Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "ЛИСИЦАТА"

Галин Никифоров

web

ПРОЛОГ

Ирландия, град К., област Килкени, 1301 г.

От сутринта беше започнал да прехвърча сняг и оловносивото небе приличаше на огромен натежал купол, готов да рухне върху премръзналото градче. Някъде далеч злобно пролайваха кучета, но леденият вятър разнасяше острите накъсани звуци и те утихваха като приглушен звън от сребърни монети.

Върху малко каменисто възвишение недалеч от градчето чернееше порутена къща с ограда от разкривени от влагата дъски. Наклоненият й комин едва се държеше, а каменните плочи по покрива й бяха напукани като устните на умиращ от жажда човек. В двора пред къщата стоеше конски впряг с "клетка за вещици", сложена на дървена платформа с колела. По клетката белееха черепи на козли за гонене на демони и котешки опашки за примамване на женски духове, а за двойната капра на впряга бе вързано огромно черно куче, върху чийто нашийник с метални бодли бе изписано "Oderint, dum metuant"1.

Двама мъже с посивели от студа лица стояха до конската кола и намръщено гледаха към къщата. Единият - джудже в черни дрехи и черни ботуши, отдалеч приличаше на дете, облечено като възрастен, а другият бе чудовищно як мъжага с бичи врат и дълга до раменете тъмноруса рунтава коса, облечен в свещеническо расо. Двамата бяха ловци на вещици, на хора-вълци и на убийци, и на разсъмване бяха уловили поредната си жертва. Знаеха, че жената, която преследваха - убийца с легендарна слава, беше бременна, и бяха изкарали късмета да я хванат точно когато започваше да ражда. Изгониха от къщата старицата, която помагаше при раждането, и показаха на стопанина - грубоват мъж, отглеждащ петли за продан, църковните разпореждания, като му казаха кои са те и коя е жената, която бе приютил в дома си. След това го избутаха грубо навън и му забраниха да влиза в къщата, после търпеливо зачакаха в двора раждането да приключи, с тайната надежда проклетницата, лишена от всякаква помощ, да умре и така да си спестят превозването й през почти цялата страна.

През последния половин час виковете на родилката бяха започнали да се разреждат и да утихват. Гледачът на петли, изпълнен със страх да не му бъдат конфискувани парите, които бе взел от жената срещу гостоприемството си, крачеше безцелно из градината зад къщата и се вкаменяваше всеки път, щом я чуеше да крещи от болка.

- Започнах да измръзвам - каза по едно време джуджето. - Не трябваше да я чакаме да ражда! Трябваше да я хвърлим в клетката и да тръгнем. Нямаше да издържи дълго по пътя.

Огромният мъжага се намръщи и се загледа в далечината.

- Винаги се оплакваш - каза кисело той.

Джуджето го погледна и поклати недоволно глава.

- Tá sí ina ollphéist!2. Съсипала е животът на четирима богати мъже и всеки път е наследявала цялото им имущество, после го е раздавала на дяволските си отрочета, пръснати из цяла Ирландия. Има дузина деца, за които знаем, но съм сигурен, че има поне още толкова, за които не знаем.

- Е, не може да й се отрече, че е била добра майка... - измърмори едрият мъжага.

Джуджето отри няколко снежинки, полепнали по бузите му, и погледна към гледача на петли, който приближаваше с тежки стъпки, прегърбен от тежките си мисли. Със сплъстената си коса и оръфани дрехи той приличаше на продавач на индулгенции, който отдавна не е продал нищо.

Когато приближи, мъжът закърши ръце и понечи да заговори, но смущението беше прогонило думите му и той започна да пристъпя глуповато от крак на крак. Почеса се по главата, изсумтя шумно няколко пъти и когато отвори уста, неочаквано намерил това, което искаше да каже, протяжно скърцане зад гърба му прекъсна намерението му.

Тримата мъже едновременно извърнаха глави и с изумление видяха как входната врата на къщата се отвори и отвътре излезе родилката, понесла голям пашкул от завивки, който притискаше към гърдите си. Беше наметнала вълнен шал върху парцаливата си рокля, а дългата й катраненочерна коса се развяваше зад нея на едри кичури, приличащи на дяволски опашки. Лицето й бе бяло като мляко, черните й очи бяха кръвясали от безсъние и умора, а по устните й сивееха топчици съсирена кръв.

Кучето край клетката се стресна от появата й и силно се разлая, а конете затропаха неспокойно с копита и разтърсиха гриви.

Жената бавно се приближи, огледа мъжете, след това, без да каже и дума, подаде пашкула на гледача на петли. Той стреснато го взе и я загледа с отворена уста.

Тя заметна вълнения шал над рамото си, придърпа надолу ръкавите на роклята си и отметна горната завивка на пашкула. Едно бебешко личице се показа отдолу и розовите му устнички се раздвижиха и премляснаха, без то да отвори очи.

- Ще я наречеш Нора и ще я пазиш като своя дъщеря - каза тя на гледача на петли. - Оставила съм всичко, което имам, на масата в стаята. Ще намериш жена от града и ще й платиш да се грижи за нея.

Мъжът не смееше да помръдне - черните й очи се бяха впили в неговите и той бе сигурен, че до края на живота си нямаше да забрави този поглед. Тя сякаш бе стиснала сърцето му с ледени пръсти и не искаше да го пусне.

- Накара ни да чакаме... - каза джуджето и се изплю встрани. Огромният мъж до него сви устни и с досада изсумтя.

Тя дори не ги погледна - пристъпи напред и изненадващо се притисна към гледача на петли, като че ли го прегръщаше за сбогом. После едва чуто просъска в ухото му:

- Ако на малката й се случи нещо, ще се върна и от ада, ако трябва, и ти ще умреш така, както никой смъртен досега не е умирал. Cuimhnigh3.

После се отдели от него, погали бебето по челото и се обърна към двамата ловци.

- Надявахте се да умра, нали? - попита тя и една бледа усмивка пробяга по устните й.

- Нечестивият винаги помага на такива като теб - почти изписка джуджето. За пръв път бе успял да застане очи в очи с тази жена и незнайно защо, тръпки го побиха от нея.

- Изглежда добре познаваш Нечестивия, щом знаеш какви ги върши - отвърна тя.

- Мълчанието е най-доброто, което може да направи една жена, убила мъжете си - изръмжа огромният мъж и разтърси русата си грива.

- Убих тези, които го заслужаваха - каза тя, без да трепне. - И ако можех, бих ги убила отново. - После изненадващо добави: - По-добре да тръгваме и да не губим време. Чака ни дълъг път.

Хвана два от страничните кичури на косата си, прекара ги под нея и я върза с тях, след това се обърна и тръгна към клетката. На мястото, където бе стояла, се бе образувала малка локвичка от кръв.

Кучето изведнъж залая още по-силно и задърпа синджира толкова яростно, че конската кола започна да се тресе.

Жената стигна до клетката, отвори вратичката й, влезе вътре и седна на дървения под. Погледна към небето за миг, след това присви крака към гърдите си, прегърна ги и утихна.

Джуджето прокара смутено ръчички по лицето си и притича до клетката, клатушкайки се като дебело дете. Припряно откачи връзката с ключове от колана си и заключи катинара на вратичката. Огромният мъж зад него се почеса по челото, след това тромаво тръгна към конете.

Двамата се качиха на капрата, наместиха се и джуджето хвана юздите. Конската кола потегли със скърцане към отворената порта, а кучето, укротено, затича отстрани. Зад тях гледачът на петли, прегърнал неумело бебето, остана на двора, загледан подире им.

След малко бебето в ръцете му се размърда и бавно отвори нежните си клепки. Той сведе глава и с почуда видя как върху снежнобялото личице, подобно малко чудо, изплуваха две тъмночервени очи, приличащи на разтопени рубини. И в същия миг, сякаш довети отнякъде, отново дочу думите, които жената бе изсъскала в ухото му.

