КОСТИЛКИ ОТ РАЗКАЗИ - 4

Коста Радев

web

*

Инспекторът погледна още веднъж младата жена. Тя хлипаше, докато подписваше показанията, после попи с кърпичка влагата от очите си.

Искрена е, реши инспекторът, взе показанията и зачете.

- Да повторим - каза той. - Значи, във вторник по обед, преди два дни, съпругът ви отиде до ъгъла отсреща да си купи вестник.

Жената кимна.

- И оттогава не се е прибрал така ли? Това прави почти четирсет и осем часа.

Тя потвърди.

- Случвало ли се е друг път?

- Никога - каза жената. - Той и вестници рядко чете.

- Някой да го е търсил преди това?

- Не, никой.

- Хм, странно - помисли инспекторът. Почувства как лошо предчувствие го обзема.

- Аз гледах филма, той каза "Отивам за вестник" и излезе. Това беше.

- Как беше облечен? - сети се инспекторът.

- Нищо особено. Пардесю, шал и шапка.

- Носеше ли нещо?

- Момент - замисли се жената. - Да, два куфара. Големия и кафявия. И раница. На гърба - раница. Това е.

Инспекторът я изпрати любезно до вратата. Искаше му се да ѝ вдъхне кураж, да даде някаква надежда, но лъжата го отвращаваше. Може би ако по-нататък се появи светъл лъч... Но засега нямаше никаква нишка и това изчезване вероятно щеше да се нареди сред множеството подобни случаи, останали неразгадани и най-вероятно завършили трагично.

*

- Толкова ужасно цвърчаха тия птици цяла нощ - оплака се момичето, - не можах да мигна!

- Славеите ли? - учуди се Поетът.

- Славеи-млавеи, опищяха ми ушите. Гадост! Как живееш тук?

Поетът понечи да каже нещо, но очите му спряха върху развълнуваната, набъбнала гръд под прозрачната нощница. В края на краищата нищо не е съвършено, успокои се той и насочи вниманието си в правилната посока.

*

Госпожата беше обла, късоръка и късокрака. Легнала гола с навирени колена, поразително напомняше на печено пиле.

"Отпуснете краката" - помоли художникът. Дамата послушно се разгъна.

След час скицата бе готова. "Сега - помисли художникът - да преминем към истинското изкуство. Да разпределим правилно месото".

И той ловко удължи крайниците, премахна тлъстините около шията, стесни талията, изчисти корема от треперещи кожи. Присви закачливо очите на дамата и подви едва забележимо нагоре ъглите на устните. Накрая прибави палава къдрица, увита по шията.

"Художникът е бог" - припомни си той любимите думи на професора в Академията. Оставаше да нанесе боите.

След три дни дамата дойде да си вземе портрета. "Боже мой! - разписка се тя - божествен е! Възхитително е! Леле, каква прилика! Вие сте гений, маестро!".

"Е, чак пък гений..." - възрази неубедително художникът.

"Не, не, гений сте! И този тен... този цвят на кожата! Как ви хрумна да ме изобразите в златистокафяво! Цялата! Толкова е шик!".

"О, просто съм в такъв период. Нали знаете, художниците... имаме разни цветни периоди".

Щастливата дама плати и отнесе картината в пухкавите си ръчички. А художникът си отвори една бира, за да използва аромата на препечено пиле, преди да се е отвял.

*

Полковникът погали наболата през нощта брада на лейтенанта. Ръката му трепкаше от нежност. Младежът отвори очи и се усмихна. Беше толкова хубав!

"Добро утро, жребецо!" - каза гальовно полковникът и примижа от утринното слънце.

"Прекрасно утро" - потвърди лейтенантът и се протегна. През ума му мина онази мисъл, дето напоследък често го тормозеше: "Как ще реагира старият, ако научи за мене и жена си?".

"И пак да ти напомня - изпухтя полковникът, нахлузвайки левия си чорап, - извън това легло за тебе съм Господин Полковник! Ясно?"

"Разбира се, бебчо" - успокои го лейтенантът.

*

- Не знаех, че край морето има щурци - отбеляза репортерката. - Много силно свирят.

Старият рибар я разгледа още веднъж. Ставаше.

- Това са морски щурци. Наесен отлитат в Египет. На деветнайсти септември.

Репортерката записа нещо.

- А днес защо няма риба? - запита тя. - Празна ти е мрежата.

- Сряда е - обясни рибарят. - Затова. По принцип при нас се хваща във вторник, четвъртък и събота. По-малко е в събота.

- Аха - каза журналистката и пак отбеляза нещо важно в тефтера си. - Значи, утре ще има?

