Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "КЪЩАТА НА КЛОУНИТЕ"

Галин Никифоров

web

В Гримьорната на Клоуните

Галин Никифоров. Къщата на КлоунитеИма някаква тъга в смяната на сезоните - в това, как единият едва забележимо започва да избледнява, как силата му намалява и белезите на упадъка му стават все по-видими и все по-необратими, а присъствието на другия плахо започва да се усеща и да набира сили, докато един ден цялата му красота се излее с пълни шепи върху природата и той удобно се настани на трона на предшественика си така, сякаш никога няма да си тръгне. Но само след няколко месеца и неговата гордост започва да се пречупва и прастарата история се повтаря - когато вечните закони превъртят със скърцане колелото на времето, за да покажат на всички, че нищо не е вечно и всичко някога свършва.

Леонардо да Винчи учел учениците си да се вглеждат в шарките по стари стени или в произволни цветни петна и в тях да "виждат" образите, които съзнанието дотогава е държало заключени. Правил съм го често и съм оставял фантазията си да се рее и да рисува интровертните си пейзажи. И неведнъж това съзерцание, обикновено породено от смяната на сезоните, ме е довеждало до необикновени образи, които винаги съм харесвал, но никога не съм могъл да обясня:

- Какво е есента?

- Златен прах от мъртви цветя.

- Какво е зимата?

- Кристална пустош, посипана с пух.

- Какво е пролетта?

- Цветни стъкла с гирлянди от надежда.

- Какво е лятото?

- Горещата въздишка на безкрайността.

Един стар мъдрец беше казал, че живеем в свят на привидности и че Сетивността е само едната му страна, а за останалите дори не подозираме. Сещам се за златото и за неговата магическа красота, позната на всички, но малцина знаят, че знакът, с който го бележат в периодичната таблица - Аu, е съкращение от латинското означение на "тлеещ залез". И мисля, че това Знание надхвърля добре познатата Сетивност и обогатява значенията за този рядък и митологичен метал. Но освен Сетивността и Знанието има още нещо, което превъзхожда всичко останало и което украсява по удивителен начин "същностите на нещата". И това нещо е Въображението, с неговите понякога "зле настроени към действителността видения". Сега знам, че се нуждая именно от тази пречистваща сила от Сетивност, Знание и Въображение, която да попие в цялото ми същество и да ме спаси от болките сред Безкрайната забрава, към която толкова дълго вървях, но която толкова много ме плаши...

... Вчера следобед, едва тътрейки крака, обиколих близките алеи и събрах малко орехи. Често спирах за почивка, защото чувствах краката си като неудобни протези с ходила от дунапрен, които непрекъснато се заравяха в дебелия килим от листа.

Когато се уморих, седнах на един покрит с мъх камък и дълго съзерцавах есенната вечер. Избелялата лятна светлина отдавна вече я нямаше и есента бе легнала върху гробището като върху удобно легло; цветовете на небето бяха станали по-наситени, почти лилави и някак нереални.

Не бързах да се прибирам - исках, когато се стъмни, да погледам фосфоресциращите дънери на повалените от гръмотевици стари орехи в средата на гробището, затова запъплих по лекия склон, който се издигаше от южната страна на Къщата, откъдето щях да виждам най-добре.

Пътят ми беше дълъг и се налагаше често да спирам. При една от почивките светът край мен утихна и няколко едри капки дъжд погалиха горещото ми лице. После дъждът се усили и заромоля като приспивна песен. Аз само затворих очи, отпуснах се назад върху прегорялата трева и се заслушах в кристалните му стъпки.

(...свят, пълен с дъжд,
и дъжд върху дъжда вали...)

Дълго останах така - докато сребърните капки пресъхнаха и отнякъде се появи лек топъл ветрец. Тогава станах, отърсих листата и бучиците пръст от дрехите си и отново поех напред.

Няколко дни след като дойдохме в Къщата, също бях стоял почти цяла нощ и се бях любувал на фосфоресциращите дънери, но сега беше различно: есенните цветове на нощта бяха по-мастилени и магичността на бледозеленото тлеене бе по-дълбока и по-вълнуваща. Древните прекършени снаги на вековните орехи стояха подобно на вкаменени владетели на земните нощи и изглеждаха като покрити с милиарди светулки. Имаше нещо приказно в гледката - сякаш отнякъде щеше да се зададе митичен еднорог и тропотът от копитата му щеше да отекне като ронещи се скали сред копринената тишина на нощта. Или пък златиста каляска с омайно красиви вещици щеше да премине пред очите ми и безумният им смях щеше да разкъса чернилото над земята и магиите им щяха да се посипят над мен и над мъртъвците в гробището като проклятие. А бледозелените дънери, прилични на огромни едва тлеещи фенери, щяха да осветяват назнайните им пътища, сподиряни от погледите на самотни призраци и ненамерили покой духове.

