Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "ЛЯТОТО НА НЕУДАЧНИЦИТЕ"

Галин Никифоров

web

Галин Никифоров - Лятото на неудачницитеДоктор Божко беше последната отровна гъба от махалата, но навремето нямаше очила и не беше доктор. Беше дребно момче с тесни раменца и беше спечелил сърцето на автора, защото единствен познаваше Пепа от Б клас още от детската градина. Тя беше вещица, но си криеше метлата, брадавицата на носа - също. Косите й бяха катранени, очите й - вампирски. Защото само вещиците имат такива очи. И косите им не побеляват. Защото вещиците, особено провинциалните, никога не остаряват. Защото живеят в спомените, а там времето спира. И Пепа от Б клас живее там от много години - в спомените на автора. От онова майско утро, когато седеше на пейките пред гимназията, вдигнала пола над коленете, и с разкопчана риза. Вееше си с ръка като средновековна херцогиня и каза на посърналия автор:

- Мръдни малко, че ми пече.

И авторът мръдна с отворена уста и вече беше свършен човек. Направи крачка встрани и заслони слънцето. И пази сянка на Пепа от Б клас, докато му изгоря вратът. А на следващия ден Пепа изчезна от гимназията и се появи в сънищата му. Ръчкаше го с метлата и не му даваше да спи. След месец се върна, за да довърши започнатото - да довърши автора, не образованието си. Вече носеше краката си с жартиери, дълги като магистралата Варна - София. Веднъж вятърът духна не когато трябва и плисираната й пола се засука около врата й. Тогава директорът на гимназията, стара буржоазия, изхълца и стана с трийсет години по-млад.

- Мадмоазел, вървете у дома да си оформите тоалета.

И Пепа го оформи - смени си полата с по-къса и си сложи фон дьо тен. После отиде в дирекцията и седна на креслото срещу директора с пола все едно развята от вятъра. Години по-късно Шарън Стоун направи същото в “Първичен инстинкт” и стана известна. Но ако питате автора - видяла го е от Пепа от Б клас. Или Пепа й го е казала. От това обаче провинциалната вещица нито стана известна, нито забогатя - само си оправи оценките по физика и математика. Защото когато директорът попита “Мадмоазел, да имате някакви затруднения?”, Пепа си показа бележника. И директорът каза:

- Значи, нямате затруднения. - И добави: - А турско кафе обичате ли? Или предпочитате баклава?

- Обичам, но още не съм опитвала. Като си видя оценките за срока, ще опитам. Сега бързам - припърха с очи тя и отлетя на метлата си.

 

В края на срока авторът събра смелост, взе пари назаем от Влади и покани Пепа от Б клас на ресторант. Тогава единственият ресторант в града беше “Рибарска среща” и там всяка вечер тренираха бъдещите алкохолици на областта. Но тогава алкохолиците бяха млади, очите им блестяха не от бирите, а от осветлението, и когато видяха автора, скръцнаха със зъби от завист.

- Тоя дечко се е уредил. От къде на къде?

И младата вещица ги чу, остави си метлата до прозореца и кръстоса крака, каквито не бяха виждани от Априлския пленум. А авторът не знаеше да се черви ли, или да се гордее. Затова поръча два пъти шопска салата с гроздова и мешана скара алангле, без да чете менюто. Навремето менюта нямаше, имаше само мешана скара, кебапчета с гарнитура и три вида пиене. За глезотии келнерите ти казваха да отидеш в Балкантурист. Или на майната си.

И когато се навечеряха, авторът за втори път събра смелост и покани Пепа от Б клас на танц. И там за пръв път игра танго с роза между зъбите, и се оказа неустоим. Защото, когато плати сметката и двамата излязоха в синия мрак, провинциалната вещица го хвана за ушите и му облиза сливиците. От което авторът застина като ощипана флейтистка. А вещицата изкара език от гърлото му и каза:

- Имам чувството, че ти е за първи път.

Беше му за втори, но гордостта на автора закипя. И той се изсмя саркастично. Което нищо не значеше за Пепа от Б клас и тя си извика такси. На другия ден дойде на училище с един футболист от горните класове - да се натиска по градинките с него, докато авторът спре да се смее. Тя още оттогава закусваше с футболисти. Ядеше ги като банички с боза.

- Сигурно затова са й толкова големи циците - от баничките и бозата - обяснаваше Пирона и палеше БТ. Навремето да пушиш БТ беше все едно сега да носиш тефлонов костюм. Пушеха го само баровците и мамините синчета. И Пирона, който като не ревеше насила в междучасията, крадеше стотинки от сестра си, която още преди да научи таблицата за умножение, започна да продава картини. Обаче батко й прибираше тлъста комисиона и я заклеваше да мълчи. Но старият агроном накрая разбра и го преби единайсет пъти за дванайсет дена.

- Един път пропусна, за да ми купи домашни чехли. За дъртия домашните чехли са символ на нова ера - обясни Пирона. Но да обира стотинките от сестра си не спря.