Отстъпи уплашено назад и в сляпата си вяра се прекръсти няколко пъти, докоснал се за пръв път до неясната тайна на Бога и до страха от неговото възмездие.

Скоро бебето приклепа сънено, побърчи носленце, после затвори очи и се унесе.

Мъжът вдигна глава и отново се загледа към пътя, криволичещ през неравното поле. Заради падащия сняг тъмният силует на конската кола се бе разпаднал на черни потрепващи петънца, които скоро се стопиха и изчезнаха напълно. Огромната белота стана съвършена, а тишината, която се спусна след нея, бе като след края на света. Или като преди неговото начало...

 

1. ТЕМУЛ4

България, град В., в наши дни

Пак един от онези сънища. Вече толкова години...

Прозрачните ръце на подсъзнанието му са го пренесли назад във времето и той, Виктор, отново е на шестнайсет. И отново е в изоставената мина... Изоставената мина с безкрайните галерии и с неравните подове от натрошени въглища, в които краката затъват до глезените като в пясък; изоставената мина с остатъците от релси и миньорските шкафчета, хванати към стените с метални клинове, забити от отдавна изгнили вече ръце; изоставената мина, из която той, Виктор, сега върви между три от най-яките момчета в сиропиталището, които грубо го побутват напред. Всички са обути в оръфани сивобели гуменки и носят самоделни факли в ръцете си, само той - Виктор, е бос и с вързани зад гърба ръце. Облечени са с бели потници и къси кафяви панталонки с капси по шевовете и дълбоки джобове - задължителното за всички момчета лятно облекло, което се носи в свободното време. Лицата, вратовете и голите им рамене блестят от потта ("ужасно топло е, трудно се диша, трудно се диша...") и светлината от факлите играе по тях с оранжево-жълти отблясъци ("смола, мирише на смола и катран, мирише на стари въглища, отвсякъде мирише на въглища и суха пръст, на глина, на изстиващ ад...").

- Познаваме се толкова отдавна, нали, Вики... Или искаш да ти викам мистър Трейман. Мистър Виктор Трейман... Не, по-добре на малки имена - нали бяхме приятели, преди да станеш звездата на сиропиталището заради шибаната си свръхинтелигентност и преди ние, останалите, да започнем да го духаме здраво заради тебе. - Гласът е сух и хрущящ като дребни камъчета, разтъркани в шепата. Гласът на Рижия. - Животът ти стана лесен, спря да влизаш в часовете, хвана си най-хубавото гадже, а нас не ни пускаха никъде и ни криеха от вестникарите, които идваха заради тебе. Само Мистър Сиропиталище бе освободен от дежурства в столовата, само той можеше да излиза из града, когато си поиска, само той получаваше нови дрехи и нови обувки, и цялото внимание на персонала. Но мина време и нещата се промениха, нали, Вики?... Всичко беше прекалено хубаво за теб и продължи прекалено дълго - за нас. Но най-накрая, както всичко на този свят, свърши. И дойде моето време, Вики. - Рижия върви ту отпред, ту изостава, за да просъска нещо на глуповатите си помощници. Изглежда нетърпелив и припрян, очите му бляскат в тъмното и току облизва с тънкия си гущерски език сухите си устни.

Виктор продължава мълчаливо да върви. Около китките му е навит черен кабел, който се е впил дълбоко в кожата му, но той не чувства болка - страхът е изпепелил усещанията му и сега властва, злобно ухилен, над възбуденото му до кръв съзнание. Замаян е, действителността в краищата на зрителното му поле се размазва, като че по нея се стича вода. Само преди минути са го пребили жестоко: цялото му лице е в неравномерни синини и отоци, ребрата и гърбът му са като ръждясала изкривена броня, стегната около торса му, а краката му сякаш са пълни с кабърчета.

Стигат до една теснина, след която галерията отново се разширява и Виктор спира.

- Ако сте... ако сте направили нещо на Стела, пишете се мъртви - чува се да казва той. Гласът му е странен, хрипкав, някак непознат, изкривен от подутите му и покрити със засъхваща кръв устни. - Чу ли, Риж? Ако намесиш Стела, няма да имаш време дори да съжаляваш, че си го направил.

Рижия е на крачка пред Виктор, но думите му го карат да спре и да се обърне. Когато очите им се срещат, Рижия пристъпя напред и с всичка сила го удря по лицето. Виктор все пак успява да извие глава и ударът попада странично - повече по ухото, отколкото по лицето. Малка заря от жълти искри избухва пред очите му, ухото му писва и той залита назад, но успява да се задържи на краката си. В същия миг чува вик, пронизителен женски вик, пълен с неприкрит ужас - някъде пред тях, из безкрайните ръкави на мината, но не много далеч.

- Стела... Това Стела ли беше?! - прошепва той.

Тялото му, сърцето му, разумът му са като парализирани. Дошъл е в мината само защото му показаха рубинената буквичка С, която Стела носеше на сребърно синджирче на врата си и често потъркваше за късмет между пръстите си. Трябваше да разбере какво е станало.

Едно от момчетата го удря по гърба и той полита напред; краката му не са достатъчно бързи и тялото му ги изпреварва: обърнал странично глава като при удара на Рижия, той се сгромолясва върху въглищния под, стиснал очи. Но две двойки силни ръце бързо го сграбчват и го изправят. Устата му е пълна с пепел, очите му смъдят, усеща как кръвта бавно бликва от сцепената му скула и се стича по бузата му. Тръсва глава като боксьор след загубен рунд и продължава напред.

Стела... Тя е на петнайсет, познават се от година и почти през цялото си свободно време са заедно. В сиропиталището момчетата и момичетата са отделени като в затвор, но Виктор - дори и след като му забраниха - винаги намира начин да се промъкне в женската част, за да се види със Стела. Чувства се добре с нея, другите го отегчават и той рядко крие досадата си, когато е с тях. Тя е неговият трофей, неговата награда за собствената му необикновеност, красавицата на деветите класове. Когато са двамата, говорят малко; напоследък той чувства един особен трепет, който го изгаря, отпаднал е след срещите си с нея, сякаш е плувал дълго под вода, без да си поеме въздух. Дали я обича?... Да, би трябвало, тя е неговото момиче, вълшебна е, толкова хубаво ухае и е толкова мека, толкова топла. Когато я гледа, усеща как някаква отмала пропива в тялото му, тежка като влажната топлина на дъждовните летни нощи; след това слабините му натежават и той иска да избяга от нея, да остане сам. И все пак - дали я обича?... Да, но понякога бариерата между душите им се спуска безшумно и ги оставя от двете си страни объркани и самотни.

Забързва крачките си, без да обръща внимание на хаотичните болки, които се вият из тялото му като змии. Почти е стигнал до гърба на Рижия, усеща животинската му миризма и за миг му се приисква да повърне.

Изведнъж чува нов вик - гласът е ясен и крехък. Този път е сигурен, че е Стела.

(Сънува този сън от години и знае какво ще се случи - и това осъзнаване по удивителен начин се вплита в съня му като част от преживяното. Но нищо не може да го спаси от парализиращия ужас, който ще последва. Ще сънува и ще стигне до познатата изпепеляваща болка, която се крие дълбоко в сърцето му вече толкова години, и - да - ще преживее всичко отново... Сякаш невидима камера прожектира съня и сега се е насочила към напрашени с въглищен прах момчешки крака, които вървят в подземната галерия и следват тромавите й чупки.)