Стоях няколко часа, прислонил се между мраморните плочи на два съседни гроба, пленен като дете от фосфоресциращата красота на старите дървета. Знаех, че за последен път излизам толкова надалеч от Къщата, затова се чувствах и малко тъжен. Бях се отдалечил повече, отколкото можех да си позволя: нощта ме бе примамила с нежността и загадките си и аз се бях поддал на изкушението без колебание. Болките, които разкъсваха краката ми, когато тръгнах по обратния път, бяха жертвата, принесена от мен в замяна на последната ми дълга разходка. Беше справедливо.

Когато се върнах в Къщата, малкият спеше дълбоко, а кандилата, увесени по таванските греди, припукваха едва чуто. Уморено легнах на пода до стола на Майа, прегърнах краката й и се опитах да успокоя дишането си.

Докосването ми до нея, до края на прозрачната й бяла рокля, до коленете й събуди у мен неясно желание, което скоро възпламени мъжката ми същност и изненадваща ерекция напрегна слабините ми. Все още бях мъж, все още съществувах на тази земя, все още инстинктите ми ме тласкаха към нежния женски извор на телесната любов; бях жив, бях изпълнен с копнеж, затова (колкото и ужасно да ми се струва сега...) се изправих на колене, забравил болките в краката си, и бавно започнах да вдигам роклята на Майа. Исках да я видя гола, но с всеки сантиметър открита плът, чувството, че ще извърша някакво насилие, се засилваше и сковаваше пръстите ми. Мъжката ми душа започна да протестира, искаше си своето, смяташе, че го е заслужила след всичките тези грижи и жертви, но човешкото в мен тихо и мълчаливо му се противопоставяше. Докато накрая роклята се надигна толкова нагоре, че нищо не остана скрито...

И тогава разбрах. Несъзнателно разтворила слабите си восъчнобели крака, Майа ме очакваше - бе готова да направи тази болезнена жертва заради мен, да ме приюти за последно в тялото си, каквото и да й струваше това. Протегнах ръце и я погалих по бедрата, после бавно прокарах пръсти нагоре и продължих към гърдите й. Достигнах ги и погалих зърната й, после нетърпеливо заслизах по обратния път, все така смутен от намеренията си. Нямаше сила, която да ме спре - тялото ми като че ли ставаше все по-голямо и все по-горещо, когато като в прилив на свръхсъзнание погледнах към слабините й: малките устнички на вулвата й, спуснати като крилца на уморена пеперуда, имаха пепелявосив цвят, над тях пеперудената главичка се бе вдълбала в гънките си сякаш се страхуваше от нещо, а малките туфички червеникави косми по Венериния й хълм изглеждаха ръждивооранжеви върху невидялата й слънце мраморна кожа. Това беше Мъртва градина с Вкаменени цветя: Нейната утроба, Нейната нежност, Нейната женственост. И аз никога повече нямаше да съществувам в нея, да я целувам страстно и да я любя. Никога.

Ерекцията ми бавно спадна и въпреки че в това винаги е имало нещо тъжно, аз не се натъжих, а се изпълних с облекчение. За пръв път в живота си осъзнах, че любовта ми към Майа бе надхвърлила всички граници и - останала без думите и без телата ни - бе надраснала всичко. И незнайно как в същия този миг на Изпепелена мъжественост, обвеян от Полъха на Смъртта, който повя от слабините на Майа, аз усетих, че нямам нужда от нищо друго; че Животът ми е дал всичко и аз съм го изживял с отворено съзнание и с препълнено от обич сърце.

Ръцете ми отново се протегнаха към тялото й и изпълнени с нежност, единствено и само с нежност, дълго галиха Умиращата й голота, преди да се уморят и да притихнат. После сложих глава в скута й и затворих очи.

Дълго стоях така. Накрая, когато светът навън стигна до дъното на нощта, се изправих и затътрих крака към утихналата Гримьорна, където тази пишеща машина е единственият ми съдник...

 

В Посипаното със Забрава Минало

Още от дете се страхувах от Реалността, но Махагоновият замък бе най-доброто убежище, за което можех да мечтая. Животът с неговия плашещ ритъм течеше някъде далеч от мен и аз бях спокоен, скрит в своята обител, заобиколен от един утихнал свят, много по-ограничен от онзи навън, но и много по-безопасен. Притъмнените познати помещения на огромната къща ме приютяваха и ме пазеха от всичко - в тях се чувствах като в удобно легло, постлано със сухи цветя, чийто избледнял аромат ме закриляше. Така заспивах и така се събуждах, въпреки че понякога ми беше някак празно и прекалено тихо. Докато един ден Майа дойде в живота ми и всичко - целият ми спокоен свят с неговите издълбани като върху камък правила - отиде по дяволите. Трябваше да изградя всичко отново, по различен начин, заедно с тази странна Витаеща душа до себе си, с нейното Мълчание и Нереалност. И когато го направих, разбрах, че старото ми убежище е станало по-уютно и по-красиво - с неговите нови тихи радости, с неговата по-кротка монотонност, с неговата предопределеност, изпълнена с повече надежда.