 

Навремето ходехме на училище с костюми конфекция и когато панталонът ти беше наред, за сакото оставаха две възможности: или пасваше идеално на 200-килограмов човек, или стоеше леко спортно на детска кукла. Ако пък сакото беше по мярка, трябваше да навиеш крачолите на панталона девет пъти, за да си видиш обувките. Влади носеше сако, тясно като напомпен апарат за кръвно, и майка му го кърпеше през ден с бял конец, за да го е срам. А Пирона обличаше нещо с големината на шлифер, сцепено отзад като диригентски фрак. Години по-късно видяхме Батман и когато Човекът Прилеп сви криле, всички извикахме в един глас:

- Този е Пирона.

Но един четвъртък след час по физическо Влади и Пирона си объркаха закачалките и навлякоха сака по мярка. И застинаха, после се прегърнаха като братя, стиснаха си ръцете и пуснаха по една сълза. Пирона боядиса белите конци със син флумастер и притихна блажено, а Влади за пръв път изпружи рамене и пое дъх като хората. И когато поживяха щастливи, в знак на уважение си размениха и “мишите опашчици” - така навремето наричаха тънките като бръснарски каиш вратовръзки, с които се влачехме на училище и смятахме, че сме неотразими. Авторът освен разбито сърце имаше и дебел врат, затова приши “мишата опашчица” за яката и я заноси с разкопчано копче. И тогава завистниците казаха:

- Затова курвите бягат, като го видят. Защото така разгърден мяза на утвърден алкохолик.

Но тогава авторът още не беше. Таланта си той щеше да разгърне след години, в началото на единайсети клас, когато Пепа от Б клас му разби сърцето за втори път. Тогава потърси лекарство и попадна на водка “Добрич” с черен етикет. Навремето черните етикети бяха легенда. Навремето да пиеш водка с черен етикет беше все едно сега да ти постелят червена пътека пред банката. Защото водка с черен етикет имаха само рушветчиите, кътаха я до цигарите “Кент” и мускалчетата с мирис на роза. Но да пушат пред хората не смееха, нито да миришат на цъфнал трендафил. “Кент” пушеха само мадамите по стрелбищата-фургони и богатите развратници, когато са самотни.

Бащата на автора работеше бояджия и пушеше цигари “Слънце”, покрити с оризова хартия като шоколадови бонбони. Кутията беше квадратна и се отваряше като капак на роял. На гърба й бащата пишеше адреси и телефонни номера, после я хвърляше и по навик псуваше. И пак по навик пращаше автора да прибяга за кебапчета - 40 броя струваха 5 лева с пътните. И авторът беше винаги на линия. Защото от пътните спести за уредба, която не работеше, и спукана топка, която не ставаше за футбол. Още от малък беше цар на неизгодните сделки и когато порасна, се усъвършенства. Бубата също помогна. Той беше с еврейски корен и никога не плати сметка на повече от трима души наведнъж. Още от гимназията си мислеше, че ще умре млад, затова къташе пари и носеше брада на неизлечимо болен. Живееше с майка си и говореше като лека картечница. Беше тарикат и още в осми клас се научи да се подписва като класната. Тогава шестиците заваляха и някой все му извиняваше неизвинените. И за да не скучае, завъртя черна борса. Продаваше и купуваше всичко. По-късно преписа на матурата и на приемния и записа Занаятите в Търново. Почна да прави нетъкани килими. Или некилимни тъкани. Никой не разбра какво точно. Вечерно време нахълтваше в ателието на Влади, стоварваше по един нетъкан килим зад фотографските фонове и изпиваше шишетата под мивката. После се хващаше за сърцето като всеки уважаващ себе си хипохондрик и изчезваше, а Влади му се обаждаше на другия ден по обяд.

- Венецианският търговец ли е? - ядеше го той и хихикаше в слушалката. - Звонк от дребни монети ли чувам, Шейлок? Или ти хлопа дъската?

- Извинявай за снощи - отвръщаше Бубата с продран глас. - Аз съм стар човек. Ще умра самотен.

Навремето всички се мислеха за стари и самотни и единствената им цел беше да добутат до пенсия. Изчисляваха си я десет години по-рано и разправяха как някой ден няма да имат началник и нищо няма да правят. Ще живеят по гръб и ще ядат на корем. После годините минаваха, документите за пенсия пристигаха по пощата и те се връщаха вкъщи, лягаха по гръб и ядяха на корем. Три дни. На четвъртия излизаха посърнали по месечина, въздишаха тежко и шепнеха:

- Абе, той животът свършил. А аз мислех, че сега почва.

После правеха инфаркти и гробарите копаеха по три гроба наведнъж на цената на два. За по-евтино. И един незнаен мъдрец каза тогава:

- На надгробната плоча пише двете дати - на раждането и на смъртта. А тази чертичка в средата бил животът. Точно толкова незначителен.

И авторът го запомни, защото му звучеше епично. Авторът навремето помнеше всичко, което изглеждаше епично, но когато беше млад, бъркаше. Защото когато Пепа от Б клас се яви на втората им среща без сутиен, той помисли, че това е епично. Но не беше. Мъжките й потници бяха в коша за пране, а пералнята на майка й - старата вещица, се беше повредила. И авторът чакаше, щеше да я води на театър. И Пепа от Б клас знаеше, че авторът ще чака, докато брадяса, но театърът - не. Затова същия ден автомобилните катастрофи в града нараснаха двойно - защото Пепа от Б клас излезе от къщи облечена с бяла ризка, прозрачна като лъжите й. И обиколи половината град с разлюляна плът, докато срещне автора и си го изкара на него. За Пепа от Б клас мъжете бяха природно недоразумение и тя излизаше с тях, когато й доскучаеше, или когато свършеше джобните. Но авторът никога не го разбра.