- Онзи номер преди два месеца - с шахматния сеанс "на сляпо" срещу възпитателите, ти го измисли, нали?... Начука им го на всичките пред цялото училище, като не спря да им говориш какви са шибаняци и колко смотан е животът им. Даде им да се разберат, нали, Вики? И им показа колко ти сече пипето и колко много ги превъзхождаш, нали? И то само защото един от тях си позволи да те накара да измиеш столовата с настърган сапун, защото те хванал на връщане от женското отделение... - Рижия прехвърля факлата в другата си ръка и го поглежда през рамо, задъхан от вървенето и възбудата на собственото си възмездие. Гласът му сега е мек, но примесен с изящна омраза. - Не трябваше да го правиш, Вики. Не и с шибаните възпитатели... Те са тъпи пазванти с прецакан живот, но те пазеха, въпреки че те мразеха. Но мразеха обаче не теб, а това, което олицетворяваше - умника, гения, късметлията, който ще успее в живота. Но след случката нещата се промениха - и те започнаха да мразят точно онзи сополанко Виктор, който се подигра с тях... Разбираш ли - лична омраза с твоето име на етикета... И това ми даде възможност да се докопам до теб - защото никой вече няма да си даде зор да защити едно хлапе, което го е унижило пред всички. Никой, Вики... Затова сега си сам и ще си го получиш.

Виктор почти не го чува - единственото, което иска, е да стигне по-бързо до Стела. Никога не го е било толкова страх ("мили Боже, никога...").

Галерията пред тях се извива почти под обратен ъгъл и Виктор вижда бледа като восък светлина, която се прокрадва по тавана пред него. Още няколко крачки, и излизат над подземна долчинка, в далечната част на която се събират три галерии, опулили черните си входове подобно гигантски кухини в оголения череп на праисторическо чудовище. Там стоят две момчета с факли, чиито лица блестят от пот и възбуда, а пред краката им лежи полуголо тяло, свито като зародиш.

Рижия се обръща и поглежда към Виктор със замечтана усмивка, вдигнал факлата над главата си. Лицето му е обсипано с лунички - на места те се застъпват и образуват една по-тъмна част, приличаща на неравномерно петно разтопен шоколад. Носът му е малък, недоразвит, устните - свадливи и бледи, без извивки - случайна обезкръвена цепка върху лицето му. Клепките на зелено-кафявите му ("мръснозелени, мръснокафяви...") очи са толкова светли, че не се виждат, изгорени сякаш от злобата в погледа му.

- Сега, Вики, ще си го получиш. - И лицето му се озарява от предчувствието за удоволствието, което предстои.

В следващия миг Виктор чува стенание и поглежда към полуголото тяло в краката на момчетата, което се обръща настрани и се подпира замаяно на лакът.

Стела.

Остатъци от любимата й кремаво-жълта рокля, разкроена под коленете, едва покриват слабото й тяло. Сутиенът й е скъсан, едната му чашка я няма, както и едната презрамка; белите й пликчета са разпрани от едната страна. Цялата е в сажди, буйната й катраненочерна коса е разпиляна върху крехкото й бяло рамо. Двете момчета над нея са неспокойни и несигурни - непохватните им тела са с издути мускули и едва удържат тъмните си желания.

Стела вдига ръка пред заслепените си очи и вижда Виктор.

- Вик! Вииииииик! - Гласът й е разкъсващ; малка заря от надежда избухва в него, после бързо изчезва.

Виктор вече знае какво ще се случи - вижда всяка подробност от бъдещото изнасилване, всичката болка и ужас, които ще я връхлетят и разкъсат. Сърцето му жалостиво притупва и спира, този път наистина спира. Миг, два, три... Виктор си мисли, че умира, че това е смъртта - когато не можеш да понесеш онова, което виждаш. И изведнъж се отдръпва толкова навътре в себе си, че нищо и никой не може да го достигне. Никаква болка, никакъв ужас ("никакво минало"...).

Рижия се хили пред лицето му, нещо му крещи, после го удря с опакото на ръката си, но Виктор не усеща удара, не чува думите му: той е вътре себе си, в една тиха стаичка със светлосини стени и душата му е приседнала кротко на едно детско столче с рисувана облегалка; стаичката няма врата, няма прозорци; никой не може да влезе в нея, никой и никога.

Стои сред всичките тези момчета и нищо не чува, няма никакъв звук. Един юмрук се приближава към лицето му и главата му за кратко се отмята настрани, после пак се връща. Няма болка, няма чувства, няма нищо.

Две силни ръце лягат върху раменете му и го натискат надолу - той им се подчинява и пада на колене. Рижия отново е пред очите му и му маха като за сбогом; като в черно-бял филм, направен от любителска камера. Един далечен непознат глас го докосва и му казва тихо като на стар приятел, че тялото и сетивата му ще издържат - каквото и да стане, и животът му ще продължи. Но без Стела.

("без Стела...")

Когато виждат Рижия да се запътва към тях, двете момчета набират кураж и припряно и грубо доразсъбличат Стела. Тя е притиснала ръце към гърдите си и нещо крещи. Може би името на Виктор? Неговото име?... Това няма значение, вече не. Той не я чува, седи на малкото столче в синята си стаичка и нищо не усеща.

Яките ръце отново го натискат надолу и той се привежда напред; усеща мириса на прах, на въглища, на огън и на дим. Знае само, че ще бъде заставен да гледа отмъщението, за което са го довели в изоставената мина.

Рижия и двете момчета разменят няколко думи, след това закрепят факлите си в пукнатините по стените на мината и се нахвърлят върху Стела.

Тя е като парализирана, дори не плаче; очите й са пълни с ужас, разкървавените й устни треперят. Момчетата я хващат здраво и я притискат към пода на мината, а Рижия застава между тях и поглежда към Виктор. Ухилва му се и казва нещо, но Виктор не го чува. След това поглежда към разтворените крака на Стела и сваля кафявите си детски панталони до коленете си.

("тези панталони нямат копчета, само троен ластик на кръста...")

Виктор е застинал неподвижно.

Рижия отново го поглежда и отново нещо му казва. Този път думите го достигат - отворил е съвсем за кратко стаичката си и те влитат като леден вятър в тишината й:

- Е, Вики, днес ще видиш нещо незабравимо. Нещо, което ще се запечата завинаги в удивителната ти памет, и аз ще остана завинаги в спомените ти. Защото след като не можа да ме запомниш по добрия начин, предпочитам да ме запомниш по лошия. Така става, нали, Вики? Нали?...

Стаичката пак се затваря, пак става тиха и уютна - Виктор е далеч, далеч в себе си. Но изведнъж духът му излиза от тялото и го поглежда отстрани. След това се просмуква в полумрака, разреден от трепкащите светлини на факлите, и попива в трите момчета - вижда тайните им, вижда нежните им детски души, но вече покрити с пепелта на осквернението, на злобата, на отмъщението, на тъмното сексуално желание. Мозъкът му е като скалпел, който може да нареже и анализира всичко, до което духът му се докосва. Той наблюдава, без да чувства. Той е будист, докоснал се до просветлението; той е пляскане с една ръка; той е "сатори" сам за себе си...

Рижия знае всичко за болката - злобните копелета винаги знаят за хората повече неща, отколкото добряците. Те са се потопили в мрака и страдат от това. И единствената им утеха е, че могат да накарат и другите да страдат. Затова се нахвърля върху Стела и прониква в безсилното й изранено тяло, сякаш иска да го разкъса.

Духът на Виктор кръжи над скупчените тела като невидима птица и каца върху голите гърди на момичето, които потрепват от грубите тласъци на Рижия. След това се разтваря и прониква през кожата й, през костите й и се стича в сърцето й. И той изведнъж усеща всичко: той е в Стела, той стои под кожата й и въпреки че не може да я спаси, опитва да я предпази от това, което се случва. И докато Рижия я изнасилва, духът на Виктор приема част от болката в себе си.

"ТРЯБВА... НЕЩО... ДА... НАПРАВЯ..." - чува той в главата си, но продължава да стои, без да помръдне.

Въздухът е станал толкова горещ - като че ли разярен дракон, бълващ пламъци, стои насреща му. Силите му са на привършване и...

