Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КОСТИЛКИ ОТ РАЗКАЗИ

Коста Радев

web

*

Още преди да слезеш на летището в Хондурас, става ясно, че нещо не е наред с тази държава. От високото не се виждат ни паралели, ни меридиани, да не говорим за екватори; да се чудиш къде се намира и изобщо намира ли се. Не знам как се казва столицата, но името й хич не ми хареса. По-подходящо ми се стори за име на текила бар. Но пък кой знае каква ще им е и текилата. В страната се въдят много гадинки, част от които насекоми. Навремето местните вероятно са ги отглеждали за храна, докато дошли белите и наложили бобените консерви. Също и християнството. А през 1807 (или 1916 може би) пътуващи монаси, вероятно от Шао Лин, били погълнати от вулкан в джунглата. Не се знае точно къде, някои споменават Чили или Ямайка, но определено е бил вулкан или водопад, а не кайман. Кайманът не гълта жертвите си цели, а първо ги смила на кайма. На всичко отгоре сигурен източник помни една местна легенда, според която четирсет хондураски момци, принуждавани насилствено да сключат брак, сплели косите си и скочили в океана. Или в Амазонка, а може и в Берлин, това не е съществено.

Поради тези и други уважителни причини - като липсата на свидетели и доказателства за съществуването на тази държава - аз решително заявявам: Никога, ама никога няма да стъпя в Хондурас!

 

*

"Купувам запусната къща близо до гробище. Оглед - 22 до 03 часа".

Инспекторът прочете още веднъж обявата, изсумтя и хвърли вестника на бюрото си.

"И какво толкова съмнително има в тази обява, че подлудиха цялата полиция?" - помисли той и надигна шишенцето с гъста червена течност, която трябваше да му стигне до края на дежурството.

 

*

При развода госпожа Шуши представи неопровержими доказателства, че мъжът й е лъжец, фантазьор, манипулатор на чувства, фалшификатор на действителността, досаден философ, масов подбудител към изневери; на всичко отгоре живее в шизофренно състояние и няма пари да си храни семейството.

"Какво толкова съм виновен? - мислеше тъжно мъжът й, докато погнусените зрители в залата чакаха да чуят жалките му оправдания. - Нали самата тя избра да се омъжи за писател?".

 

*

Напоследък Николай получаваше оргазъм единствено когато си представяше как удушава жена си с голи ръце. Очевидно нещо в брака му не беше наред. Николай се оплака на братовчед си Жужо, ветеринарен фелдшер. Жужо се беше женил четири пъти и имаше повече опит, но все пак настоя за подробности:

"Кога става работата, когато сте двамата, или можеш насаме?". Николай поясни, че е опитвал насаме, но не е същото.

"Някак фалшиво става, насила".

"А представяш ли си какъв кеф ще е, когато я удушиш наистина?" - каза замечтано Жужо и веднага отиде при жената на Николай. Бяха любовници от четири години. Двамата инсталираха тайна камера с аларма над брачното легло и когато Николай най-сетне се реши да я удуши наистина, го заснеха. Тикнаха неуспелия удушвач в затвора за десет години, а Жужо и жената заживяха щастливо. Тя не можеше да се насити на неутолимата мъжественост на Жужо - стиснал очи, ръмжащ като заключен звяр и сграбчил с треперещи пръсти пухкавата й бяла шия.

 

*

"Не е ли странно - усмихна се вождът, когато бързоходецът му съобщи, че натрапникът капитан Кук и екипажът му са избити. - Е, довечера ще има интересно пиршество".

"А кое е странното, шефе?" - не разбра бързоходецът.

"Ирония на съдбата - обясни вождът. - Нали точно той ни научи да готвим с картофи".

 

*

"Толкова го обичам - проплака отчаяно жената. - Дали да не се хвърля под влака като Ана Каренина?".

Идеята не й допадна. При Каренина сигурно е било по-иначе. Пък и влаковете са ужасно мръсни.

"Но моята любов е обречена. По-добре да замина тайно някъде в пустинята. Като Рут от "Златотърсачката", която намери там същинската си любов".

Само че Рут копа в камъните десет години и накрая се омъжи за каторжник, сети се жената. И ядеше скакалци и скорпиони. Как бих хапнала скорпион?... Тя потръпна от отвращение. Ах, защо точно на мене се случи?

"Любов като моята трябва да бъде отмъстена. На всяка цена! Какво направи Елза от "Бисерни сълзи"? Измисли си алиби и после отрови онзи мизерник с антифриз. Полицията реши, че сам се е нагълтал, а Елза се сгоди за графа. Така стават тия работи!".

Не, пак не се получаваше. Първо, не знаеше какво е антифриз и откъде се купува. И как ще му го налее в устата? Освен това и алибито... Прекалено сложно.

"По дяволите! - изруга жената - само да не бях толкова влюбена! Голяма тъпня!".

Стана и отиде в книжарницата. Бяха й обещали нови увлекателни и най-вече полезни четива, с готови решения на всички дамски проблеми.

 

*

"Нищо лично. Просто справедливост"

Отело

 

*

Бог се събуди, прозя се и посегна към чашата си. Нямаше вода. Вътре се беше образувало нещо като паяжина. Разни клъбца блещукаха, край тях се въртяха хаотично други топчета, лъскави прашинки се щураха насам-натам, оставяйки светещи опашчици. Цялата тая плетеница шаваше съвсем безсмислено накъдето й скимне.

"За малко задремеш - помисли Бог, - и се завъждат всякакви гадинки".

Той стана, отиде до мивката, изплакна чашата и си наля студена вода за разсънване.