 

Омразата на Гаро към автора достигна своя ренесанс, когато Гаро проумя, че последен е опънал жартиерите на Мима и Снежа - любимките на випуска. И когато Гаро се похвали, двете казаха:

- То пък един випуск...

Мима и Снежа, като пораснаха, работиха лесбийки по стриптийз баровете и пиеха айскафе безплатно. Бяха го научили от нашата махала - от бабата и майката на Мариела, също с нисък морал, но с обноски. Истинските си умения те проявиха години по-късно на германско-австрийската граница, но това не размекна митничарите. Върнаха ги на чужди разноски и посолството вдигна рамене.

- За еротичните актриси и уличниците законите са като за другите хора - обясни вежливо посланикът и хлопна врата пред носовете им.

После качиха двете моми на фолксваген голф и ги стовариха на Калотина като стока без мито. Тогава двете хукнаха да търсят стриптийз бар, защото бяха свършили джобните. Същата нощ влетяха в четиризвезден хотел и се вписаха във вариететната програма, сякаш цял живот са били в нея. Следващата седмица си удряха по един език пред публика и спестяваха, накрая хванаха влака и се прибраха на Златни пясъци - там беше техният дом. Снежа се обзаведе с нови цици и освен стриптийзьорка стана и певица. И Мима й ръкопляскаше от първата маса, облечена само в сатенени ръкавици и воалетка, пращаше й въздушни целувки, викаше на клиентите, набити италианци:

- Молто бене!

А те викаха:

- Браво, браво!

После ги хванаха с бял прах по мустаците и ги изхвърлиха. Двете летяха дълго и паднаха в гражданското - ожениха се за двама братя близнаци и ги бъркаха до развода. После Снежа за разнообразие се нагълта с приспивателни и заспа завинаги. До бащата на Влади. И когато Влади ходеше на гробищата да говори с баща си, поглеждаше към нея и казваше:

- Здрасти, Снеже.

После подаваше чиста носна кърпа на Мима, която подсмърчаше край надписания гранит, тупаше я по рамото, после я извеждаше до автобусната спирка и й плащаше билета. Докато един вдовец от съседната махала я взе за жена и кръгът се затвори. И за да се затвори още повече, кум на сватбата стана доктор Божко, понеже тогава той също беше женен за развратница, но образована.

- Разлика между образовани и необразовани развратници няма. Само дето образованите смятат тебе за виновен, а необразованите просто си вирят краката с когото падне, без да му мислят. Питайте мене - обясняваше доктор Божко. - Аз съм виновен.

Авторът и младоженецът играха “пасо добле” на по седемнайсет бири, а младоженката танцува с целия набор, дошли да я изпратят като за последно. И Гаро лъжеше как спал с булката още като невинна.

- Значи в края на 6-и клас - викаха сватбарите и друсаха хоро.

- Не, в края на 11-и - обясняваше Гаро.

- Значи, не е била тя - заключи доктор Божко.

- Значи, не си бил първи - крещеше отзаде им Влади.

- Значи, само си спал - викаше целият набор.

И Гаро, махленският идиот, се засегна. И той бил имал гордост. Не като младоженеца. И прегърна една дамаджана с гроздова, внесена тайно. След трийсетата глътка чудото стана и ръцете му спряха да треперят. Доктор Божко изцъка с език и рече с възхищение:

- Народна медицина - какво да правиш...

Гаро пресуши дамаджаната до полунощ, падна геройски в тоалетната и заспа там, подложил рулото за възглавница. На заранта доктор Божко и авторът го замъкнаха до махалата - да го сдадат на оная от Виница.

Цяла седмица Гаро не отвори зъболекарницата, не облече бяла манта и не каза “Отворете си устата и задръжте”. Цяла седмица пи само фанта, без да яде, и когато ръцете му пак станаха със седем пръста, скочи на крака и изкрещя:

- Да влязат първите двама. А останалите да чакат и да не се пререждат.

 

Влади научи “вълчия капан” чак в осми клас, когато тръгна на тренировки по борба. С тази разлика, че тогава не знаеше, че му викат “вълчи капан”. Нито знаеше какво значи “драгиева хватка”. Когато влезе в залата за първи път, нищо не знаеше.

Когато влезе в залата за втори път, знаеше всичко. Там селянчета без вратове си бършеха сополите с лакти и си чупеха ушите за разнообразие. И когато Влади влезе по трико, се изчервиха. Защото Влади мязаше на фотограф по трико. И след години стана точно такъв.

- Да се сборим - каза най-близкото селянче.

- А чакръчкия намерихте ли? - попита намръщено Влади. - Защото предния път нямаше и викахте милиция.

- Кога предния път? - попита селянчето.

- Каква милиция? - допълни другото.

- И кой я извика? - додаде третото.

