ДУШАТА Е ОГРИЗАНА ЯБЪЛКА

Иван Георгиев

web

- Ей, как се притесних за тоя билет да не съм го изгубил! Целият съм вир-вода! Ама винаги става така - пъхна го някъде и като дойде кондукторът, се паникьосвам. То сега вече е друго, ами когато бях на вашите години - мъжът старателно започна да попива с носна кърпа потта от врата и лицето си - се плашех от всичко. Да ви кажа, от дете съм си такъв. Имаше едни дървета пред къщата ни - прибирам се в тъмното тичешком и аха някой да ми скочи на гърба. Към училището се налагаше да ме влачат - мислех си, че никога няма да се науча да чета и пиша. Беше ме страх дори и от Дядо Коледа. Идва да ми носи подарък вкъщи, а аз се крия зад кухненския бюфет.

После докторите. Дойде ред за някакъв преглед - сърцето ми отива в гърлото. Ще ме изкарат, викам си, от нещо болен. Две-три имунизации така ги и пропуснах - от страх от иглата. Сега пък не знам за какво не съм имунизиран. Пак притеснения. И до ден-днешен, вляза ли в лекарски кабинет, веднага вдигам кръвното. За зъболекари пък да не ви говоря. Сигурно и вас са ви връзвали за стола.

Младежът се усмихна на гримасата на спътника си и показа хубавите си зъби.

- Е, вие май не сте опирал до машинката още. Дано да не ви се налага да ви човъркат. Да ви кажа, то всичко си е ген. Вижте някои народи - няма четка, няма паста, накрая всичките им зъби в устата. А пък аз след всяко хранене ги мия и ей ме на - половината ги няма. Ама сега с тия импланти е лесно - само пари да имаш. Та бях ви заразправял за страховете ми. Тръгна за някой голям град - то бяха притеснения, то беше чудо. Да не изтърва влака, да не се изгубя, да не ме окрадат. Вървя из града - ръцете ми в джобовете стискат парите и се мъча да запомня откъде минавам. Колко пъти съм се губил, ама който му е къс акълът - краката му са дълги. От таксиметрови шофьори пък така съм се парил. Още като новобранец, качвам се при един да ме кара до казармата. Въртя, сука - прекара ме през целия град и ми взе тройно. На всичкото отгоре си поиска и бакшиш за почерпка, та да ми вървяло в службата. Да ви кажа, хич ме няма с ориентацията. Питайте ме сега къде е север, ако знам пък, на.

Младият човек извърна глава към прозореца и се загледа в тъмното.

- Ами прав сте, натам ще е. Щом пътуваме на запад. Накрая ще си купя един компас и ще реша проблема. Сега например, преди да ви заговоря, си мислех за тия експресни влакове. В момента пердашим с такава скорост, че ако се случи нещо - няма спиране. Ще станем на пача - мъжът искаше да каже пихтия, но се сети за консервата в багажа си. - Ама пак по-сигурно си е от самолета, каквито и статистики да вадят. Там я колесник няма да се прибере или отвори, я някаква турболенция, я мълния ще го удари. А и ужасът преди края е по-голям, защото падането е дълго. Аз сигурно ще пукна още преди да се разбием. А, бе то като си нямаш късмет… Преди години един познат го ужили оса, задуши се и си отиде ей така. После докторът разправя, че ако е имало да изпие веднага една чаша ракия, щял да оцелее. Ама къде ти ракия на полето. Да ви кажа, известно време след тоя случай си носех с мен, но се отказах. То кое по-напред - спрей срещу бандити ли, водка срещу ужилване ли, чесън срещу змии ли… Да пази Господ!

Влакът с монотонно свистене изсмукваше километрите, завихряйки след себе си унили гарички, които след краткия шемет отново се сгушваха в мрака.

- Вие май не сте от най-приказливите. То, да ви кажа, и аз не говоря много, ама сега ви заприказвах навярно от страх да не остана насаме със себе си. Ще попитате защо. Ами много просто - ще остана пак със страховете си. Ще се заслушам в сърцето си. Заслушам ли се - аха да спре или да се пръсне. Колко му е - холестерол, плаки, стрес и айде. Ако имаш късмет да прескочиш трапа - байпаси, стентове, аспирин. Това живот ли е? Да ви кажа, навремето гледах един филм - "Страхът изяжда душата". Помня даже и името на режисьора - Райнер Вернер Фасбиндер. Днес никой вече не прави такива филми. Та тоя Фасбиндер, макар че после май се самоуби, е абсолютно прав. Душата ми отдавна е една огризана ябълка, но мисля, че семките са още на мястото си.

Мъжът извади от пътната си чанта сусамено хлебче и бурканче с карирана капачка, която след малко изпука в малките му, но жилести ръце.

- Извинявайте, ама ще хапна. От сутринта не съм слагал нищо в устата си. Не ви предлагам, защото сигурно не ядете такива работи. На вас ви дай хамбургери, дюнери, пици и тем подобни. То сега с тая мания за здравословно хранене съвсем ни объркаха. Посегнеш към нещо - имало много мазнини. Посегнеш към друго - пълно било с консерванти. Сигурно ви омръзнах, ама ще ви споделя и за най-големия си страх - той набучи с виличката на джобното си ножче едно желирано късче и преди да го лапне, добави - от жените. Навремето не смеех да заговоря момиче. Имах една съученичка, отида уж да препиша домашното по математика, аз седна - тя стане. Аз мина от едната страна на масата - тя от другата. Накрая, като завършихме, първа се омъжи. Ей такива са жените. После ме беше страх да не ми лепнат някоя болест или да забременеят и така си останах стар ерген. Сега обаче ми се ще да се събера с някоя, ама не знам какво да й кажа, как да я подхвана. С годините загубих способността си да общувам, страх ме е, че нищо няма да се получи. Имам една съседка - свястна жена изглежда. Сигурно е по-млада от мен, но и тя е сама. Е, не съм сигурен, може и да си има някого, ама как да разбера. Смея ли да попитам. Гледам, че ми се усмихва, ама само толкова. Здравей-здрасти. Все се каня да я заговоря, ала тая буца в гърлото ми пречи. Ще вземе да ми се изсмее, пък може и шамар да ми удари. Знаеш ли я - тук гърлото му пресъхна, а бузите му пламнаха като разпукани нарове. - Да бях на вашите години направо щях да я дръпна за ръката, без да му мисля много. Ами що ли не взема да го направя - то какво ли ми остана вече?

Влакът намали скоростта, бурканчето с пачата се разтресе на масичката, при което младият човек вдигна пъстрите си очи и срещна сияещия поглед на спътника си.

- Да я дръпна, а?

Младежът се усмихна, кимна с глава, след което стана и тръгна към изхода.

Късно през нощта мъжът лежеше по гръб в ергенския си креват и не смееше да мръдне. До него тихичко похъркваше съседката, в чието тяло се бунтуваха две големи чаши червено вино, а от разчорлената й коса висяха фиби и ластици.

Той гледа дълго в тавана, докато там започнаха да играят жълтите светлини на боклукчийския камион, отнасящ, заедно с всевъзможните отпадъци, неизвестно къде и всичките му страхове.

На сутринта се закле, че никога няма да разкаже на бъдещата си половинка за момчето, което кротко спеше в един възстановителен център за глухонеми.

© Иван Георгиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.02.2013, № 2 (159)