Първите месеци, след като Майа дойде в живота ми, бяха вълшебни. Преустанових заниманията си в лабораторията - отне ми близо месец, докато я възстановя от пожара, но се занимавах с нея само нощем, когато сънят ми бягаше, а през останалото време бях с Майа. Тя не говореше - никога не разбрах дали е няма, или не изпитва нужда да говори, но за тези осем години, откакто съдбата ми я прати, не отрони и дума. Отначало ми се струваше странно, но с времето свикнах и дори се привързах към тази тишина, която витаеше помежду ни. (Сега също витае, но вече пропита с Отчаяние и Тъга; като в крипта - влажна, тъмна и безутешна...)

В началото двамата дълго седяхме утихнали в стаята, а привечер излизахме и се разхождахме из дъбовата гора зад Махагоновия замък, която през влажните есенни дни миришеше на мокра перушина - сякаш огромна птица дълго бе чистила могъщите си криле и след като бе излетяла, топлината и мирисът й бяха пропили в земята, в оголелите дървета и в окапалите листа. Но тези разходки бързо намаляха, докато накрая съвсем изчезнаха - забелязах, че когато излезем, Майа се свиваше до мен, привеждаше очи и не смееше да ги вдигне, като че ли се страхуваше от нещо. Останаха ни само следобедните бродения из коридорите и утихналите стаи на Махагоновия замък - бавни, унесени бродения, през които сякаш плувахме в черната тишина, изпълнила с призрачността си всяко кътче на вековната къща.

Богинята също се бе привързала към Майа и я бе приела такава, каквато беше. Най-хубавите спомени от това Покрито със Забрава Време, бяха часовете, които Майа прекарваше в ателието й. Обичаше да сяда на малката табуретка зад клавесина, който бях изровил преди години от подземието на Махагоновия замък - слагаше нежните си восъчни ръце върху медночервените дървени клавиши и така, зареяна в собствените си видения, стоеше с часове неподвижно и унесено като красива статуя, която са изнесли за кратко от музея. Тогава в картините на Богинята избухваха други цветове - по-живи, по-топли, по-плътни, и тя изглеждаше по-удовлетворена и по-ведра. Кратките незабравими години, през които тримата живяхме заедно, се отразиха прекрасно върху рисуването й - неусетно тя бе изработила едно по-изтънчено ползване на четката, при което само точките, малките тиренца и извивките върху крайните цветни глазури бяха достатъчни, за да внушат отблясъците на предметите, отпускането на ръка, бляскавината на поглед или тежината на падаща коса. Жените в картините й - тя рисуваше предимно жени - станаха още по-нежни, още по-неземни, още по-бляскави: със златисти и сребристи рокли с огромни яки, с "експлозии" от скъпоценни камъни, с повече бухнали коси, с повече перли, с повече разкош. По необясним начин бяха заприличали на "големи кукли в скъпите си кутии, които чакат да бъдат извадени оттам" - както бяха определили преди век рисуваните жени на Густав Климт.

Воден от спомените си за записките в тетрадката, която бе изгоряла при пожара в лабораторията, се почувствах длъжен да започна да каня по-често в Махагоновия замък Стария доктор, който се грижеше за Клоуните в Зимната градина сякаш от векове и който не ни бе навестявал отдавна. Беше ведър стар мъж с козя брадичка и пенсне, облечен в провиснал кремавожълт костюм и кафяви обувки с бели бомбета. Бе приятно ексцентричен и достатъчно артистичен, за да се вписва сред клоуните и техния необикновен живот. Погледът над бифокалните му половинки бе вечно закачлив - като че ли бе готов веднага да изпълни някакъв ефектен номер, стига да го помолят за това. В ръцете си винаги носеше старомодна докторска чанта и бастун със сребърна дръжка, което го правеше да изглежда като дошъл от друга епоха.

Пристъпите на Меланхолия - така наричах състоянията на Майа, бяха най-необикновеното нещо, което бях виждал през живота си. В такива състояния тя буквално изчезваше за света: сядаше на някой стол и стоеше там с дни. Не изглеждаше потисната, но движенията й, които преди бяха бавни и спокойни като ръцете на пианист, изпълняващ тъжна мелодия, ставаха леко завеяни и откъслечни и цялото й тяло утихваше, утихваше, утихваше, докато застинеше напълно. Ступорът й беше нещо като естествен завършек на тези Временни забавяния, в които изпадаше, може би за да акумулира енергия, преди отново да се раздвижи. Когато беше в подобно състояние, аз понякога сядах до нея и с часове мълчахме заедно - задоволявах се с това, което имам, защото то никак не беше малко: една обич без думи, една жена, разпръснала самотата ми, едно присъствие, оцветило дните ми и направило ме по-добър и по-човечен. Често я взимах на ръце или просто я прегръщах и утихвах заедно с нея, докато тя бродеше с дни из Мъгливите селения на Подсъзнанието си, изгубена за мен и за света наоколо. Понякога - може би случайни спазми, а може би не - пръстите й трепваха и аз усещах, че тя знае, че не е сама; че усеща присъствието ми и ме обича; имах чувството, че нишката между нас изтъняваше като сребърна паяжина, но никога не се късаше. Прекарваше с дни, без да поема храна, без да пие вода, без да се движи, после се пробуждаше, ставаше безшумно и идваше при мен или оставаше в стаята, където безмълвно ме очакваше. Очите й блесваха едва-едва, когато ме видеше, и след такива Временни забавяния това ми изглеждаше все едно ме е прегърнала и целунала. Беше странно дете на природата, създадено никога да не изпита радост, а само да улавя болките, преминаващи през него като кървави островърхи кристали, духани през зъбите на прозаичната, пръсната из целия свят жестокост.

