла стена с папки, записани със страхотна скорост под диктовка отвъд; рисунки на най-странни същества, предали образа си по същия начин; звездни карти, указващи най-краткия път до планетата на събеседника; пейзажи от техния свят в някое друго измерение. Момо не смеел да хване молив в онези години - усещал, че ако само веднъж ги повика мислено, съществата няма да го напуснат никога. И тогава скочил, събрал всичките папки и хартии, трупани двайсет години от покойницата; опаковал ги с треперещи ръце, изнесъл ги пред къщи и хлътнал в ъгловата кръчма насреща. Когато излязъл среднощ, боклукчиите били отнесли всичко, стаята горе зеела опразнена, а в душата на Момо, окъпана от виното, царели спокойствие и хармония както никога дотогава.

Може би този бил моментът на несъзнателния избор; Момо продължил нататък без посока, воден от инстинкта си. Дали чакал някакъв знак, дали търсел, без да знае, някое насочващо събитие, или разчитал на случайността, това и сам той не успял да определи. Стотиците прочетени книги били пълни с противоречия и незнание; те били предназначени за неофити, едва пристъпящи в света на духовното. Книгите учели предимно на вяра, но нея Момо имал; той търсел познание и отговори, пораждащи нови въпроси, така че да излезе извън затворения кръг на вярата, без да я губи или отрича. Съществата от света на майка му не го безпокоели вече и той никога не съжалил, че им обърнал гръб. Бил израснал с тях и го дразнела тяхната достъпност и ограниченост. Може да били полезни вместо домашна енциклопедия, но не били водачите, които духът му мъчително търсел.

Момо се усмихваше при спомена за тогавашните си терзания, но никак не му е било лесно. Чувствителен и раним, той се обвинявал в глупост, мързел, посредственост; не бил способен да формулира какво желае и кое го мъчи, защо сърцето му бие неравно и нетърпеливо, коя сила стиска гърлото му и защо сълзите тежали постоянно зад клепачите. Потърсил решение при момичетата, но две-три епидермални връзки само го объркали повече. Нищо не било както трябва - а Момо знаел, че в такъв случай самият той не е наред. Неговата различност, биеща на очи в обществото на училището, казармата и младежките компании, не впечатлявала никого вече. Хората наоколо се грижели за семейства и кариера, битовият им свят ги бил погълнал и смлял; Момо нямал място в него. Самотата сред тълпа е най-потискаща, пораждала омраза към другите двуноги, обединени от странните си стремежи към телесно благоденствие. Всяка капка омраза се натрупвала като наркотик, изкушението да му се предоставиш било твърде примамливо - тъй естествено е да презираш човешкото стадо, побъркано от противните си чревни представи за щастие. Но омразата погубвала и самия него, бил достатъчно чувствителен и го разбрал, преди да е отровен докрай. Друго чувство трябвало да го води - любовта. Изтърканата и изкривена любов, дето човешкото стадо препускало от векове отгоре й, без да му е потребна; любовта не като чувство за употреба от човек към човека, а като начин за съществуване в света, извън него и във вечността.

Момо потърсил тази любов в книгите, в молитвите, в мечтите и намеренията си, събирал я прашинка по прашинка, трупал я и чувствал как душата му се отваря, жадна за още и още. Бях толкова омаян и щастлив, каза той - и само треперех да не ме отклони нещо от този път. Измислих си една игра - срещам някой непознат, например продавач или таксиджия, в краткия миг на общуване го обиквам, вдъхвам му любов и чувствам как тя ми се връща отразена, но с двойна сила, без самият човек насреща да разбира това. Беше невероятно, тези първи упражнения ми донесоха щастие, каквото не познавах преди. Дотогава смятах, че интелектуалните победи над околните ми носят щастието - а то е било само човешката борба за лъжливо превъзходство. Като че да наддумаш някого е нещо повече от реторическо умение. И какво?