... ... ...

... и някъде звъни телефонна аларма.

"До луната и обратно" на "Savage garden". Някъде съвсем наблизо...

Тишина.

Картината в главата му е неподвижна - като скъсана лента. Нещо става.

Още тишина.

Отново същата музика...

Виктор отваря очи. Още е в онова странно нереално място между съня и действителността и всеки от двата свята го дърпа алчно към себе си.

Прокарва ръце по лицето си и притваря очи - за миг сънят доволно се изкисква, спечелил битката, - после рязко ги отваря.

У дома си е.

("Бай-бай, Вики. Бай-бай, стари приятелю... Ще се видим пак...")

Тръсва глава и цялата действителност се стоварва върху сетивата му като огромен куп ненужни вещи. Изпъшква шумно, с едва доловимо облекчение.

Да, вкъщи си е.

Поглежда часовника над шахматната масичка: наближава три и десет.

"Защо тогава е светло като ден?..."

Поглежда към прозореца: през него минава сивкава светлина, шумовете навън са повече, чува се гукането на гълъб.

"Защото е ден... защото е следобед..."

"До Луната и обратно" започва за трети път...

Виктор протяга ръка и напипва телефона, сложен на масата до дивана.

Третият опит на "Savage garden" е прекъснат в началото. Алармата е спряна.

 

Стана от дивана и се огледа като насред поле. Беше отпаднал и объркан и дясното му коляно пак го болеше, но горчивият опит от хилядите му кошмари и безсъния го беше научил, че усещанията му след такива сънища са като лъжци, които не могат да лъжат.

Беше си вкъщи, в собствената си всекидневна, облечен като за излизане: дънки, черни обувки с дебели подметки, черно поло с раздърпано бие. В стаята беше хладно и сумрачно - дъждовният пролетен следобед надничаше през единствения прозорец, без да изглежда заинтригуван от това, което виждаше.

"Не беше най-лошият сън, не беше..."

Прибра телефона в джоба си, разтърка гърдите си и тръгна към банята, докато се опитваше да подреди мислите си. Сети се, че почти цялата сутрин бе прекарал в полицейското управление - работеше там вече повече от десет години като хоноруван сътрудник. Беше разпитвал един крадец, попаднал на неподходящото място в неподходящото време, а към обяд бе излязъл, за да направи допълнително проучване по случая, преди да се прибере вкъщи, за да си почине. През последните нощи беше влязъл в един от най-лошите си периоди на безсъние и бе толкова изтощен, че бе заспал, без да се усети - както си беше с дрехите, седнал на дивана във всекидневната, за да си развърже обувките.

Набързо се изми, огледа се в огледалото и не се хареса. Заради червените жилчици на недоспиването сините му очи бяха изгубили блясъка си и сивееха, а белите косми в косата му, които преди едва се виждаха сред чернотата й, напоследък се бяха утроили.

Върна се във всекидневната, събу обувките си и разтри изтръпналите си крака. След това отново се обу, облече коженото си яке и излезе. Чакаше го работа.

 

Мрачното фоайе на Трето районно, застлано с протъркани текстилни пътеки, приличаше на приемната на провинциален хотел, чийто фалит чука на вратата. Стените бяха покрити с жабешко зелен латекс, който на места се лющеше, релсите на отдавна свалените пердета бяха с ръждиви петна, а прозорците без первази бяха прашасали и мръсни. След фоайето следваше дълъг тъмен коридор, който водеше към служебните стаи и лабораториите на първия етаж, а тясното стълбище вляво от коридора - към втория, третия и четвъртия етаж на административната сграда. До входната врата имаше масивен хромиран пепелник, голям колкото пожарогасител, пред един от прозорците бяха сложени две саксии с оклюмали филодендрони, а до тях - огромно бюро с дъговиден плот, зад което седеше дежурният полицай.

Когато външната врата се отвори и Виктор Трейман влезе в неприветливото фоайе, дежурният го погледна студено и извърна поглед. Трейман мълчаливо прекоси фоайето, като в движение изтръска бисерните капки дъжд от косата си и свали яката на якето си. Накуцвайки едва забележимо, се насочи към стълбището, водещо към горните етажи.

Бавно се изкачи до третия етаж, като на всяко второ стъпало видимо избързваше да пренесе тежестта си напред, за да щади десния си крак, после тръгна по сумрачния коридор, пълен със сенките на дъждовния следобед.

Пред кабинета му го чакаше полицайка. И то цивилна.

Трейман приближи, без да куца, прикрил болката както обикновено, и й кимна. Беше я виждал няколко пъти - преди няколко месеца се бе преместила от Първо районно, и макар никога да не бе говорил с нея, знаеше, че тя не го харесва особено. Беше средна на ръст, с жилави дълги ръце и здрави рамене като на бивша спортистка. Късата й черна коса бе оформена в прическа, правена от човек без въображение, а дрехите й бяха като на повечето цивилни ченгета - удобни избелели дънки, маратонки с разхлабени връзки, разкопчана грейка без ръкави и обикновена бяла тениска. Никакъв грим, никакъв маникюр, никакви гривни или пръстени. Беше скръстила ръце на гърдите си, като левият й лакът бе по-високо заради кожения кобур под мишницата й и заради прегънатата на две сива папка, мушната до кобура. Левият ръкав на тениската й почти закриваше малката цветна татуировка на костенурка с китайски йероглифи отстрани, а под десния тръгваше белег с две резки, чиято кожа червенееше и лъщеше като покрита с лак.

- Казвам се Елза - каза тя и издърпа папката изпод мишницата си. - Ще се наложи да се изтърпим през следващите няколко дни, а може би и през следващите няколко месеца. Ще съм "съпътстващ" по случая, върху който работиш. - "Съпътстващият" полицай бе назначено според вътрешния правилник служебно лице, което трябваше да присъства на всички разпити, водени от Трейман. Правилото беше наложено заради непрофесионалния му статут на психолог, въпреки че той отдавна се бе превърнал в част от разследващите екипи.

Двамата хладно се здрависаха.

- Къде е Сваровски? - попита Трейман. Сваровски бе "съпътстващият", с когото той обикновено водеше разпитите - кисел глуповат мъж с некоординирани движения, който често навестяваше травматологията в близката болница, откъдето идваше и прякорът му. Мислеше само за пенсия, затова се занимаваше с писането на бумажки и вършеше работата на "съпътстващ" полицай, която обикновено никой друг не искаше да върши.

- Ако някой го беше заснел, след като си го оставил сутринта, клипчето сигурно щеше вече да троши рекорди в You Tube... Тръгнал да си купува кафе, но паднал по стълбите и си счупил дясната ръка, десния крак и долната челюст. Общо взето едно от най-добрите му изпълнения. А иначе се сърди като му викат Сваровски...

Трейман се изненада.

- Надявам се бързо да се оправи - каза той смутено, но не толкова от новината за Сваровски, колкото от изненадващото безгрижие в гласа на полицайката.

- И ние се надяваме. Цялото управление... - усмихна се тя снизходително.

