ВИОЛЕТА ХРИСТОВА: "СЪРЦЕТО МИ ИМА ОТЧАЯНА НУЖДА ОТ ДУМИ"

Христина Панджаридис

web

Хубавата поезия е река. Всяко потапяне в нея измива веднъж повече лицето ти, изписва веждите, друг път наклонява слуха ти да чуе неуловен досега звук, дробовете ти поемат странна смесица от ухания, после усещанията ти се настройват на нова вълна. Плуваш в реката и винаги е различно. Сетивата ти се отварят, думите "претоварват" дишането и преглъщането, слепотата ти е изцерена. Очовечаваш се...

Поезията е чудото да видиш наредени уж обикновените и всекидневни неща по необикновен, неочакван, дързък и изумителен начин. С еднаквите и познати думички да избродираш хоризонта по своя си маниер.

Поезията на Виолета Христова е изкушение на мисълта, непослушното дете на огъня, небето в кладенеца или споменът, който с годините не избледнява, а се пълни със сладост и яркост.

Каква заблуда да повярвам, че от високото (в случая от незаснежените върхове на Алпите) ще надникна "под кожата" на поетичните думи по-добре, по-пълно! (И то на 2 250 м!) Красотата и дълбочината на споделеното блести неизтощимо и отдава топлина. Без значение дали си се заслушал в шепота на изкуството да се преобразяваш от третия етаж на хотела или на лифта, най-достъпното за неалпинисткия ти крак място. "Батериите" на словото, на словото на Виолета Христова, не се изтощават.

В стиховете й животът е "полуостров, полутъга и полусън понякога" ("Последният човек"), напомняне, "че думите са празни, когато не пристигат от сърцето." ("... и каза тя").

Човекът - вярващ и невярващ, стъписан и заслепен, спрял се уж за кратко, успокоен от една песен и пак напълнен с тревоги - всичко това и още, още четем в поетичната й книга. Лиричните обяснения доразвиват мисълта и ни белязват като мълния, обещават ни спасение. Спасение, но дали за всеки и на каква цена?!

Ежедневието те бута да стъпваш по земята, дори и да си загубил обувките или недосънувал златните пантофки на вълшебството, но стремежът към светлина, истина, разгадаване, въпросите, които сякаш все не се добират до верните отговори, те повдигат нагоре, разклоняват мислите ти подобно клони на дървета.

Стихосбирката "...каза тя. И слезе от небето" съдържа 71 стихотворения. 71 опита за прекрояване на действителността, за безболезнено вмъкване на ново парче плат на местата, където се е поизтъркало от употреба, удължаване и зашиване на орнаменти, за да се пъстрее и весели окото. Тоналността на книгата не е меланхолична, сива, нито покрита с бледност и едва осмелила се да погледне нагоре. В поетичните творби често се разминаваме с болката и шумолящата тъга - дори и без да помислим да я докоснем. Тъга, която виси като раздрано и мършаво небе. Тук чувствата са силни, понякога покрити с наметало, стоящи до вратата, но с ключ да отворят и продължат нататък. Къде? Ами пътищата са в очите, в песните, в кръвта, в зеленото на сезоните...

Като четеш, се спираш на думи, които са знаци и посоки накъде отива поетичният път. Слова - фенери, насочващи вниманието към дребни детайли, но обясняващи смисъла на едно развълнувано сърце, на цветове, без които отвореният прозорец е с решетки и ти ще задържиш погледа си само и единствено върху тях. А има много повече. ("Преди да те обиди, животът те обича, когато те заключва, ти дава свобода." - стихотворението "Такива сме отдавна").

Взирайки се в поетичния свят на Виолета Христова, се възхищавам на нейните сравнения и безкрайни жестове на доброта и надежда. Поезията може да е рана, и е рана. Но е и възможност за преплуване и прелитане над острова на мъглите и непрестанните земетръси.

Като следотърсач или археолог забелязах използването на думите "риза/ризи" и "къща". Значението им ме отвежда и ми загатва необходимостта от уют и пристан, постоянна или променлива точка, където те чакат или ти чакаш, но срещата ще се състои. Днес, утре или някъде зад девет ъгъла... това не е интересно. Поетът лети с птицата, чрез метафорите ръцете му стават криле, голотата му умилостивява бурите и те му даряват кожа - през която не прониква студ и дъжд, обиди и безразличие. Но колко по-хубаво и нежно е, че можеш да изречеш и да се сбъдне. "Влизам в своята къща" ("Далеч от сърцето"), "...под покрива на сламената къща" ("Сламена къща"), "И пада коминът на старата къща" ("Махалото")...

Кой ли не мечтае за "любовна риза"? Дали е привилегия на поетите, или на виждащите извън границите на точните определения. Ризата ще те скрие, ще те предпази от ръбове и слънчев удар, но и ще издаде принадлежността ти...

Поетът забравя страшните поуки от реалните приказки на деня. Те не го забравят: "Толкова дребни предателства в ризата! Два пъти повече в сърцето." ("Митове и легенди") и въпреки това утрото се разпростира над черното изписано мастило и душата въздъхва блажено. За един миг.

Миг ПОЕЗИЯ!

© Христина Панджаридис
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.08.2012, № 8 (153)