КОСТИЛКИ ОТ РАЗКАЗИ - 2

Коста Радев

web

*

Момченцето плуваше по гръб, примижало срещу слънцето. Хладната вода галеше жилавото му телце и леко го носеше по течението. От брега се чуваше глъчка, кикотеха се момичета, някъде отдалече пропищяваше влак. По мокрите мигли на момчето играеха и искряха малки дъги. То ги изтри с длан и бавно отвори очи.

Отначало беше сивкава мътилка, после различи провисналата петниста кожа на ръката си. Отдръпна я с отвращение и съзря тавана с мръсната електрическа крушка. Пое дъх с накъсани хрипове; влажен и натежал от киселите старчески миризми, въздухът лепнеше. Извика нещо на момченцето, но то не чу и отплува надолу по реката.

*

- Видяхте ли го новия комшия? - попита един от мъжете на масата. - Познава ли го някой?

- Не ми харесва - отсече друг. - Май в службата му викали Иван лайното.

Компанията захихика.

- Не е Иван - обади се трети. - Знам го, Стефан се казва.

- Стефан, Стефан - съгласиха се. - Стефан лайното.

- Глупости - извиси се авторитетен бас. - Станко е. Станко лайното. Спал съм с братовчедка му, ученичка беше.

- Точно така - подкрепиха го. - Станко. Или Симо? Разбира се, Симо. Симо лайното.

В това време въпросният мъж излезе от къщата си и отключи колата. Видя мъжете около масата пред кръчмата, усмихна се и помаха с ръка. Те дружно и весело го поздравиха.

"Прекрасни хора - помисли си Петър. - Наистина голям късмет извадих със съседите".

*

"По решение на Комисията за човешки права, Вартоломеевата нощ ще се проведе утре от 10 до 14,30 часа. Всички са поканени.

От организаторите"

*

Пиесата не се получаваше. Колкото и да се стараеше авторът, образът на злодея оставаше бледен, размит и неубедителен. А какъв конфликт без отрицателен герой, носител на злото? Писателят така и не успяваше да го насити с достатъчно отвратителни нюанси, за да зазвучи като истински на сцената.

"Сам съм си виновен - помисли тъжно драматургът, докато гледаше как жена му се гримира пред огледалото. - Нищо чудно още да я обичам".

*

Процесът завърши триумфално. Адвокатът недвусмислено доказа, че обвиняемият не носи никаква отговорност за делата си, тъй като той на практика не съществува. Документите, представени от защитата, свидетелстваха, че бабата на престъпника никога не се е женила и без съмнение, е била бездетна, както и целият неин род. Следователно обвиняем няма и няма как да има. А този тука кой е? - попита прокурорът и получи отговор, че такава идентификация не е проблем на защитата. Съдията прекрати делото и присъстващите се разотидоха, а адвокатът доволно заяви на клиента си:

"Е, а сега да си оправим сметките".

"Парите на човек, който го няма, също ги няма" - отвърна философски клиентът и се изпари в първата пресечка. Прибра се доволен вкъщи, където жена му бе сервирала вече празничен обяд. Тя го целуна някак разсеяно. Вече цял час не можеше да реши дали ако се отървеш от нещо, което го няма, това ще се брои за закононарушение.

*

Петров крачеше невиждащ из града. Светът се разпадаше, сигурно се бе крепил досега на хлабавата семейна любов. Сутрешният скандал бе прокъсал последните й нишки, всичко се бе сгромолясало, прах и пепел - и сетне само студено равнодушие, което жена му отдавна натрупваше.

Навлезе в парка, главата му се люшкаше като в махмулук, краката му трепереха и само яростта поддържаше равновесието им. Край, край, край - биеше камбаната в главата му. Изведнъж се озова пред познато място - пейката на първата им среща, и на още десетки. Тук се бяха целунали, тук тя му се бе клела в любов, тук решиха да се оженят... Тази пейка беше свещена, беше т я х н а; а ето, сега на нея седяха и се мачкаха момче и момиче, млади и красиви, неподозиращи нищо. О, колко доверчива и невинна е младостта, нищо невиждащата младост!... Скача в капана, без да чува, без да слуша никого; сляпа и глупава, това е младостта! И вие сте ослепели, вървите към болката и нищо не знаете, от тази пейка започва подсладената мъка, тук е първото стъпало към ада, мили деца! Вървете си оттук, това място е прокълнато, чувате ли? Отворете си ушите, огледайте се и бягайте, бягайте, за бога...

- Слушай, направи нещо - каза момичето - този луд крещи като луд!... Що не му забиеш един? Ми той иначе няма да се махне!...

- Ами да - съгласи се младежът - ще ни вряка глупости до сутринта! Кво, пейката ли си иска?

Скочи, прасна Петров в разплаканата мутра и неочаквано усети как вътре в него самия нещо изпищя.

*

Иван протестираше и обръщаше коли на площада. В същото време съмишлениците му палеха магазини на неговата улица. Докато дюкянът на Иван гореше, жена му крещеше в тълпата пред кметството, че всички са крадци. Когато се умори, влезе в някаква къща с разбита врата и си взе оттам един тиган - друго вече нямаше. Доволна от придобивката и облекчена от свободното си изразяване на мнение, тя видя мъжа си пред овъгления магазин. Иван тихо псуваше, взрян в димящата витрина.

- Нищо - каза жена му. - Утре ще си отмъстим.

- Ще видят те, гадовете мръсни - съгласи се Иван. И двамата се свряха в колата да нощуват. Стъклата й бяха счупени, но все още можеше да ги подслони до утрешния, решителен ден.

*

Старата жаба впи мътните си очи в поета и той потрепери. Знаеше какво трябва да направи, за да спечели световна слава. И други преди него бяха направили Избора и сетне бяха включени в списъка на поетическите принцове.

Какво пък - помисли поетът. Замижа и целуна жабата.

На сутринта дълго се къпа, изпи няколко бири в опит да прогони спомена и погнусата. После взе молива и седна да пише. Усети прилив на творческа енергия. Все пак имало защо, рече си зарадван новопокръстеният Принц на поезията. Струвало си е, слава Богу!

И той в унес захвана да реди букви върху белия лист. Когато се умори, разтърка очи, думите се подредиха и Принцът прочете:

"Ква, ква, ква, кваа, кваааа...".

© Коста Радев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.04.2019, № 4 (233)