Това "ние" бяха камъни в неговата градина: той не беше редови полицай, а хоноруван сътрудник и рядко пропускаха случай да му го напомнят. А ако решеше да се защити, веднага вадеха миналото му, което, за съжаление, отдавна бе известно на всички... Още след като бе избягал от дома за сираци - едва навършил шестнайсет, бяха започнали проблемите му със закона. Проблеми, които след няколко малки присъди за хулиганство, за унищожаване на общинско имущество и за притежание на наркотици преди петнайсет години бяха достигнали апогея си - когато с метален бокс бе счупил челюстта на полицая, който го пребъркваше за наркотици. Без много церемонии и по бързата процедура получи тригодишна ефективна присъда, която трябваше да излежи при строг режим. Но само месец след като влезе зад решетките, получи писмо от същия полицай, на когото бе счупил челюстта - Хари Христов Христов или "инспектор Трите Хикса", както го наричаха всички заради абревиатурата на името му и заради внушителното му телосложение. Беше му писал, че е впечатлен от "провалената му кариера, на остатъците от която се е натъкнал", докато претърсвал пълната му с боклуци къща. Бе попаднал на дузина потънали в прах папки с нахвърляни на ръка материали за наследствената обремененост към насилие, статии от научни списания на английски, немски и френски и три доста ефектни монографии по поведенческа психология, за които с изненада бе установил, че са писани от Трейман. По случайност Хари Христов, който външно приличаше на кръчмарски бияч, а в действителност притежаваше остър като бръснач ум, също като Трейман се интересуваше от всякакви теории по психология и психиатрия и мечтаеше някой ден да ги вкара в полицейската практика; мечта, която се сбъдна две години по-късно - когато стана шеф на участъка, в който бе работил повече от две десетилетия. Няколко месеца след първото писмо Христов започна да му идва на свиждане и двамата някак се сближиха. А когато Трейман излезе от затвора, излежал присъдата си до ден, с три отхвърлени молби за предсрочно освобождаване, Христов, без никакви предразсъдъци относно тъмното му минало, го покани като консултант в управлението, а по-късно и като "хоноруван сътрудник" - както понякога наричаха външните експерти при по-заплетените случаи. Способностите на Трейман бяха очевидни още в началото и бързите му успехи трябваше заслужено да го издигнат в неформалната йерархия на управлението до статута на вътрешен човек, но това се оказа невъзможно - не и когато ставаше въпрос за бивш затворник, търкал наровете за нападение над полицай. И въпреки че за тези почти дванайсет години в полицията бе вкарал повече от двеста престъпници зад решетките, малко хора в управлението го харесваха: за полицаите дори и най-дребното престъпление беше като дамга, която си носиш цял живот и която никога не можеш да заличиш. И Трейман отдавна го бе разбрал.

- Ако ще работим заедно, кажи си правилата, за да знам какво да правя - каза той след кратко мълчание. - Преди Сваровски известно време работех с две жени, които лесно се изнервяха. Едната мразеше миризмата на афтършейв, затова след бръснене използвах единствено спирт, а втората ме принуди да стана вегетарианец, когато съм с нея, защото не понасяше сандвичите с месо.

- Първата вероятно е била разведена или е имала жесток баща, а втората сигурно е правила аборт.

Трейман се усмихна едва-едва.

- Позна и за двете. Обичам хората, които поназнайват психология, но въпросът ми така или иначе си остава.

- Не мисля, че ще се задържа толкова дълго, че да налагам някакви правила - отвърна Елза и му подаде папката. - Една чиновничка от администрацията ми каза да ти я дам: била длъжна на всеки три месеца да актуализира телефонните номера и служебните електронни адреси на всички ченгета и експерти. И аз си имам такава. - Хвана ръце зад гърба си, а умните й черни очи се впиха предизвикателно в неговите.

Трейман взе папката, отвори я и разсеяно огледа двете странички, които съдържаше, докато се чудеше как да разчупи леда с Елза. Затвори папката, сложи я под мишница и изигра пантомимата "Закъсалият пушач" - тупане по джобовете и пуфтене, изпълнено с досада. Но жената не помръдна, само продължи да го гледа, въпреки че от джоба на дънките й се подаваше ръбчето на кутия цигари.

Когато разбра, че и това не действа, той отвори вратата на кабинета си и двамата влязоха вътре.

Кабинетът му бе неприветливо помещение с олющени решетки на прозорците, три стола до външната стена, наредени под принтерна репродукция на "Слънчогледите", и очукано бюрце, което гледаше към "аквариума" - съседната стаичка, чиято стена бе от специално стъкло, пропускащо светлина само в едната посока, откъдето понякога други следователи наблюдаваха разпитите на Трейман. Пред бюрото имаше занитен за пода неудобен стоманен стол с изкривена облегалка, за да не се допусне мисълта за комфорт и удобство от страна на тези, които го заемаха. Две от стените бяха покрити с талашитени секции, пълни с дебели енциклопедии, цветни папки и класьори, а един прашасал полилей и дървена закачалка тип "фонтан" изчерпваха оскъдния интериор.

Трейман съблече якето си и го окачи на закачалката, хвърли папката на бюрото и се обади по служебния телефон на дежурния от ареста да му доведе заподозрения. Елза седна на средния от трите стола под репродукцията на Ван Гог, извади тефтер и химикалка от джобовете на грейката си и пусна крака напред като мъж.

След няколко минути младо момче с прясно избръснат врат и прекалено широка униформа влезе в кабинета, без да почука, хванало здраво под мишницата дребен мъж с белезници. Изкозирува вяло, бръкна в джоба на служебната си риза и извади ключето на белезниците, после погледна към Елза.

- Чух за Сваровски. Вероятно вие ще го замествате?

Елза кимна отегчено, без да каже и дума.

- Когато приключите с разпита, доведете ми го долу - посочи той към арестанта. - А може да се обадите аз да си го прибера. - После подаде ключето за белезниците на Трейман, отново изкозирува и излезе от стаята.

Трейман прибра ключето в джоба си и с ироничен жест покани дребния мъж на неудобния стол пред бюрото.

Цялата предишна вечер, част от нощта и почти цялата сутрин Трейман беше прекарал в безрезултатни разпити на същия този дребосък, известен в местния подземен свят като Чадъра. Беше облечен в масленозелен джинсов костюм и бледорозова риза, омачкани като китайски фенер заради прекараната нощ в ареста. Над злобното му брадясало личице с празни очички мазната му степана коса стоеше като козирка.

Когато седна на стола, мъжлето преметна крак връз крак, огледа демонстративно Елза, след това намигна на Трейман.

- Тая твоята курва ли е? - посочи той с глава към Елза и му се ухили.

- Да, моята е. Харесва ли ти? - отвърна му спокойно Трейман.

- Ти повече ми харесваш. Вече втори ден ме сваляш и това започва да ме размеква. - Чадъра показа за втори път пожълтелите си зъби и направи с ръка знака на победата, след това се почеса по наболата брада, както си беше с белезниците.

- Явно ще трябва пак да почнем отначало, Чадър. Но както се казва в лошите филми, този път вероятно ще се наложи да обърнем дебелия край - каза тихо Трейман.

Пресегна се и включи касетофона, с който записваше разпитите, после каза номера на разследването, часа и датата, каза си името и трите имена на разпитвания, както и на какво основание се провеждаше разпитът, после го изключи и вдигна поглед.

- Виж, Чадър, разполагам с всички улики по случая и ми е пределно ясно, че ако не запееш веднага, ще направя всичко възможно освен за обира, да те обвинят и във възпрепятстване на разследването. А като прибавим и една стара условна присъда, мисля, че с блестящата ти кариера на обирджия ще бъде приключено. - И елегантно изигра един от козовете си: - А и нищо чудно да го отнесеш за убийството като съучастник.

- Глупости ми дрънкаш! - наежи се Чадъра. - На никого не съм помагал, нито пък съм крал. И нищо не възпрепятствам. Няма да ти го повтарям сто пъти!

Трейман забарабани с пръсти по бюрото. Знаеше, че върви по тънък лед, защото единственото доказателство за кражбата на Чадъра бе колкото и очевидно, толкова и оспоримо и едва ли щеше да мине в съда. Беше чиста случайност - една от онези, които се случват не повече от два-три пъти дори и в най-вълнуващите кариери на разследващите полицаи, затова трябваше да бъде много внимателен и да не рискува. Знаеше, че дългогодишният престъпен опит на Чадъра, както и това, че трябваше да разкрият на адвоката му какви доказателства притежават, бе предоставило възможност на обвиняемия за "юридически целесъобразно" поведение, което бе причината той да отрича всичко. И това нямаше да бъде особен проблем, ако по чудовищна случайност кражбата му не бе извършена в същата къща, където по-рано през нощта бе убит човек, и ако той не бе задигнал една от възможните улики за убийството.