- Добре - ухили се Влади и след три минути селянчетата предъвкваха ватата от тепиха като крави. А последното, което се бе обадило, хукна за милиция. И когато милиционерите нахълтаха със свалени фуражки, видяха Влади с кървящо чело. И затова го пуснаха. А челото на Влади кървеше още от четвърти клас. Белезите му бяха, сякаш някой си бе острил ножката отгоре му и не я бе наострил. А за пръв път го разкървави, когато отиде да лови жаби за часа по биология. В градския канал. Слезе по чело до долу и вечерта, омазан в кал, опита да изпълзи обратно, но не можа. Затова заживя в канала и излезе на другия ден - когато баща му надникна отгоре и запали цигара. Без да каже нищо. Старият художник загледа облаците смръщено и поклати глава. Беше убеден, че синът му е идиот, повреден по рождение. И Влади наистина приличаше на идиот целият омацан в кал, с мъртъв жабок в ръка, ухилен до уши. И се беше ухилил, защото мислеше, че баща му пуши от вълнение, а мълчи смръщено, защото го стяга язвата. А червената кола с маркучите зад гърба му и чевръстите момчета с разпънати каски са хепиендът на филма. Защото навремето половината филми завършваха така - главният герой и годеницата му ги прибират от покрива на горяща сграда с хеликоптер или слизат по стълбата на червена кола, наречена пожарна. И старият художник, поради липса на пари, бе предпочел пожарната.

След години Влади започна да снима мокри камъни и ръждясали железа, да ги слага в рамки и глупаците ги купуваха. Сред глупаците бяха Чешкият културен институт и кметът, мир на праха им. И кметът, когато се здрависа с Влади на първата му изложба, не си ми ръката една седмица. А Влади тогава се обърна към папараците и каза:

- Ех, сега да имаше и по един мъртъв жабок, да му изцъкля очите! - Това за Влади си остана представата му за връх на щастието. Като изключим разглобените фотоапарати и снимките след седем вечерта.

И докато кметът ходеше с неумити ръце, Влади разпродаде и разподари всичките снимки още същата седмица. И авторът дотърча закъснял, изпълнен с надежда.

- Онази снимка с металните лилии е Джоконда. Изгубих си очите по нея.

- Аз пък си изгубих негативите - каза Влади. - Абе, метални лилии колкото щеш.

Обаче Влади грешеше и метални лилии не съществуват. Защото истинските метални лилии не са направени от метал и са тайна. Като сърцето на Пепа от Б клас. И също като нея остават в миналото да ни подсещат, че някога ги е имало. И че някога няма да ги има.

 

В свободното си време Влади тренираше борба, за да има счупени уши и да мяза на мъж, но когато скучаеше, ходеше да обира черешата на баба Райна, следван от автора. И дори посред зима, налегнати от меланхолията, катерехме клоните, спомняхме си за лятото и през липсващите листа виждахме самотата, която щеше да ни налегне, когато пораснем. И тогава старецът на баба Райна излизаше по тиранти, храчеше шумно и крещеше:

- Къш оттам, къш.

По онова време авторът начеваше в муфтенето на цигари и след години се превърна в завършен специалист. Мариела още ходеше на плитка и нямаше цици, и когато се мотаехме из града, се отбиваше в аптеката за превръзки само за да ни се издигне в очите, после ги подаряваше на майка си и чакаше 9-и клас, за да спре да ги подарява. Бубата правеше първите си стъпки като хипохондрик и вечерно време лежеше с парцал на челото, киснат в оцет, и сваляше температура.

- 36,8 по Целзий. Ужас! - казваше с гробовен глас и затваряше очи. Мислеше, че всички го лъжат, за да умре спокоен, и на всеки кръгъл час викаше:

- Не си чувствам лявата ръка, маман. Много съм зле.

- Легнал си отгоре й, Бубе, затова - викаше майка му от кухнята. - Изкарай я с дясната.

Същата година Пирона реши да става шофьор и подкара москвича на стария агроном, без да отваря вратите на гаража. И получи ефективна присъда от главата на семейството, без да се смятат шутовете и шамарите, които отнесе. Защото навремето колите бяха скъпи и за тях се чакаше по седем години - все едно сега да чакаш за Боинг. Майките ни носеха пачки с пари до ДСК, накрая, когато ни дойдеше редът, събирахме целия род и отивахме да избираме кола. Бащите ни удряха с крак по гумите и се мръщеха с ръце в джобовете, майките ни не харесваха цвета, а продавачът седеше и скърцаше със зъби:

- Хайде, че другите чакат. А жълта волга няма - обясняваше той на съпругите. - И ламаринени номера с повтарящи се цифри - също.

- Ама в нашата махала има.

- Не и жълта волга.

- Не и жълта. Но с четири девятки.

- Значи са я взели от друг магазин.

Навремето по номерата на колите се познаваха мангизлиите - сега по същото познават тези с условните присъди. Мангизлиите бяха началници и караха бели лади с по четири петици отпред и имаха фикус пред вратата на кабинета си. Секретарките им пишеха с два пръста на машината и носеха очила без диоптър, за да изглеждат по-умни.

Когато Пирона си излежа присъдата, се оказа, че полза е нямало, защото направи същата дивотия, този път в присъствието на автора. Двамата първо избутаха руската машина на улицата, после обиколиха градската градина шейсет и седем пъти и на шейсет и осмия бензинът свърши. Точно до патрулката, където уморен старшина разлистваше прочитна книга.

- Последният милиционер над Омир слънчево ридае - промърмори авторът като Кирил Маричков и двамата с Пирона излязоха от колата и легнаха по лице. С ръце на врата и разперени крака.