Разбира се, това било само началото. Опиянен от внезапното си откритие, Момо не предполагал колко прегради в душата му трябва да разруши кротката настойчивост на добротата. Предразсъдъци, идеологически и морални бариери, неприязън, непоносимост, омраза - всичко трябвало да бъде стопено, изчистено и забравено; защото лесно е да обичаш ближния си, но как се обиква врагът? Как робът да обикне тирана, осъденият палача, жертвата - своя мъчител? Още не мога, призна Момо - толкова отдавна се насилвам, а все още има хора, които бих душил с голи ръце. Повярвай - и светците понякога са скубали чужди бради, да не говорим за моя покровител Николай Чудотвореца Мирликийски, който нокаутира Арий пред цялото свещено войнство. Какво остава за мене?

Момо разчиствал душата си и на освободеното място насаждал зрънца доброта и любов - години наред. Отначало мислел, че това ще свърши бързо, ще стане добър, близък с призваните и ще прекара живота си в спокойни радости и достойнство. Но се лъгал - нямало свършване, любовта се оказала безкрайна нива, трябвало все повече да сее и все повече да жъне; един процес, неспирен кръговрат; като пожар било, вулкан - и да искаш, няма връщане. Ти гориш в него, а той извира от гърдите ти.

Как реши задачата - попитах го - да обичаш врага си? Дори като словесна конструкция звучи нелогично. Прошката - отвърна Момо. - Прекрасна форма на любов е прошката. Открих я случайно... не, глупости говоря, беше ми дадена възможност да оценя нейната сила и оттогава... впрочем да ти разкажа ли? Добре е да знаеш, защото представата ни за прошката във всекидневната й употреба е също толкова принизена и извратена, както и за любовта. Какво значи да простиш на съседа, че те напсувал, или на жена си за една изневяра? Дребни всекидневни неприятности; прощаваш, отминаваш и забравяш.

По онова време Момо живеел с едно момиче и се смятал за щастливо влюбен; освен че било красиво, момичето споделяло устрема на Момо към божествената любов. Той не успявал да си обясни какво намирала тя в него, макар че огледалото му показвало младеж твърде симпатичен и различен от някогашния пъпчив многознайко. Всичко това накуп много приличало на щастие и Момо бил уверен, че е възнаграден за любовта, станала цел, средство и среда на съществуването му. Изумен и възхитен от хармонията между душите и телата, Момо едва дочувал вътрешния глас, който понякога нашепвал за нещо нередно. С времето гласът ставал по-настойчив и тревожен, докато накрая Момо се вслушал, изпълнен с притеснение - смятал, че предава любовта и щастието си, щом допуска съмнение да ги гризе.

Първоначално забелязал, че момичето твърде често нарушава уедиинението му в часовете на медитация и молитва. Намирала някакви дребни поводи, връщала Момо в глупавия делник и прекъсвала връзката му с духовния свят прекалено редовно. Тя знаела, че това уединение захранва Момо с енергия, сила и любов, самият той я учил как да достига божествените извори и да пие от тях; а ето, сега сякаш нарочно пречела като ревниво малко дете, намърдало се между родителите си в любовна нощ. Това не подразнило Момо, той бил надмогнал вече естествената човешка раздразнителност; но все пак си дал сметка, че това непременно означава нещо, след като случайности в живота няма.

Момо не поддържал връзка с такива близки приятели, от които да бъде откъснат, но почувствал как неусетно е бил отдалечен от други свои любими неща - самотните разходки из планината, ровенето до забрава в библиотеките, чакането на изгрева, когато слънцето залива земята със сили и любов. Замислил се и скоро налучкал безспорната истина - това било свързано с неговото момиче. Нищо не й казал, не искал да я засегне, може би незаслужено - ами ако го правела поради егоизма, съпътстващ любовта? Обаче съмнението все повече отваряло очите му. Макар да си повтарял, че всичко е глупаво самовнушение и упорито търсел причините в себе си, все пак забелязал стистнатите устни на момичето, когато й говорел за приливите на божествена любов; как гневно се извръщала, щом споменавал за световната човешка хармония, приближаваща с ерата на Водолея; а може би съм й доскучал, казвал си Момо и укорявал себе си. Чувствал се зле през тези месеци, болнав и уморен, лекарят го тъпчел с витамини и Момо се питал къде е сгрешил и дали болестта не е цената на незаслужено изживяното щастие.