- Запозната ли си със случая? - Трейман погледна към Елза.

- В общи линии, да - отвърна тя. - Нямах време да прочета всичко.

- Ще ти го разкажа, за да разнообразя малко деня си... Може пък да ти хрумне някоя идея как да пречупим това нещо тук. - Той посочи към Чадъра.

- Няма ли да е в разрез с правилата? - попита хладно Елза и вдигна глава от бележника си. - Заподозреният трябва да знае само толкова, колкото е необходимо.

- Този тук е друг случай. Дребна риба е и на никого не му пука нито за него, нито за обира му. Но пречи на другото разследване. И още не може да го проумее.

Чадъра се усмихна кисело, но нищо не каза.

- Преди седмица-две Чадъра свършил джобните и решил да си набави малко материални активи по един стар и добре изпитан начин... - започна Трейман, без да поглежда към Елза. - И след кратък оглед из баровските квартали си набелязал една богаташка къща, в която имало достатъчно неща за крадене и която на всичкото отгоре почти не се охранявала. Казвам "почти" защото в къщата всяка нощ включвали една стара охранителна система, състояща се само от две камери, поставени в спалнята и в огромната трапезария, която била използвана като луксозен склад за повечето произведения на изкуството, които собственикът, на име Венизеус Аристеас, притежавал. След като си набелязал къщата, Чадъра проучил навиците на домакина и веднага си спретнал план за действие. Всичко било добре замислено и прекрасно изпълнено, но по време на нощния му набег се случило едно дребно и почти незабележимо съвпадение, което в края на краищата съсипало блестящата му идея. И само единайсет часа по-късно, още в ранния следобед на следващия ден той бил спипан в собствената си квартира, където спял с невинния сън на младенец... Просто късметът му изневерил: същата сутрин в къщата на Аристеас, който бил убит през нощта, дошла чистачката, която намерила трупа и веднага звъннала на ченгетата, а на тях не им трябвало много време, за да прегледат записите от камерите, после да намерят Чадъра и да го закопчаят. Обаче преди това да стане, той все пак успял да скрие някъде незаконната си плячка, която включвала може би единствената улика за извършеното преди обира убийство.

- Как са го спипали? - попита Елза намръщено. - Четох само докладите от аутопсията и от разпитите на съседите.

- Влязъл е през прозореца - за него е песен да се справи с някакви си декоративни дървени черчевета, проядени от влагата - отвърна Трейман и бръкна в едно от чекмеджетата на бюрото. Извади малък сребрист лаптоп без кабел за захранване, отвори го и го включи. - Къщата е строена малко след Първата световна война и почти всичко в нея е запазено, както си е било навремето. Собственикът - Венизеус Аристеас, гръцки гражданин, рядко живеел в къщата. Използвал я само по три-четири месеца в годината и държал там някои произведения на изкуството, които не били особено ценни или пък били трудни за пренасяне през границата. Под "трудни" имам предвид не само големината и тежестта им...

Трейман изчака лаптопа да зареди програмите си, след това маркира от десктопа файл с име "Камера № 2, Чадър" и го отвори.

Файлът съдържаше запис, чийто първи кадър беше стопиран. На кадъра се виждаше просторна трапезария, осветена само от висок старомоден лампион. В лявата част на помещението имаше библиотека, препълнена с книги, а пред нея - четири огромни маси, отрупани с всевъзможни предмети, най-вече китайски сервизи, малки пластики и колекции от лули и старинни ветрила. Около масите бяха сложени полирани огледала с различни размери, арфа с позлатено чело и две дузини картини с олющени рамки, подпрени на стари кресла, дървени столове и декоративни закачалки, на които висяха маски и карнавални костюми. В дъното личаха силуетите на два високи арковидни прозореца с витражи, където бликовете от светлината на абажура се събираха като тежка сребриста паяжина.

- Можеш да дойдеш да изгледаш един доста любопитен запис - каза Трейман, без да поглежда Елза. - Не е нужно да си чела докладите по случая - искам просто да видиш колко много го е загазил Чадъра.

Елза остави бележника и химикалката си на съседния стол и дойде до бюрото, а Чадъра само криво се захили и рече да се изплюе на пода, но в последния момент се усети и гнусливо преглътна.

Трейман обърна лаптопа към Елза, но така че Чадъра да не може да вижда екрана, и стартира записа.

Долу, в десния край на кадъра, беше изписан часът - 3:14 a.m. Картината беше статична около минута, след това едно от старинните огледала, подпрени на близката маса, като че ли помръдна. Последва същото едва забележимо движение и се видя, че всъщност огледалото е неподвижно, а отражението му е помръднало: някъде извън обсега на камерата, вдясно от нея, се бе появила размита черносива сянка, която почти се сливаше с разредената сивота около нея.

За около двайсетина секунди всичко застина, след това отражението върху огледалото отново оживя и прозорецът, който отразяваше, се разтресе леко и се отвори. Една ръка в черна кожена ръкавица се подаде, хвана се за страничната част на черчевето и бавно доотвори прозореца. Появи се силует, приплъзна се напред и се материализира в човешка фигура, която стъпи на широкия перваз и се изправи. После се обърна към стаята и я огледа, сякаш беше на скала, надвесена над пролом. Беше дребен мъж с черен анцуг, късо кожено яке и маскировъчна никарагуанска шапка. Лицето му не се виждаше добре.

Огледа спокойно стаята, после бръкна в джоба на якето и извади клещи секачи с къси челюсти и още нещо, но не се видя какво. Тръгна странично по перваза - отражението му стигна до края на едното огледало и се появи върху другото. Светлината от лампиона осветяваше само краката му - торсът и лицето му бяха като обвити с прашна тъмнина и очертанията им се размиваха.

Стигна до края на перваза, като избута пред себе си тежката тюлена завеса, след това вдигна дясната си ръка и се видя какво беше изкарал от джоба си заедно с клещите - метална запалка, голяма колкото кибритена кутийка. Отмахна капачето й с палец, щракна я и я вдигна нагоре. Без да се бави, протегна и другата си ръка, стиснала клещите и след две секунди картината прекъсна: мъжът беше прерязал кабела за захранването на камерата.

Елза погледна за кратко Трейман, после сложи показалец върху тъчпада и върна записа с няколко секунди назад. Пусна го, изчака малко и в момента, когато мъжът вече бе щракнал запалката и я вдигаше нагоре, тя спря кадъра. Дори и да искаше, нямаше как да е по-добре: осветеното за миг лице се виждаше съвсем ясно и бе очевидно, че мъжът бе същият, който сега седеше на стола пред бюрото.

- Спукана ти е работата, Чадър - каза Елза, оттласна се с ръце от бюрото и тръгна към стола си. Преди да седне, погледна към Трейман и поклати отрицателно глава, за да му покаже истинското си отношение към записа. Той само я изгледа, но изражението му не се промени. Добре знаеше, че подобни записи нямаше как да минат в съда като доказателство, защото възможността да бъдат подправени съществуваше и всеки що-годе грамотен адвокат бързо ги "вадеше от игра". И Елза също го знаеше.

Сплете пръсти на плота, загледан в дребния мъж пред себе си, и каза:

- Чадър, няма да ти покажа записа, който имам, защото искам да ти дам последна възможност да си излееш сърцето. На записа има някои интересни подробности, които си оставям в запас - нещо като "тежка артилерия", която още не искам да пускам в действие. Вече знаеш що за човек съм.

- Казах ти, че не знам за какво говориш, нито се интересувам какъв човек си - озъби му се Чадъра. - Вярно е, че съм криввал от пътя преди години, но и преди това никой не ме мислеше за светец. Разбра ли ме, или да ти го кажа буква по буква?