След час дотърча старият агроном, качен на трактор "Белорус", здрависа старшината и вдигна Пирона с една ръка. После погледна към звездите и каза с умиращ глас:

- На тоя само правенето му беше хубаво.

После видя автора, разперен като в хербарий, и нищо не каза, само се изплю. Хвана го със свободната ръка и ги разтовари двамата с Пирона в каросерията на белоруса. После отпраши през градинките и стовари автора в движение пред бащината му стряха, а Пирона всички го отписаха. Никой не научи как копелето тогава оживя. И до ден-днешен историята мълчи. И когато разкрият кой опушка Кенеди, тогава легендата за оцеляването на Пирона също ще излезе на бял свят. Така предполага авторът.

Пак по него време Влади се прибра вкъщи с крадена тръба за фунийки и старият художник кипна - за пръв път от четири години. Взе тръбата и я усука около врата на Влади: старият художник имаше силни ръце, а Влади - силен врат.

- Ако открадеш още нещо, ще те задраскам в паспорта. Не че там сте много.

Навремето паспортите приличаха на спестовни книжки, само че зелени, и спестяванията бяха под формата на деца - пишеха им бройката на 11-а страница, сякаш да не ги забравиш, и оставяха още трийсет страници за адресна регистрация и месторабота. И гонеха до дупка, ако ги нямаш.

Влади беше единствен син и приличаше на грешка в семейното планиране. Беше се родил, докато баща му давал наряд, и баща му - тогава бледен мъж с две десни ръце, зарязал поста и хукнал да празнува, после една седмица взимал картечницата на ремък и атакувал овошките пред ротата - за назидание, не от радост.

Когато години по-късно и ние станахме мъже и си заръчахме паспорти, Пирона го писаха “омъжена”, а Гаро “нежен”. Тогава в общината работеха само любовниците на местните конюнктури и по цял ден си лакираха ноктите. А когато им се наложеше да свършат някоя работа, я свършваха през пръсти.

- Разперени, за да изсъхне лакът - обясняваше Гаро и Пирона вадеше листчета с неправилна форма, и записваше, за да шашка мадамите с лафове. После си хвърляше бележките и наваксваше по памет. И идиотщините му излизаха естествени.

- Всички хора на тоз свят остаряват и умират. А някои направо остаряват - каза за пръв път той още в осми клас и стана легенда.

Стана легенда и Гойко Митич. Години по-късно, когато Кевин Костнър танцува с вълците, всички бяхме на прожекцията и казахме:

- Този вече сме го гледали.

Но Кевин Костнър взе Оскар и статистите, изцапани с червена боя, си уредиха живота. А навремето истинските индианци предпочитаха мънистата.

- И напуканите огледалца с Гунди и Котков отзад - обясняваше Пирона. - Защото имаха гордост. Защото какво му остава на човек, когато няма гордост? Само Оскари.

Преди Кевин Костнър и след Гойко Митич срещнахме Жан Габен и Ален Делон. Мариела си изряза снимките им от плаката, домъкнат от Влади, после попадна на “Булевардът на рома” и направи грешката на Бриджит Бардо, която се влюби в Лино Вентура. Ние пълнехме предните редове и гледахме какво ще стане. Нищо не стана, защото пораснахме. Започнахме да водим съученичките си на кино и докато минаваше прегледът с манифестациите, ги натискахме, кой колкото може. Авторът обикновено ядеше шамари, Пирона също, но Влади не излизаше зачервен отляво.

- Защото баща му бачка в киното - злобееше Пирона. - Смеят ли да го пипнат.

Баща му наистина бачкаше в киното - беше художник там и един път седмично замерваше с кутия боя директора, който чукаше на вратата на ателието му да поговорят по мъжки. Двамата така я караха от години и си бяха свикнали. Затова всички познати на Влади влизаха на кино само с едно “добър ден”. И затова момите мълчаха. И когато в “Слонът, моят приятел” Раму настъпи факлата и спаси дома на господаря си, ревахме с глас. Мариела стоеше в средата на реда с руло тоалетна хартия и раздаваше на всички, а след киното я черпехме цитронада, за да не ни излага в училище. И следващото лято стана чудо, защото от цитронадата Мариела забременя - края на 10-и клас.

- И причината не е цитронадата - обясняваше тогава Пирона. - Причината е фльорцата, която я продава.

Защото фльорцата, която я продаваше, учеше задочно и ходеше на очни два пъти в годината. И два пъти в годината я заместваше мъжът й.

- И какво е сипал в цитронадата, само той си знае.

И Мариела изду корем, но ходи по врачки и роди чак като завърши.

- От срам - обясни Пирона. - 23-месечна бременност не се вижда всеки ден. Освен ако не си слон.

 

Пирона живееше с телефони във всяка стая, които звъняха непрекъснато и нетърпеливи домакини търсеха рибарския магазин. Защото номерът на Пирона беше дуплекс с рибарите.

- Днес продадох жива моруна. 370 лева броиха баровците. Кеш.

Затова в къщата беше лудница. Майката на Пирона - кротка женица, вдигаше и пускаше слушалките, докато наглеждаше манджите на печката. Посрещаше ни винаги със сложени маси, а на Пирона слагаше отделно. Държеше го на диета. Но като излезеше, Пирона слагаше нас на своята маса, а той сядаше на нашата. Такъв бил обичаят в техния род.