Понякога, съвсем изненадващо, Майа не спеше с дни - изглежда полусънното състояние, в което пропадаше, подпомогнато и от антидепресантите, които бях намерил в чантата й и които - по съвет на Стария доктор - бях продължил да й давам, компенсираше нуждата й от истински сън. Но с времето започна, макар и едва видимо, да губи от теглото си и да се предава. Не ставаше въпрос за класическите депресивни симптоми като потиснатост, апатия, липса на желания и чувство за вина - при Майа това никога не бе съществувало. Затова продължих с дългите разговори със Стария доктор, който не беше специалист психиатър, но искрено ми разказваше това, което знаеше и което бе научил от практиката си. Исках да си изясня механизма на болестта на Майа, да разбера от какво има нужда тя и какво мога да променя, защото се ужасявах от мисълта, че ще я загубя - още не можех да се нарадвам на присъствието й, а вече се беше появил страхът да не би съдбата да ми я отнеме. Затова, след като дълго и мъчително мислих, промених отношението си към лечението й. Защото разбрах, че всички доктори, които я бяха лекували, просто се бяха опитвали да заглушат гласа на собствената си професионална съвест, без да проумеят Същността на Майа. Защото тя, подобно Странност, се бе родила такава. И кратките проблясъци на естествен живот в тялото й и в поведението й всъщност са били "отклонения". Тя изпадаше в класически ступор, но този ступор не беше психогенен - следствие от психическа травма или психо-соматична реакция, "заключила" тялото. Този ступор беше "естествен". (Улавям се, че понякога говоря като медицинско лице. Но когато в продължение на години съм се грижил за двама "генетично странни" човека, когато съм провел стотици разговори със Стария доктор и когато съм изчел десетки статии, книги и справочници, за да си изясня състоянието им и да им помогна по възможно най-добрия начин, тогава няма как това да не ми се отрази...) И което за другите бе болестен симптом, за Майа бе естествено състояние. Трябваше ми половин година, за да го разбера, и една сутрин - въпреки протестите на Стария доктор - просто изхвърлих почти всички хапчета и медикаменти, с които поддържах Майа. Нямах кураж да изхвърля всичко, защото все пак се страхувах, че рязкото спиране може да доведе до нови усложнения, така както отказването от цигарите при някои бременни жени води до спонтанен аборт. Но за няколко месеца на практика "свих" медикаментозното "подпомагане" до символични дози. И ефектът, макар и противоречащ на всяка научна логика, беше безусловно блестящ. Защото Майа се съживи - бавно и постепенно. Очите й придобиха спокоен и мек блясък, а стъклените бликове в зениците й изчезнаха без следа. Започна да се разхожда сама из Махагоновия замък и лека руменина покри снежните й бузи. Започна дори да ми се усмихва, което пълнеше сърцето ми с любов и възпламеняваше чувствата ми така, както никога преди. Всеки следобед с удоволствие я водех в библиотеката, където я слагах на коленете си като малко дете (беше плашещо лека, като направена от пух и коприна) и дълго й четях от прекрасните сюрреалистични откъси, които бях събирал като скъпоценни камъни през дългите години самота. А в отговор получавах още усмивки и плахи милувки - когато Майа слагаше нежната си ръка върху бузата ми и бавно, бавно ме милваше. А аз пламвах целият - защото вече виждах пред себе си истинска жена, а не създание, пропито от Меланхолия и с едва тлееща жизненост. Неусетно в мен се появи неочаквана страст, която бързо се разгоря и започна да ме измъчва като проклятие, от което се срамувах. Толкова много исках да се любя с Майа, че спрях със следобедното четене и започнах да се затварям в лабораторията по цял ден. И едва когато денят се стопеше и се превърнеше в дълбока нощ, се качвах в стаята си - за да мога през всичките часове, през които слънцето крачеше от другия край на земята, да се въртя измъчено в студеното си легло, без да намеря утеха. Цели три месеца...

 

В Гримьорната на Клоуните

Трябва да спра и да опитам да поспя малко... Тази ужасяваща умора, това постоянно пулсиране в краката, тези стари, посипани с болка спомени... Душата ми е зимен плаж, покрит с крехките скелети на отдавна умрели чайки... И болките в тялото ми далеч не са най-отчайващото усещане...

 

В Гримьорната на Клоуните

През последните дни Странност непрекъснато щъка из огромната стая и аз трябва да положа големи усилия, за да се грижа за него и да го храня. Изглежда му омръзва да върви, затова от време на време се пуска на колене и започва да пълзи. Понякога за разнообразие спира и запълзява с дупето напред - като че ли съзнателно обърква ритъма и го връща като лента назад. И се смее, докато го прави. Тогава малкото му подпухнало личице светва от удоволствие и тесните му очички с изнесени нагоре краища - наричат ги "монголски гънки", искрят от смях.