- Вчера и особено днес сутринта говорихме за косвените доказателства по случая, затова съм сигурен, че в съда за нула време ще ти го начукат - каза Трейман, без да му обръща внимание. - Но на мен ми трябват боклуците, които си обрал от къщата, преди да те поднеса на тепсия на някой зъл прокурор.

- Няма да стане. Знам, че поради липса на персонал ти се налага да играеш и доброто, и лошото ченге едновременно, но няма да стане. - Чадъра се наклони напред. - Не знам какъв запис имаш срещу мене, но тая песен съм я чувал и преди и едва ли ще мине в съда. Не си толкова затъпял, че да не го знаеш.

Трейман посегна да включи касетофона - "подгряването" беше приключило и беше време да започне с обичайните въпроси, но в последния момент се отказа. Стана, обиколи бюрото и се подпря с една ръка на стола на Чадъра.

- Виж, Чадър. Дай да оставим глупостите, защото почнах да се изморявам - каза той и се приведе към него. - Наблюдавах те добре вчера и днес сутринта - ясен си ми като бял ден, дори и да не бяха доказателствата. Докато отговаряше на въпросите, зениците ти се свиваха постоянно, ръката ти несъзнателно се насочваше към устата, очите ти се ококорваха от време на време, после пък започваше да клепаш често-често. Сигурен съм, че ако беше вързан към повечко медицинска техника, щеше да се види как, когато лъжеш, пулсът ти се учестява, как потта ти променя химическия си състав, как температурата по върховете на пръстите ти се вдига и как РН на стомаха ти пада. Затова кажи къде си скрил откраднатите вещи, а аз ще поговоря с хората, от които зависят някои неща. "Възпрепятстване на правосъдието" е по-голям грях от "кражба с взлом". Не ме карай да ти обяснявам разликата.

Чадъра поклати глава и му се ухили със съчувствие.

- Ченге... - каза той. - Извинявай, ама мисля, че си пълен глупак.

Елза се изсмя високо, като дори не се опита да прикрие колко е доволна; поклати театрално глава и се облегна назад с невинно изражение.

Очите на Трейман придобиха цвета на тъмносин лед, след това ледът се разтопи и една усмивка изгря на лицето му. Той се подпря на бюрото, потърка длани и леко притвори очи.

- Искаш ли да се хванем на бас, че ако те закопчея с прангите за стола, за по-малко от десет минути ще изкопча къде си закопал съкровището си? При това, без да те докосна.

Чадъра се изсмя грубо и си подаде ръцете.

- Навит съм! О, боже, наистина съм навит! Това е все едно някоя цицеста кукла да ми плати, за да ми духа! Не знам с какво съм го заслужил!

Трейман извади ключето и отключи белезниците, след това направи знак на Чадъра да се наведе и заключи ръцете му под седалката на стола.

- И защо точно по този начин? - искрено се изненада Чадъра.

- Скоро ще разбереш.

Елза остави бележника в скута си и се приведе напред.

- Какво мислиш за него? - запита я Трейман и я загледа с изненадващо спокойствие. - Корав ли ти се вижда?

- Не знам подробностите по случая - отвърна дръпнато тя, като не можа да прикрие напълно смущението си. - Ти ми кажи!

- За колко време смяташ, че ще го накарам да пропее?

- Не знам.

- "Не знам" ли е любимият ти отговор?

- Не разбирам накъде биеш - настръхна тя и веждите й се сключиха в широко V.

- Сега ще разбереш.

Трейман измъкна от джоба си кибритена кутийка и я постави на бюрото, после премлясна лениво и заговори с равен глас:

- Откакто съществува човечеството, природата винаги си е правила груби шегички на негов гръб. Но никога не съм могъл да разбера дали го е правила от скука и от желание да ни покаже колко е могъща, или просто се е опитвала да се усъвършенства по пътя на пробата и грешката. Така или иначе, още от началото на човешкия род са започнали да се появяват "грешни проби" хора - хермафродити, албиноси, сиамски близнаци, далтонисти, триръки и двуглави същества, хора с различни синдроми, най-разнообразни и абсолютно изненадващи...

- Страшна работа, а? - подкачи го Чадъра.

- Да, страшна... - кимна Трейман. - Затова да не ровим надълбоко, а да се съсредоточим само върху една от разновидностите на тези "грешни проби" хора - върху онези нещастници, които на пръв поглед са като всички останали, но при определени обстоятелства биха могли да умрат за минути, понеже имат изменена реактивност към определени химични или биохимични вещества. Както вече си се досетил, Чадър, а и ти, Елза - (той я стрелна с очи), - става дума за алергиите и за страховитите понякога алергични реакции, както и за алергените - веществата, които ги причиняват и които могат да бъдат изключително разнообразни: косми от котка, тебешир, белтък от яйце, хлебен глутен, цветен прашец, дори - колкото и да е странно - определена миризма...

- Лекция ли ще ми изнасяш? - изсумтя Чадъра. - Това може да ме убие!

- Просто искам да бъда последователен и ясен.

- Нещо като любовна игра, преди да ми го начукаш, така ли?!

Трейман сведе за кратко глава и се подсмихна.

- Както казах, алергиите и алергените, които ги причиняват, могат да бъдат доста разнообразни. Има невероятни случаи в медицинската практика, за които мога да говоря с часове, но понеже десетте ми минути вече напредват, ще бъда по-конкретен. - Тук замълча, като актьор, който иска следващите му думи да прозвучат по-драматично, после се изкашля и продължи: - Има едни хвърчащи гадинки от надсемейство Apoidea, които поддържат популацията си в цветущо състояние вече хилядолетия. Оцветени са в крещящите багри на опасността - жълто и черно, и се наричат пчели...

- Аха... Онези хвърчащи мушички, които правят мед, нали? - отново му се ухили Чадъра.

- Точно така! - кимна артистично Трейман. - И сега седем тлъсти екземпляра, прекрасни издънки на род "медоносни пчели", се намират в тази кибритена кутийка - посочи той към бюрото. - Предполагам, че вече са доста изнервени от теснотията и тъмнината, в които са принудени да съжителстват. Ако понапрегнеш слуха си, можеш да ги чуеш как ругаят на техния си език. Прилича на едва доловимо жужене...

Този път мълчанието му продължи доста по-дълго, а усмивката, която пропълзя по лицето му, трудно можеше да се нарече усмивка. Сплете пръсти и обърна дланите си навън, за да ги изпука, без да изпуска Чадъра от поглед. Знаеше, че сега е негов ред да демонстрира неприкрито удоволствие и не пропусна случая. Кръвта от лицето на дребосъка бавно започва да се отдръпва и лицето му пребледня.

- Разбра ли най-накрая за какво става дума! - каза Трейман. - Но има една малка подробност - ти не си просто алергичен към пчели, Чадър! Ти си свръхалергичен! Имаш в кръвта си имуноглобулин Е, който не създава антитела срещу пчелната отрова, вследствие на което се предизвиква бурна алергична реакция! Открих това, след като вчера прерових къщата ти и намерих здравната ти книжка, а вечерта звъннах и на личния ти лекар. Но трябва да призная, че идеята ми се оформи едва днес, след като сутринта почти ме уби с лъжите си. Трябваше да обикалям градското езеро цял час, докато хвана пчелите - за да съм по-подготвен, преди пак да се докосна до очарованието ти. И сега, като награда за усилията ми, с удоволствие ще ги натъпча във врата ти! Освен ако не ми кажеш къде си скрил откраднатите вещи.

Устата на Чадъра зейна като незатворено чекмедже, а очите му се ококориха.

- Ти... ти... ти... ти... - запелтечи и запреглъща сухо-сухо.