Една нощ му се явил насън страшен надпис - с червени букви, стичащи се като боя, било написано: "В джоба до сърцето ти." Бил ясен и тревожен сън, Момо станал като лунатик, пребъркал дрехите си и напипал в хастара на любимото си и единствено яке нещо твърдо. Разпрал го и извадил от подплатата зашито пликче със странни предмети вътре: вълнен конец, семена някакви, парче кост, нещо като копче или мънисто, жълта хартийка с драсканици. Разглеждал ги, бос и разтреперен в коридора - това прекалено приличало на долнопробна магия, за да бъде друго. Щом се посъвзел, събудил момичето, размахал шепата боклуци под носа й, то подскочило, уплахата полека преминала в самоувереност, твърде нагла според Момо. Да, казала тя, а красивите й очи предизвиквали Момо да им залепи по един шамар - аз ти направих магията. Какво от това? Защото те искам до себе си, само за мен, а не за всеобща употреба, разбра ли? Не ми трябва светец и икона, искам любов към самата мене, а не като част от скапаното човечество! Аз съм личност, аз съм жена, искам семейство, деца, обич и спокойствие! Хич не ми пука за никого, този свят е от хиени и олигофрени, ти ли ще го промениш? Себе си трябва да промениш, да слезеш на земята, не да ми блееш като небесна овца! Имаш мене, не ти ли стига тази любов?

Монологът на момичето бил много по-дълъг; когато свършила, Момо вече се бил облякъл и последните думи зад гърба му не изразявали толкова любов и преданост, а напомняли казарменото му време. Когато главата му се прояснила, очаквал да посрещне мъката с търпението, култивирано през последните години; но неочаквано почувствал единствено облекчение и жажда за живот, сякаш изплувал изпод водата и поемал първа глътка въздух.

Небесна овца, а? - подсмихнах се аз. Да, разхили се и Момо - толкова години оттогава все си повтарям - дали наистина не се превръщаш, приятелю, в небесна овца? Мислех си, че омразата ще ме задуши тогава. Всъщност тя ми помогна, донесе ми облекчението. Тя бе изтласкала и заличила любовта, която не бих понесъл тогава; за мене беше забравено и различно чувство, а всичко различно беше по-малко болезнено. Мразех онази госпожица, докато усетих, че омразата вече ме отравя; и тогава изведнъж простих. Простих - и това беше ново, непознато откровение! Човекът, посегнал на единствения смисъл да съществувам - а аз му простих и го обикнах пак.

- Но не се върна при нея, нали? - полюбопитствах.

- Не, разбира се. Онази любов бе друга. Разбираш ли, прошката не изключва наказанието. Просто заличих омразата. А за връщане - как не!

- Щеше да развалиш всичко - похвалих го. - Щеше да бъде съвсем латиноамериканско. Но още не си ми казал най-интригуващото. Защо и как се срещнахме тук двамата с теб, седим и ти ми разказваш живота си.

- Пътят е дълъг - замислен рече Момо. - Но ще ти кажа съвсем набързо някои неща. Не мога да виждам и чувам всичко, което бих желал. Показва ми се само най-необходимото за момента. Е, трябвало е да те видя - и те видях снощи тук как отиде на телефона, набра ми номера и се обади. Така е трябвало да стане и стана. Смисълът е още скрит за нас. Ще го разберем, ако му дойде времето. А дотогава да оставим нещата да си текат, да чакаме знаци, напътствия, заповеди - каквото дойде.

- Да се взираме в случайностите - допълних.

- В така наречените случайности. Най-добре е за забравиш тази дума. Случайности няма. Има предложения за избор.

- През това време ще те запозная с един мъртъв поет. Не му знам името. Попаднах на една негова папка съвсем...

- Случайно ли? - разсмя се Момо. Слушай, казах вече. Ако съществуваха случайности, светът просто щеше да се нарича все още Хаос.

 

 

© Коста Радев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.05.2015, № 5 (185)

Други публикации:
Коста Радев. Лабиринтът към Монтевидео. София: Работилница за книжнина "Васил Станилов", 2004.