- Дебелите да сядат отделно ли? - питаше Гаро и гризеше от целината.

- Филип Тотю да мълчи! - крещеше Пирона. - Аз не съм дебел, дебел е баща ти.

После пускаше братя Аргирови на магнета и почваше да нагъва.

Навремето братя Аргирови минаваха за звезди и Росица Кирилова пееше с тях, излизаше с обувки без подметки, но пак стърчеше отгоре им като улична лампа. И ние ги обичахме, защото други нямаше. Но когато станахме 10-и клас, един приятел на Малкото Паци продаде на Пирона изкривени плочи, годни само за подпалки. Но пари Пирона вече беше броил, затова избягахме от химия и се заключихме в къщата - близнак. За прослушване. Майка му беше при сестра му в столицата - да продават картини без подпис, а баща му беше зарязал чернозема и отиде да чака за телевизор. Върна се след две седмици, брадясал и с измачкани дрехи, тръшна се на леглото с гамашите и каза:

- За малко да дойде моят ред. Другия път ще стане. Другия път изобщо няма да си тръгна.

Сега всеки заспива пред телевизора с дистанционно в ръка, но навремето телевизори нямаше, дистанционните още не бяха измислени и всичко ставаше с връзки. Телевизорите ги правеха във Велико Търново и Гаро мислеше, че Велико Търново е центърът на света. Затова било Велико.

- Иначе щеше да е само Търново.

Когато останахме сами с плочите, именно Гаро ни разбута и пусна грамофона. Като свърши първата, я даде на Пирона и Пирона я засили в небето.

- Прекрасна аеродинамика - каза той и се протегна за втората плоча. После за третата и така нататък.

Но когато едната от плочите запя чисто, Пирона се сецна в кръста и застина с изпъната ръка. А ние застинахме, накацали по фотьойлите. Без да се сецнем. И Гаро засука мустаци и изцъка с език - защото някакви Пинк Флойд запяха за някаква стена.

- Каква стена? - крещеше Пирона и махаше с ръце. - И какви розови флуиди? Нали избягахме от химия.

Обаче ние нищо не казахме. Ние слушахме притихнали. Защото това, което идеше от магнета, беше свобода. И звучеше добре. Даже много добре.

- Не си отивай, момиче, и тази нощ ще те обичам - изпя Роджър Уотърс и Пепа от Б клас, която подбрахме на идване, мушна ръка под пуловера на автора и се отърка в него като котка. За пръв път от общо осем пъти.

 

Седмица след това Пирона го биха неправилно и после фъфли три месеца, накрая си купи държавни зъби и заприлича отново на човек. Без тях приличаше на Целувката на смъртта и никой не му разбираше простотиите. Но с новото чене говореше като поп - ясно и приспивно. И преди класното по литература направихме грешката да запишем всички теми на касетофон. Прочетени от Пирона. На третия абзац почвахме да клюмаме като квачки по залез. Събуждахме се накрая, казвахме “Амин” и нищо не помнехме.

Влади викаше:

- Павка, да хвърлим една табла. Така няма да заспим.

Но класното дойде бързо и двамата закрачихме към гимназията. Авторът си правеше гаргара със зарчетата, защото яде бой цялата сутрин, а Влади мъкнеше дървената кутия с пуловете под мишница. И когато директорът - стара буржоазия, ни срещна, ние отдадохме чест, а той попита като генерал, който вижда как войниците му вкарват курва в поделението:

- Господа, какво е това?

- Табла - ухили му се Влади. - Аз съм я измислил. Питайте човека отзад.

Човекът отзад глътна от зор зарчетата и нищо не каза. Иначе щеше да протестира. Защото не Влади бе измислил таблата, а авторът.

Класната ни нареди шахматно и написа на дъската “Дон Кихот”. Само че тая тема Пирона я беше прескочил, защото имаше трудни думи, и Влади затова попита:

- Дон Кихот се казва книгата или авторът й е бил благородник?

Половината клас се засмя. После същата половина, включително Пирона, имаше тройки, а авторът и Влади се отърваха с петици. Авторът - защото беше чел испанския гений, а Влади - защото прочете романа първия час по диагоналната система, каза “хубав екшън” и втория час написа 12 страници простотии, но с технически шрифт, и простотиите излязоха красиви, затова класната се смили.

След класното авторът и Влади се ядосаха и отидоха на олимпиада по химия без подготовка. Там финишираха първи с по 96 точки от 100 възможни, сгрешиха на едно и също място и спечелиха дипломатически куфарчета. Навремето вместо пари и грамоти раздаваха куфарчета. А ако организаторите са циции, раздаваха кожени папки с химикалки. Когато авторът и Влади се прибраха по къщите и бащите им разбраха за какво са им отнели по 4 точки, увиха куфарчетата в найлон, качиха ги върху гардероба и казаха в един глас:

- Щом не знаеш, че манганът има и трета валентност, значи си нула. Значи тези 96 точки са боклук.