Напоследък пиша по-рядко не защото спя добре, а защото трябва да се грижа за много неща. Заради Странност ми се иска да разполагам с по-разнообразна храна, обаче освен консервите и сухарите, както и орехите, събрани из гробището, друго вече нямам. Запасите ни, при режим на всевъзможни икономии, ще стигнат още за около три седмици.

Консервите са долу в Гримьорната, наредени по рафтовете със стъклария - надявам се така да се съхраняват по-добре. Когато реша да отворя някоя, събирам малко дърва из двора или край оградата, после наклаждам камината в Гримьорната, изсипвам консервата в една метална паница и я затоплям. Когато всичко е готово, се качвам горе, слагам Странност на коленете си и се опитвам да го нахраня. А той, колкото и да е гладен, винаги се върти, извръща глава в последния момент, глътва първата лъжичка, но изплюва втората, понякога нещо си мърмори или приплаква.

Когато реша, че е нахранен, изтривам ръчичките и устничките му, след това се заемам с храненето на Майа. Което е също толкова трудно, колкото храненето на Странност, но по различни причини. Майа не се съпротивлява, стои съвсем неподвижно, даже леко отваря уста - или поне на мен така ми се струва. Но проблемът е, че не може да преглъща. Ужасявам се при мисълта, че мога да я задуша, докато я храня, затова винаги накълцвам с нож храната, разтварям я с вода и на малки лъжички я пъхам в устата й. Преди беше лесно, защото я хранех със супи и плодови сокове, но откакто се преместихме в Къщата, я храня с каквото има.

Това се повтаря всяка сутрин, обед и вечер. Докато подредя всичко, посъбера дърва (а те стават все по-малко около Къщата) и си почина от постоянните болки в краката, а напоследък и в гърба, денят е свършил. И може би това е причината понякога да ми се привиждат ампулки с "райски" газ с онзи наситен оранжево-кафяв цвят, който да ми вдъхне малко кураж и да възстанови силите ми. Или професионален масаж на онази акупресурна точка под коляното, наричана "цзу-сан-ли" - "Точката на Божественото спокойствие", която укрепвала и регенерирала тъканите, лекувала болките в мускулите и била безценен лек срещу парези и парализи на краката. Или пък доза вълшебен морфин, за да пречисти душата ми и да ме тласне към един спокоен и дълбок сън с Красиви видения, излязъл сякаш от прокъсаната ми книга със сюрреалистични шедьоври:

Сънят е нашият втори живот. Винаги с трепет съм минавал през вратите от слонова кост и рог, които ни отделят от невидимия свят. Първите мигове на съня приличат на смъртта... От мрака изплуват бледи сенки, строги и неподвижни обитатели на преддверието на ада. После образите се проясняват, явява се нова светлина, която осветява тези странни привидения, и светът на духовете се открива за нас.

Това е написано от мосю дьо Нервал още през 1854 година, който на следващата зима се обесил в задния двор на улица "Старият фенер" над кофите за смет. Има нещо епично в това да сложиш край на живота си по начин, който да бъде като естествен завършек на изкуството ти...

Заговорих за сънищата, защото днес следобед - дали от умората, или от чувствата, породени от болезнените ми спомени, аз наистина заспах. И подобно на великия Пол Елюар, който веднъж сънувал замък насред египетски пейзаж и видял неземна красавица, така и аз сънувах огромна светла катедрала с клавесин и дървени пейки, излъскани като медни монети, между които вървеше слаба червенокоса жена, облечена в черен кринолин. Зад цветните витражи по високите стени се чуваше тихото ромолене на дъжд, а по огромните полилеи от тавана, както и върху внушителните златни поставки около колоните горяха стотици прозрачни свещи, направени сякаш от лед. Когато жената стигна до малкия подиум в далечната част на катедралата, седна зад клавесина и буйните й медночервени коси се разсипаха по раменете й като безшумни водопади. Протегна бледите си восъчни ръце към изящните клавиши, но преди да засвири, извърна глава към мен и ме погледна.

Беше Майа.

Аз й се усмихнах, помахах й с ръка и тръгнах нетърпеливо към нея. Но като в оптически парадокс, скоро разбрах, че колкото повече вървя към нея, толкова повече се отдалечавам. Тогава една дълбока мъка се разля в мен и мълчаливо ме изпълни. Но не можех да спра и продължавах да вървя, с което продължих да се отдалечавам. Накрая Майа вдигна бавно ръка, прати ми въздушна целувка и се обърна към клавесина. И когато от нея остана само черно петънце в погледа ми, до ушите ми достигна една неземно красива музика и като по чудо тъгата ми започна да се топи и да се превръща в топла радост. И скоро се събудих...

Този сън се задържа в мен през цялата вечер - по-скоро усещането за него. И точно това усещане ме преведе през уморителните грижи за малкия и за Майа и още ме крепи сега, когато отново съм очи в очи с пишещата си машина. И желанието ми да се върна в единственото убежище на чувствата и мислите си ме приласкава като майчина гръд...