- Спри да ми титкаш, Чадър, и се разприказвай! - просъска Трейман и брадичката му се издаде заплашително напред. - Защото съдържанието на тая кибритена кутийка те чака с настървение! Смъртта при свръхалергичен шок, както предполагам си чувал, е много мъчителна: въздухът започва да не ти стига, сърцето ти полудява, започваш да се подуваш като гайда. След това следват около три много живописни минути, които ще бележат края на жизнения ти път, освен ако през това кратко време не се научиш да дишаш през задника си... Ако завикаш за помощ, няма да те чуят, защото този кабинет на пръв поглед е доста очукан, но е бил стая за разпити в миналото, затова е прекрасно звукоизолиран! И още една малка подробност: столът, на който си положил шибания си задник, е занитен за пода - превантивна мярка, за да не ме замерят с него разпитваните, когато се поизнервят. Така че не се опитвай да буйстваш!

Очите на Чадъра станаха огромни, а кръвта, която се бе оттекла от лицето му, се върна и буквално го заля като с тъмночервена боя.

- Не си мисли, че ще ми се стъжни животът, ако гушнеш букетчето - продължи Трейман, без дори да погледне към Елза, която изведнъж бе настръхнала като котка. - Просто ще кажа, че прозорецът е бил отворен и някаква поизнервена пчела е влязла и те е ужилила. Ти си се задушил на минутата, а аз до последно не съм могъл да разбера какво става и да ти помогна. Ще се размина най-много с дисциплинарно наказание поради несъобразителност. И не се надявай, че този полицай тук - (той посочи Елза) - ще ме натопи!

Елза бе утихнала с присвити очи. Устните й бяха започнали да побеляват от напрежението и ръката й бе пропълзяла до кобура под мишницата й.

- Е, Чадър? - подкани го Трейман и се надвеси застрашително над него.

- Няма да го направиш, нали?! - простена Чадъра и несъзнателно потрепери.

- Ще го направя!

- Нищо не съм откраднал! - облиза устни той.

- Лъжеш, Чадър, лъжеш...

- Бях в един бар цялата нощ. Мога да го докажа! Кълна се!

- В какво се кълнеш? - Трейман подпря ръце на коленете си, без да поглежда към кибритената кутийка.

- В каквото искаш, за бога! - изкрещя уплашено Чадъра и облиза нервно устни. - Нищо не съм направил! Нищо!

Трейман го гледа мълчаливо около половин минута, после се приведе към него и зашепна в ухото му:

- Чуваш ли как жужат жълто-черните сладурчета? Усещаш ли миризмата на трева и нещо горчиво?... Убих една пчела и я мирисах дълго - наистина мирише на трева и на мед; на прясно окосена трева и на леко тръпчив мед. Скоро сам ще се убедиш, Чадър, съвсем, съвсем скоро... - И посегна към кибритената кутийка, без да се обръща към бюрото. В същия миг Елза скочи от мястото си и със светкавично движение извади пистолета си.

- Не пипай кутийката! И си вдигни ръцете! Няма да позволя подобен произвол в мое присъствие!

Ръката на Трейман за кратко замря във въздуха, след това продължи към кутийката и внимателно я взе.

- Добре, Чадър... Щом не искаш да пропееш, ще се наложи да се сбогуваме.

- Казах не пипай кутийката! - изкрещя Елза, леко приклекнала. Гърбът й бе изпънат като лък, пистолетът не трепваше в ръцете й. - Ще те застрелям, без да ми мигне окото, Трейман!

Той сякаш не я чу и бавно поднесе кутийката към носа на Чадъра.

- На какво ти мирише, миличък? Кажи ми на какво ти мирише?...

Не погледна към Елза - тя беше пропуснала момента и сега бе разколебана. Но знаеше, че ако погледите им се срещнат, щеше да стане опасно.

Чадъра настръхна и се вцепени.

- Усещаш ги, нали? - Трейман прокара кутийката два пъти под носа му, след това я плъзна по бузата му надолу и леко я притисна към гърлото му.

- Ако направиш само още едно движение, копеле такова, ще те застрелям като куче! - изкрещя Елза.

- Ще броя до четири, Чадър - каза Трейман, после затвори очи и тихо започна да брои: - Един хипопотам, два хипопотама, три хипопотама, Чадър... Три хипопотама и една маймуна, Чадър... Четири хи... - Понечи да отвори кибрита с пръст и тогава Чадъра изпищя:

- Спри, за бога! Всичко ще кажа, ВСИЧКО!

Трейман го загледа с присвити очи.

- Ти ли обра къщата на Аристеас? - попита хладно той.

- Да, аз - преглътна шумно Чадъра. - Аз я обрах.

- И къде скри откраднатото?

- В една торба.

- Сбогом, умнико! - просъска през зъби Трейман.

- Чакай, ЧАКАЙ! - извика ужасено Чадъра: гласът му беше станал като на джудже. - Скрих всичко в беседката! В беседката на съседния двор го скрих!

- В беседката на съседния двор ли?! Какви ми ги дрънкаш?!

- В съседния двор - този откъм горната страна на улицата, има малка беседка. От другата страна на къщата е, не откъм страната на къщата на Аристеас - там скрих всичко. Кълна се! - почти изплака Чадъра.

- Как така! Да не си получил просветление?!

- Когато излизах от къщата, една полицейска кола мина по улицата. Уплаших се и реших да скрия чантата някъде наблизо. На другия ден щях да си я взема.

- Говориш ми абсолютни тъпотии, Чадър! - просъска Трейман. - Опитваш да ми се измъкнеш и после да се отметнеш от думите си! - И изкрещя в лицето му: - Ти за какъв ме мислиш, а?!

- Чантата е мушната между таванските греди на беседката! Не те лъжа, кълна се, че не те лъжа!

Трейман дълго го гледа в очите, без да помръдне, после бавно отлепи кутийката от врата му и я остави на бюрото. Погледна към Елза - тя стоеше неподвижно, стиснала пистолета, и лицето й изглеждаше като направено от мрамор.

Погледът му я стресна и тя стисна зъби като човек, правещ огромно усилие, после сковано прибра пистолета в кобура си.

Трейман се пресегна за служебния телефон и набра номера на дежурната двойка полицаи, оставени да наблюдават къщата на Аристеас. Когато отсреща вдигнаха, каза кой е и обясни какво и къде трябва да се търси. Каза също, че очаква да му се обадят веднага, ако намерят нещо. После затвори, обиколи бюрото и седна на стола си.

- Сега ще чакаме - каза той и със спокойни очи загледа Чадъра, който се къпеше в собствената си пот и не изпускаше от поглед кибритената кутийка на бюрото.

- Махни ги, моля те! - изплака след малко Чадъра. - Направо ми прилошава от миризмата им.

- По-добре тебе да махна - каза Трейман и отново хвана телефона, за да се обади на дежурния в ареста.

След като приключи с разговора, извади ключето за белезниците от джоба си и без предупреждение го хвърли към Елза.

Тя ловко го хвана във въздуха, без да помръдне нещо друго освен ръката си. Беше едновременно разколебана и бясна - опитваше да се контролира и едва успяваше. С вдървени движения пристъпи към Чадъра, впила поглед в Трейман. Черните й очи го гледаха като през мъгла.

Отключи белезниците на Чадъра, изправи го с една ръка, обърна го грубо с гръб и отново ги заключи, после го бутна напред. Двамата отидоха до вратата и тя я отвори. После се подпря на рамката и зачака...

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. "Нека мразят, стига да се боят" (лат.) - девиз на авторитарните владетели. [обратно]

2. Тя е чудовище! (ирл.). [обратно]

3. Запомни го (ирл.). [обратно]

4. Темул - дума в древномонголския език, която значи "погледът на кон, който препуска където си иска независимо от желанието на ездача му". [обратно]

 

 

© Галин Никифоров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.11.2014, № 11 (180)

Из подготвения за публикуване роман на Галин Никифоров "Лисицата".