После Влади изхъмка саркастично и го биха, а авторът от мъка си легна с гуменките и също яде бой. За назидание. Защото манганът имаше седем валентности, но проявяваше третата си само на олимпиади по химия. А авторът и Влади не знаеха. Учителката им знаела, но не им била казала. Бащите им също, ама не ги били питали. Но авторът и Влади си прехапаха езиците и замълчаха. Защото навремето бащите се уважаваха. Думата им тежеше, шамарите им - също. После времената се промениха и момчета със зелени коси и скъсани дънки започнаха да никнат отвсякъде и да крещят:

- Дъртият да дава кинти и да мълчи. Аз искам да съм свободен. И да ме разбират. - После изнасилват съученичка или момичето от долния етаж. Защото не ги били разбирали. И на другия ден ги дават по новините като жертва на родителска безотговорност, а социалното министерство ги милва по главиците, бърше им сополите и им поема издръжката. За да могат после нахранени да крадат коли и да обират апартаменти. И пак да ги дават по новините. Но навремето такова нещо нямаше и бащите решаваха всички проблеми. А когато думите не помагаха, Макаренко казваше:

- Хвърли му един бой.

И проблемите изчезваха. А на Пирона му купуваха нови чехли.

 

Навремето авторът не се биеше. Само стоеше отстрани и гледаше. Биеше се Влади. Или го биеха. После, насинен, слагаше черни очила и идваше в часа на класния. Казваше:

- Слънцето така пече днес...

Но един ден хвърли черните очила и тръгна със синините. От гордост. И пак от гордост сведе очи, когато цицеста осмокласничка на име Анджела запали крадена пура и каза разсеяно:

- Аз като съм самотна, си давя мъката във водка. В големи количества водката е лекарство.

И Влади рухна, погледна назад към миналото и се върна при старото си гадже, на име Галя, и я покани на разходка. И от разходките на Галя й закъсня месечината. В края на десети клас. Тогава всички хукнахме да търсим доктор. И всички намерихме едновременно бащата на доктор Божко. И доктор Божко, който тогава не беше доктор, каза:

- Фатер, да уредим една съученичка. Приятелка на мой приятел.

Старият доктор го погледна с мътни очи и разбра, че е отгледал отрепка.

- Ти ли си младият татко? - попита той и си свали очилата. Откопча си часовника, свали си колана и разкърши рамене. После с чужд глас каза на автора, Бубата и Пирона да изчакат отвън. Миг преди да почне откритият урок по лекции на Макаренко, Влади дойде с Галя, хванати под ръка като стара буржоазия. И докторът разбра, че синът му наистина е отрепка, защото се влачи с отрепки. Влади беше най-пропаднал и като разжалван ефрейтор пристъпи крачка напред, и каза засрамено:

- Това е девойката. Божко сигурно ви е казал.

- Божко много работи ми каза. Само пропусна да спомене, че е девойка.

- Казва се Галя. Ние се обичаме.

Старият доктор застина, после лицето му опустя и той въздъхна като Наполеон след битката при Ватерло:

- Някой ден ще остареете и ще разберете, че животът си е отишъл. И тези дивотии ще ви се видят приказни. Но сега не са.

Авторът го запомни и когато порасна не на ум, а на ръст, започна да пише. И понеже човечеството се отнесе зле с автора, той започна да предъвква миналото. И в миналото старият доктор ще си остане все такъв: с помръкнало лице и захабена манта. Изправен, сякаш го брули вятър. А до него Влади и нещастната мадам Бътерфлай - със зачервени бузи, засрамен поглед и стъпала, заметнати навътре.

После докторът хвана Галя за ръка и отиде на горния етаж при свой колега гинеколог. А Влади запали две цигари наведнъж. И след години, когато по кината излезе “Диво сърце” и Лора Дърн каза на Никълъс Кейдж, че ще става татко, Никълъс Кейдж прекопира сцената от Влади и също запали две цигари. А Галя тогава се върна по стълбите сама и каза, че месечината й закъсняла от смяната на сезоните, не от разходките с Влади. От вълнение Влади изгаси двете цигари върху ръката на автора, но авторът тогава беше железен и само стисна зъби, без да изкрещи. Тогава нямахме тайни един от друг и всички си изливахме душите, когато ни е чоглаво. А когато имахме проблеми, бягахме при бащата на доктор Божко. Навремето се смяташе, че докторите знаят всичко. Днес нещата се промениха, Хипократовата клетва излезе от мода и сега докторите не те гледат дали умираш, а дали имаш медицинска осигуровка. После забогатяват от болести, строят вили по Черноморието и подхващат политически кариери. И единственият им проблем е дали десният им профил е по-хубав от левия, или обратно. Защото само това имало значение - според социолозите. А те винаги са прави.

 

Момчетата от нашата махала ставаха мъже не когато почнеха да стискат пъпки пред огледалото, нито когато се залостеха с първите мръсни снимки в тоалетната, нито когато преспяха с кварталната курва или им насиняваха очите за пръв път. Момчетата от нашата махала ставаха мъже, когато биеха на канадска борба Мариела. Тя беше световен шампион и отваряше бурканите като Мишел Пфайфър във “Франки и Джони”. Ръцете й държаха като счупени керпедени, и до 10-и клас никой не й бръкна под полата от страх. Тогава един набор я обърка в тъмното с лека жена и когато излязоха под жълтите крушки на булеварда, той стана по-жълт и от крушките. Никой не знае как се е отървал, но следващите дни некролози в училището не разлепиха, млади вдовици не ходиха при директора и цялата работа се размина. В махалата не бяхме разбрали, че се е родило такова чудо и до 6-и клас гледахме на Мариела като на момче, което има право да ходи в женската баня. Защото растеше с три четвърти панталонки, по цял ден висеше на оградата пред къщите на Гаро и Пирона и пееше като морска сирена с ларингит. Фалшиво, но от сърце. Мечтаеше, като порасне, да стане Лили Иванова и Асен Гаргов, взети заедно. Но когато наистина порасна, заряза певческата кариера и роди четири деца за три години.