 

В Посипаното със Забрава Минало

След подобрението в здравето на Майа нейната нова крехка жизненост задълго ме накара да се чувствам объркан и смутен. През деня бях като обсебен - правех всевъзможни опити в лабораторията, водех си записки, полагах огромни усилия да ангажирам ума си с други неща, но той блуждаеше и не искаше да ме слуша - пред очите ми непрекъснато беше лицето на Майа, нейните нежни ръце и червените й коси, спускащи се към бледите й рамене. В един момент бях толкова уморен от усилията и от въздържанието си, че не знаех какво да правя. Една нощ излязох навън и обикалях като сомнамбул из пустите улици на смълчаното градче, докато небето не започна да изсветлява от единия си край като надигнато от невидима ръка. Когато се прибрах, в полусъзнание намерих пътя към утихналата си стая и с парещи очи и бучаща глава се тръшнах на леглото си. Тогава ръката на Майа се протегна от тъмното към мен и погали лицето ми.

В първия миг помислих, че халюцинирам и случайният полъх на течението в стаята ми се е сторил като женска милувка, за която толкова копнеех. Отчаян, затворих очи, след което уплашено ги отворих. Защото милувката бе по-истинска от всяка друга, която бях получавал в живота си.

Майа стоеше гола до леглото ми и кротките й отнесени очи ме гледаха, събрали искриците от умиращите в края на нощта звезди. Погали ме още веднъж, после ръката й взе моята, изненадващо впи пръсти в дланта ми и ноктите й разкъсаха кожата ми до кръв. Стоях като омагьосан - не можех да помръдна, не можех да дишам дори, а сърцето ми блъскаше в гърдите като полудяло. Чувствах, че тази унесена в своята кротост и нежност неземна жена, която вече обичах до изнемога, по този начин изразяваше нуждата си да бъде закриляна и обичана. Сякаш с този едва забележим жест тя ме призоваваше и заклеваше никога повече да не се отделям от нея. Никога, никога, никога.

Повдигнах се от леглото много бавно - имах чувството, че ако направя дори едно по-рязко движение, всичко около мен ще стане на пепел и ще изчезне завинаги. Сред отиващата си тъмнина на нощта достигнах до челото на Майа, целунах го, после слязох към устните й и застинах. Бях изтерзан от колебание, затова затворих очи - усещах дъха си толкова горещ, че се страхувах да не изгоря нежната й кожа. После ръцете й се протегнаха и тя обхвана с длани брадясалото ми лице. Помилва едва-едва очите ми - почувствах как пръстите й светят в полумрака от изпълнилата ги нежност, после бавно прошумоляха през косата ми и се събраха отзад на тила.

Повдигнах глава и без да виждам, намерих устните й. Прегърнах я и я притиснах към себе си - бях като пиян от умора и обич. Една след друга от душата ми се оттекоха всичките болки, събрали се през годините, и не след дълго от мен останаха само ръцете, сърцето и устните. Исках да скрия Майа завинаги в себе си и тя да остане там непокътната, нежна и гола, както беше в прегръдките ми, обливана от любовта, която течеше из вените ми като червено злато. Двамата бяхме станали прозрачни и нищо не можеше да ни нарани, нищо не можеше да ни достигне в отиващата си тъмнина на нощта. Тогава аз, тръпнещ от ударите на сърцето си, обсипах с целувки тялото й, следвайки сълзите си, които ми показваха пътя до утробата, от която отново щях да се родя. И когато последната кръпка нощ се стопи и изчезна, крехкото тяло на Майа стана сребристо и готово да отлети. И за да не го изгубя, аз се притиснах във влажната му нежност, разтопих се в него и станах безплътен. Толкова лек, толкова смирен, толкова безграничен...

... ... ...

Не мога да пиша повече тази нощ. Не мога.

 

В Гримьорната на Клоуните

През последните два дена Странност непрекъснато пълзеше из Къщата, сякаш търсеше нещо. Наложи се да подсиля панталонките му с вълнени наколенки, които уших набързо, защото видях, че от пълзенето платът на коленете му бе станал тънък като хартия. Не знам защо, но той бе истински очарован от тях и дълго стоя пред мен с отворена уста и грейнало личице. И понеже исках да задържа възхищението му и да му се нарадвам като истински баща, реших да попълня комплекта му с боички, където, както винаги оранжевата и синята бяха на привършване. (Не знам защо, но непрекъснато ги използваше - може би децата със синдром на Даун виждат света в оранжево и синьо?)

Взех малкия на ръце и двамата слязохме долу в Гримьорната. Оставих го на стола зад пишещата машина, а аз запретнах ръкави и се заех с направата на минерални боички.

С оранжевата нещата станаха лесно - имах възможност да избирам няколко начина и избрах този, който щеше да даде най-хубав и най-стабилен цвят при реактивите, с които разполагах.

