Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МЪРТВИТЕ СА ОЩЕ ТАМ

Иван Георгиев

web

И смъртта ще остане без царство.
Мъртъвците ще се слеят в голотата си,
ще се смесят с луната на запад, с вятъра,
костите им ще се разпилеят в земята,
край нозете им звезди ще огряват нощта.

Дилън Томас

 

 

 

 

Всяко гробище притежава непреодолима магнетична сила - без значение дали в него са положени наши близки, или съвсем непознати хора. Без значение дали, преминавайки покрай него, ще прикове погледа ни, или просто ще извърнем глава при срещата с вечния ни дом.

Вечен ли казах...

Преди години в градчето, където отраснах, определиха терен за ново гробище. За зла участ, първите, дето нагазихме в дълбоката му кал, бяхме децата от основното училище. Подсмърчахме след камиона, който отнасяше нашата съученичка, без тогава да знаем къде и защо. Едва сега разбирам колко печална гледка сме били - мъртвото момиче и неколкостотинте деца в скръбния поход към Смъртта. И аз, с вехтото си палтенце, дето за първи път пуснах бучка глина в нечий гроб.

Не след дълго местните управници решиха, че погребаните в старото гробище трябва да бъдат преместени в новото и поставиха срок, след който то трябваше да бъде заличено. Повечето хора започнаха да изравят костите на починалите си близки и да ги препогребват в новото гробище. Горчивата чаша не отмина и нашето семейство - трябваше да преместим рано починалия ни баща, за когото нямах никакъв спомен. Както не го видях приживе, така не успях да зърна и онова, което беше останало от него. Препогреба го сестра ми.

Вероятно и самите властимащи тогава са си давали сметка, че подобно безумно начинание няма как да завърши с успех - че ще има хора, които няма да изпълнят решението им, че ще има майки, които няма да намерят нищо от пеленачетата си, че има мъртъвци, които просто няма кой да ги изрови. Така и стана и заличаването на гробището не се състоя.

У незнаещия тази нелепа история оскверненото място навярно ще извика във въображението му картини от някогашни вандалски и мародерски набези. Липсата на разхвърляни кости би породила у вярващия надеждата за вече състоял се апокалипсис. Само едно малко букетче жълта иглика, оставено върху поломен каменен кръст, доказва, че мъртвите са още там. Между празните, почти засипани от вятъра и дъждовете, гробове кротко пасат мършави коне от близката циганска махала. От време на време вдигат глави и се взират в потрошените паметни плочи с изчовъркани снимки на покойниците. Предъвкват тревата, а ти се струва, че сричат имена и години, пресмятат кой колко е живял и колко им остава на тях самите. После навеждат тъжно глави и махат с опашки за да прогонят мрачните мисли.

През всичките тези години присъствах на много погребения - разделих се и с майка ми, с роднини, със скъпи приятели, с колеги. В началото, задушаван от мъката, с удавени в сълзи очи не забелязвах нищо около себе си - не откъсвах поглед от покойника, докато не затрополяха първите буци пръст по капака на ковчега му. После започнах да се вглеждам и в лицата на някои от хората около мен, в които често вместо естествена скръб срещах инстиктивното тържество на живата плът - че всичко това се случва не с тях, а с някой друг. Че тяхната смърт не е конкретно предстояща, а е отнесена към някакъв безкрайно отдалечен момент, дори, че би могла въобще да ги отмине. И накрая задоволството като от всяка добре свършена работа.

Взирам се в дупката, в която е изтлял баща ми, в този напуснат не по негово желание вечен дом, но из избуялата трева се стрелкат само гущери, свличайки по малко пръст в нея.

Така или иначе след време могъщата природа ще свърши онова, което онези управници не успяха да сторят. Ще заличи и старото, и новото гробище, ще изтрие всички ни от лицето на земята. После висши сили ще рециклират материалния свят, за да не остане никаква следа от глупавата ни самонадеяност или висшата ни нравственост.

Тържеството на великия Хаос.

Една бездомна кукувица ме връща към детството, когато със затаен дъх брояхме обажданията й, за да узнаем страшната тайна - колко години ще живеем. Вече съм забравил какво ми беше отредила, а може би отдавна трябваше да съм мъртъв.

Сега не броя. Вече знам, че смъртта също е обречена, защото човекът е нейното последно убежище.

 

 

© Иван Георгиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.08.2013, № 8 (165)