- Мене само като ме напсуват, и хващам - обясняваше на възмъжалата махала, докато переше пелените. Навремето памперси нямаше и дворовете представляваха сушилни за жълти пелени. Мъжете в живота й бяха призраци, никой не ги познаваше, но Мариела излезе вярна и никого не предаде. Отгледа си децата с една ръка, с другата прописа стихове. И когато малките пикльовци тръгнаха на училище, заряза римите и върху гърбовете на неплатените сметки написа първия си сценарий - за трима души, паднали в една дупка. Сценария не продаде и когато й свърши майчинството, стана журналист. Денем взимаше интервюта от свидетели на автомобилни катастрофи и излъгани пенсионери, а нощем работеше в италианска фабрика за обувки, превеждаше инструкциите на шевните машини и пращаше факсове до собственика. А когато подредеше света, дописваше новия си сценарий - вече с петима души, заключени в асансьор.

По времето, когато за пръв път объркаха Мариела с друга, Пепа от Б клас се мъкнеше с Русата Ева - русалка с виолетови очи, и целият набор беше влюбен в нея, заедно с даскала по математика. Само авторът беше влюбен в Пепа, защото тя беше вещица с големи цици, а той - сантиментален. Но циците на Пепа не личаха под престилката, защото престилката беше широка колкото покривало за кола, затова се наложи авторът да води всички в час по физическо и да им показва Пепа по потник. И без да им казва, “ето оная е Пепа”, те разбраха. Защото Пепа не носеше сутиен - само работнически потници на голо. И зърната й щяха да скъсат потника отпред.

- Добре де, добре - въздъхна отегчено Пирона, загледан към Русата Ева. Защото русалката беше от същия клас.

Единствен авторът не чуваше песента на русалката и без да го заковават за главната мачта, минаваше край Ева като край празно място и отиваше при Пепа. Затова Ева беше влюбена в автора, а Пепа - не. Пепа мразеше всички, защото всички слушаха песента на русалката, а автора мразеше, защото го смяташе за смотаняк. И беше права. Затова след като походи с него, си хвана гадже футболист. На другия месец авторът се записа при юношите “младша възраст” и заигра десен халф, на една линия с гаджето на Пепа. И когато някой сгрешеше, двамата се хващаха за гушите, биеха се пред сащисаната публика и треньорът ги гонеше от игрището. Но се оказа, че другият има по-добро нападение, и на следващото лято, два дена след абитуриентския бал, завлече Пепа в гражданското. Тя обаче не разписа, защото химикалката спря. И майката на Пепа, също вещица, каза:

- Лошо.

- Това какво значи? - попита зад гърба й опечаленият автор.

- Че не е на добре.

Церемонията се провали, една анорексичка припадна, на бременна братовчедка й изтекоха водите и вместо Менделсон пуснаха Ричард Клайдерман. Тогава Пепа се вбеси. Грабна метлата си и започна да налага всички по главите. А авторът застана отпреде й с друга химикалка в ръка.

- Тази пише! Ако разписваш срещу моето име - опита той, убеден, че удар от метла не боли. Но грешеше. И Пепа закрещя:

- Ти пък кой си?!

Когато изпотроши всичко и метлата й се счупи, Пепа от Б клас взе метлата на майка си и отлетя за столицата. Там в Лесотехническия институт учеха грозотии с очила, които никой ВУЗ не искаше, но имаше и паралелка за провинциални вещици и Пепа от Б клас записа редовно. После захвана курс по библиотекарство, за да чете безплатно в Народната библиотека. И още есента двама от директорите там започнаха да тренират футбол.

За другите Пепа от Б клас беше само мома с големи цици, но за автора тя беше Спящата красавица, само че събудена и без омагьосания замък. И докато следваше в столицата, Спящата красавица преспа с две дузини футболисти, но си остана само негова, без да знае. Години по-късно, когато авторът започна да пише и трябваше да описва пропаднали жени, описваше Пепа от Б клас, само сменяше имената. И всички питаха:

- От къде на къде такива жени?!

Но авторът не отговаряше като Джак Никълсън в “Колкото - толкова”: “Просто си представям мъж, после махам надеждността и разума.” Нито разказваше за прототипи или какво страхотно въображение има. Авторът само вдигаше рамене и нищо не казваше. Защото не обичаше дрънканиците. И сигурно затова започна да пише - това е втората причина. Първата я знае само той - знае, че когато есен седне зад пишещата си машина и почне да стреля със запетайки и халосни букви по съседите, Пепа от Б клас долита с метлата си и се изправя в тъмното до него. И щом тъмнината стане мастилена, започва нежно да му шепне. Но какво - авторът никога няма да каже. Защото само той познава призрака на Пепа от Б клас. И тъгата по разпиляното минало.

 

 

© Галин Никифоров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.10.2012, № 10 (155)

Други публикации:
Галин Никифоров. Лятото на неудачниците. София: Сиела, 2010.