За половин час направих наситени разтвори от оловен окис и натриев хлорид и ги смесих в съотношение 1 към 4. След това нагрях сместа на спиртника, докато се получат красивите ромбични кристали на оловния хлорид с онзи много характерен коприненобял блясък, който никога не се забравя. Изчаках сместа да се успокои и приготвих нов разтвор - този път на калиев хромат. От "успокоения" разтвор отделих утайката и я загрях, след което "на горещо" прибавих разтвора на калиевия хромат. Отново изчаках малко, после промих, филтрирах и оставих утайката да изсъхне. Бях направил Сюрреалистична магия: бях смесил Бяла смес с Жълта смес, а получих Оранжевочервена смес! (Нея - не знам защо - още от древността наричали "Червен Крон". Може би някой средновековен алхимик е бил и неосъзнат сюрреалист. Иначе откъде щяха да се появят имена като "Златен дъжд" - блестящи шестоъгълни плочки, получени след смесването на оловен нитрат и загрят калиев йодид; "Зимни цветя" - сребристи кристали, получени при нанасянето на магнезиев сулфат върху горещо стъкло; "Сребърно дърво", "Ангелска кожа", "Скачащ огън"... Мога да изброявам, докато ми омалеят ръцете...)

През цялото време Странност не ме изпускаше от очи нито за миг и когато видя какво съм получил, весело се разсмя. Въодушевен от радостта му, след кратка почивка се заех и с направата на синята боичка. Но с нея нещата не станаха както исках, защото реактивите, с които разполагах, ми позволяваха да я направя по един-единствен начин, който далеч не бе най-добрият.

Разтворих във вода меден сулфат и при разбръкване прибавих слаб разтвор на натриева основа. След престояване излях течността над утайката и прибавих отново натриева основа, но с по-силна концентрация. Накрая промих утайката с вода, филтрирах и оставих да съхне. Бях получил всъщност синьо-зелена боичка, наречена още преди три века "Бременска синя", която при по-висока температура ставаше зеленикава. Но знаех, че Странност няма да ми се разсърди - защото през цялото време се смееше и пляскаше с ръчички, сякаш ме аплодираше.

Скоро след това се качихме горе, за да можем да приготвим вечерята.

Около десет вечерта, когато Странност легна на дюшечето си и се унесе, аз уморено слязох долу в Гримьорната с намерението да попиша. Но този път, не знам защо, думите не идваха. Нито една мисъл, нито един спомен, нито един ред - бях като обвивка на самия себе си, под която не бе останало нищо.

Прекарах така почти цялата нощ - вгледан невиждащо в снежната пустота на листа в пишещата машина. Умората и Отчаянието се бяха спуснали над мен като сянка, хвърляна от Черните криле на Забравата. Единственото, за което накрая намерих сили, бе да се кача горе в стаята, да погледам спящите Майа и Странност и да легна под страничния прозорец, загледан в разреденото мастило на небето. Обичам онези безкрайно тихи часове, когато нощта уморено си отива, сякаш смирена пред края си, а денят отново изпълзява над хоризонта, теглейки на гръб слънцето, което неотлъчно го следва от милиарди години...

И така, легнал под прозореца и чакайки първата истинска светлина на утрото, неочаквано и дълбоко съм заспал - за пръв път може би от седмица.

Когато отново отворих очи, слънцето беше преполовило пътя си по опустялото есенно небе и лъчите му се оглеждаха в лакирания под на огромното помещение като в езерна вода. Останах неподвижен няколко минути, наслаждавайки се на липсата на каквито и да било усещания в краката си - сякаш под слабините ми не бе останало нищо освен празните крачоли на панталона ми. Но знаех, че това ще е за кратко - болките бяха невидими животинчета, които понякога се укротяваха за час-два, за да си починат и наберат сили, преди отново да се нахвърлят отгоре ми.

Докато плувах в Морето на Спокойствието, чух едно тихо скърцане, на което не обърнах внимание. Не исках нищо да ме извади от това "без-болка"-летаргично състояние, затова и втория път, когато скърцането се повтори - сега по-близко и по-категорично, отново останах неподвижен. Но когато тихият гукащ смях на Странност достигна до ушите ми, вдигнах глава и с присвити очи се вгледах към стъпалата, водещи надолу към Гримьорната, откъдето идваше смехът.

Децата със синдром на Даун имат проблеми с кръвообращението и дишането, а носът им обикновено е стеснен, затова дишането им напомня пъхтене. При Странност е едва загатнато, но когато наоколо е тихо, се чува отдалече. И когато чух тихичкото му пъхтене - като малък алпинист, който катери канара, и видях главичката и ръчичките му в основата на отворената към Гримьорната врата, нещо ме накара да утихна. Беше стъпил на предпоследното стъпало и подпрян напред, радостно се засмя. Ясносините му очички грееха, а тъмнорусите му косици се бяха разпилели над главичката му като златист ореол; бе доволен и щастлив и в същия миг разбрах, че винаги съм мечтал да го виждам такъв, за да мога да понеса болката, която ми носеше неговата различност.

Постоя така около минута, а аз дори не помръднах - исках да го видя какво ще направи. Очаквах, че ще изпълзи в стаята и ще дотопурка при мен, но стана точно обратното. Усмивката му секна отведнъж и малкото му личице помръкна - сякаш неочаквано бе разбрал, че може да изгуби равновесие и да се търколи надолу по стълбите. Вечно отворената му пъхтяща устичка рязко се затвори и той потъна под нивото на пода, надолу по стълбите към Гримьорната.