 

*

Петър имаше рожден ден и реши да си направи подарък - да изневери на жена си.

"Така де - заключи той, - тя едва ли ще ми подари нещо такова".

Речено-сторено.

Но с кого?

Съседката? Тя веднага ще се похвали на целия блок.

Колежката? Върло грозна. Чак хлебарките се крият.

Студентката долу? Добре, ама ако поиска пари?

Продавачката на ъгъла? Мирише на развалени чушки.

В това време влезе жена му по нощница. Нахвърли се отгоре му и измърка:

"Лягай да си получиш подаръка!"

И докато Петър покорно го получаваше, жената си мислеше:

"Що ли съм толкова тъпа? Можеше да ми се размине с една вратовръзка".

 

*

Исус и учениците му стигнаха едно село, където, казваха, имало някакъв луд човек. Бърборел невнятни думи и само понякога се взирал в небето, сякаш чака някого. Исус отиде при човека, разгърна дрипите му и прошепна:

"Кажи, човече, каква болка мъчи душата ти, и ще я прогоня".

Клетникът се взря в Исус и промълви:

"Щастие, рави. Трябва да има щастие за човека. А къде е?"

Исус потръпна. Лудият повтори:

"Къде е щастието? Знам, че съществува! Инак за какво има Бог?"

И пак се уви в парцалите. Исус се върна при учениците си, поведе ги и рече:

"Как да му помогна? Та неговата вяра е по-силна от моята."

А в себе си се помоли:

"Отче мой, прибери душата на този клетник, преди да е разнесъл заразата и светът да се провали."

И потръпна, прогонвайки забранената дяволска дума, която можеше да направи човеците богоравни.

 

*

Току пред стените на Йерусалим фарисеите посрещнаха Исус и учениците му. Исус остана насаме с посрещачите и им каза:

"Срещнах едного, който знаеше за щастието".

"Да - усмихнаха се фарисеите, - казаха ни. Погрижихме се да замлъкне".

"Чудя се - замислен рече Исус - дали Отец ми не измисли дървото на познанието само за да забрани това глупаво щастие".

"Само Той си знае - рекоха фарисеите. - Нашата работа е да пазим света от тази напаст".

"И сега?" - попита Исус.

"Сега ли? - загадъчно отвърнаха фарисеите. - Сега остана само един, който знае тайната".

И дадоха знак на стражите, дебнещи в околния мрак.

 

*

"В неделя съм на погребение" - каза дон Вито и поклати тъжно глава.

"Кой, някой близък ли?".

"Един прекрасен младеж. Поиска ръката на дъщеря ми".

 

*

Иван вървеше по тясната алея край парка и мислеше нещо. Насреща му се зададе мъж с детска количка и Иван се отдръпна към храстите да му направи място.

"Благодаря" - кимна усмихнат мъжът и добави:

"Желая Ви щастие!"

Иван продължи, но не можа да се върне към мислите си. Обзе го някакво внезапно вълнение.

"Щастие ли? Кой пожелава щастие? Да нямам рожден ден?"

Нямаше. Това беше притеснително и някак дразнещо.

"Тогава откъде накъде? И какъв е тоя? Не те познава изобщо и изведнъж - щастие! Или пък се подиграва?"

Раздразнението нахлу отнякъде, сграбчи го за гърлото.

"Ходят разни, плямпат и тормозят минувачите! Е, може и да е просто луд, ама тогава да си седи вързан в изолатора! Не, той го прави съвсем съзнателно! Щото сега - демокрация! Свобода на словото! А всъщност - разгул!"

Иван плю възмутено и се огледа назад за нахалника с количката. Ами да, изчезнал, разстрои човека и дим да го няма!

"Това е то - всеки може да ходи и да дърдори всякакви гадости. И мазно-мазно при това! И какви думи намерил! Щастие, как не."

Той пак плю и заключи:

"Само да го срещна пак - и прас в зурлата! Да си мери приказките, простакът му с простак! Все пак не живеем в гората, а в об-ще-ство!"

 

*

Момченцето клечеше до жълт пластмасов леген и сипваше вътре тънка струйка пясък. Тънко, жилаво хлапенце, вече потъмняло от слънцето, а беше едва април. Прибоят лениво плакнеше сивите гуменки на краката му. Приклекнах до него. В легена, прилепнал за дъното, лежеше неподвижно калкан и ни следеше с противното си око.

- Дядо го хвана - каза хлапето. - Сутринта, в мрежите.

- Много е хубав - излъгах. Момчето се засмя.

- Грозен е. Защото е стар. Целият е в брадавици. И бръчки.

- Защо пък да е стар? - възразих. - Още не е толкова голям.

- Пак си е стар. Просто е бил по-малка риба.

- Обясни ми - полюбопитствах. - Не ми е съвсем ясна тази теория.

- Дядо казва - изрече търпеливо хлапето, - че отначало всички риби са нормални. Сафриди, акули, лефери, всякакви. Плуват си на големи пасажи, обикалят цялото море, търсят си храна. Тогава са свободни. Обаче после...

- После?

- Ами нещо им става. Омръзва им, уморяват се. Почват да се страхуват и да се крият. Да, точно така - хваща ги страхът. И се заравят на дъното, в пясъка. Оттам дебнат да налапат нещо. Затова и очите им се изкривяват. И устата. Забравят да плуват, само се ровят в тинята. И полека-лека стават калкани. Като този. Така казва дядо.

Помълчахме малко.

- Дядо ти - казах - е много умен мъж.

Детето поклати глава.

- Той е много тъжен. Наистина. Много тъжен човек.

 

 

© Коста Радев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.02.2018, № 2 (219)