- Не се знае. Утре е вторият четвъртък от месеца. Тогава се хваща само дребна.

- Май нямам късмет - въздъхна тя. - А кога ще има, искам да снимам богат улов?

- Най-сигурно е щом премахнат лятното часово време - посъветва я рибарят. - Тогава сьомгата тръгва откъм екватора да ражда тук.

- А, сьомга - оживи се момата. - Вкусна риба, червена.

- Пасе водни моркови, затова е червена - осведоми я рибарят.

- Значи, тогава да дойда за снимки?

- Заповядай. Аз съм си тук.

Старецът си доля мастичка. Репортерката прибра бележника, изпиука "чаочао" и забърза покрай морето. Животът беше гаден. Колежките ѝ пишеха за певци и артисти, а на нея все ѝ пробутваха разни маргинали, трудещи се и изобщо безмозъчни прошляци.

"Поне ще отида на плажа. Да използвам лятното часово време!" - сети се тя.

*

На сутрешната визитация пациентката очевидно се чувстваше добре. Беше възрастна женица и се зарадва на професора с върволицата доктори, сестри и студенти, наобиколили леглото ѝ. Професор Митев я прегледа, доволен, изтри очилата и каза:

- Я виж как добре се е получила операцията! Пък аз нищо не помня, имахме рожден ден в клиниката и часовете ми се губят!

Придружаващите се засмяха на любимата шега на професора. Разсмя се и женицата. Следобед тя разказа на сина си за добрия весел професор. Синът - млад, но вече противен адвокат, незабавно надуши облага. Извика един журналист и двамата скалъпиха статия под заглавие-бомба:

"Пияници размахват скалпели в хирургията! Пациентка на косъм заради неадекватен професор!"

Сетне подаде жалба в съда. Прокуратурата реагира бързо с решение да се разследват и други подобни случаи. Плановите операции бяха отменени, докато не се изясни доколко здравната система е пропита от алкохол. Опозицията внесе питане в парламента, а депутати плъзнаха по телевизиите да заклеймяват прогнилото правителство, сляпо и глухо в пиянството си. Здравният министър излезе в безсрочен отпуск, пусна си брада и се скри в една планинска хижа, където тайно повреди телевизора.

Адвокатът регистрира партия "Терорът долу!" и обяви блокада на всички болници. Отчаяното правителство подаде оставка. Доскорошните приятели на държавата ѝ обърнаха гръб с отвращение, каквото само приятелите могат да демонстрират. Професор Митев отдавна бе избрал спокойствието на централна Африка, която все още предлага работа в диамантените рудници.

А пъргавата и усмихната бабичка се радва на селския живот и все още разказва какъв симпатяга я спаси на операционната маса.

*

Геле влезе в кръчмата и огледа ситуацията. Вуте седеше на своята маса до печката и се радваше на димящата греяна.

- Абе Вуте - рече Геле, - докога ще жулиш тая ракия? Не знаеш ли колко е вредна?

- Ти си гледай бирата - сопна се Вуте. - От бираджии акъл не вземам.

- Аз за добро ти говоря - ухили се Геле. - Ми то цяло село научи, че пукницата те ударила в слабините. Намерила ти е, значи, най-слабото място. Сега си бил съвсем безвреден.

Вуте тропна чашата на масата.

- Брей, проклети жени! Ама никаква тайна не могат да опазят! Така ѝ кажи на твойта съпруга, право в очите - че е долна клюкарка! Жалка долна клюкарка! Хубаво ми казваха хората да не ѝ уйдисвам на акъла, ама аз - добрина да направя... Нà ти сега отплата за човещината!

Вуте обърна ракията в устата си и викна на кръчмаря:

- Дай още една! И за Геле една бира! Нали сме... ами нещо като баджанаци, а?

- Тъй, тъй - дружно се съгласиха присъстващите пиячи.

*

Една сутрин светофарът на кръстовището се развали. Всички лампи светнаха червено. Ни напред, ни ляво, ни дясно. Назад също - вече беше задръстено. Шофьорите отчаяно надуваха клаксоните. Пешеходците се трупаха, блъскаха и псуваха държавата. Съвсем скоро огромен мравуняк чернееше докъдето стига поглед, и по-нататък. Безлюден бе само квадратът между червените лампи.

Неколцина промъкнали се пришълци от съседни светофари огласиха, че и там положението било същото, че и по-зле.

Двама-трима безумци понечиха да пресекат на червено, но множеството ги възспря и погълна обратно. Пък и тълпата отсреща бе също така гъста, мрачна и непоколебима.

"Все някога ще го оправят" - мислеха всички, вперили очи в червените точки.

Все още чакат.

© Коста Радев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.09.2020, № 9 (250)