Веднага опитах да се изправя, но болките се нахвърлиха отгоре ми като побеснели и острите им зъбки разкъсаха сухожилията в глезените ми. Едва надигнат, аз се проснах напред като паднал от инвалидна количка, но без да губя време, запълзях на лакти към стълбите. Докато ги достигна и надникна надолу, Странност бе преполовил пътя си, слизайки назад.

Нямаше начин да му помогна - с умиращите си крака можех само да се сгромолясам отгоре му, затова продължих да го гледам, докато накрая той благополучно стигна до пода на Гримьорната. Там се пусна на крака и ръце и запълзя под масата с пишещата машина, вече усмихнат и успокоен.

Аз си отдъхнах, после изчаках болките в краката ми да се нормализират и чак тогава се изправих и слязох по стълбите. Взех малкия на ръце, прегърнах го и след кратка почивка двамата се качихме горе в стаята, като през цялото време си повтарях, че отсега нататък трябва винаги да затварям добре вратата към Гримьорната, за да предпазя Странност от още едно такова опасно слизане.

В часовете до вечерта, през които седях на леглото до Майа, малкият ходеше напред-назад и оглеждаше стените с големите си невинни очички, сякаш нищо не се бе случило. Когато уплахата ми отмина, изненадващо се почувствах необяснимо горд с малкото му приключение и знаех, че ще го помня, докато съм жив. А може би и след това - ако има и Отвъд...

 

В Посипаното със Забрава Минало

В една хладна дъждовна пролет преди шест години животът ми, вече изпълнен с любов и тиха радост, се промени неочаквано.

Следобедът приличаше на ноемврийска вечер - толкова намръщено и дъждовно бе небето. Навън враните, надживели дългата зима, се свиваха недоволно в клоните на бухналите в розово дървета, сякаш се питаха дали разпуканите пъпки не са цветен сняг, навалял неусетно през нощта.

Бях обядвал късно и изпълнен с енергия, въпреки мрачното време навън, слязох долу в лабораторията да поразтребя и проветря.

Върнах пръснатите по масата рецептурници и енциклопедии по местата им, изплакнах епруветките и колбите от сутрешните ми занимания, обрах праха от плотовете и стелажите и изметох пода. Отдавна бях решил да преместя сушилнята по-близо до прозореца и без много да му мисля, я взех и я сложих върху една малка масичка, върху която обикновено държах поставките с РН-индикаторите и шишенцата с неорганичните катализатори, които скоро бях преместил в един шкаф. Когато се върнах до мивката, за да се измия, върху прашното петно, където бе стояла сушилнята, видях малък лист, пожълтял и потъмнял като древен пергамент. Личеше, че бе прекарал там доста време: беше обвит с паяжини и посипан с прах, плътен като пепел.

Взех го внимателно, обрах с пръсти паяжините, издухах праха и се вгледах в написаното. И в следващия миг с удивление разбрах, че това бе страница от странната книжка с древни стихове, унищожена при пожара преди години, в нощта, когато Майа бе дошла в живота ми. По необяснимо съвпадение листът бе онзи със стиха на Морс Имморталис за Черния бог.

Прочетох го развълнувано няколко пъти, за да го науча наизуст, после го мушнах между страниците на една енциклопедия и опитах да си припомня другите стихове на Морс Имморталис. Но скоро един странен шум привлече вниманието ми - идваше от далечния край на лабораторията, зад вратата, която водеше към подземните помещения на Махагоновия замък и която рядко използвах.

Дръжката на бравата се размърда колебливо, изщрака тихо и вратата се отвори с протяжно скърцане. В рамката й застана Богинята и застина за миг, след това затвори след себе си и бавно тръгна към мен.

Изглеждаше по-бледа и по-крехка отвсякога - никога не я бях виждал такава. Беше облечена в кринолин от черна коприна с бледорозови плисета, а върху снежнобялата й гръд като огромна черна капка блестеше камея от черен мрамор и старо сребро. Бе покрила раменете си с шал от сива дантела, а в ръцете си държеше сгънато любимото си ветрило "бризе" от XVIII век, изработено от лакирана слонова кост. Косата й бе вдигната във висока стегната прическа с красиви букли отстрани и заради контраста с бледото й лице разредената дневна светлина изглеждаше отразена.

През последните два месеца нещо ставаше с Богинята. Бе видимо отслабнала и бе започнала да рисува още по-усилено, като че ли се стремеше да стигне до пределите на физическата си издръжливост, да изцеди всичко от себе си и да го вложи в картините си, които бяха започнали да стават неописуемо загадъчни и изящни. Често ходех в ателието й, за да я гледам как рисува и за пръв път - същата тази сутрин, когато влезе в лабораторията, си помислих, че може би е болна.

Когато приближи към мен, с изненада видях, че очите й бяха потъмнели и бялото им беше пожълтяло като слоновата кост на ветрилото й, а в косата й сякаш само за една нощ се бяха появили сиво-бели снопчета. Щом ме прегърна, усетих, че аромата на дрехите й, който помнех, този път го нямаше - мирисът, който долових, беше мирис на влажни листа и канела, смесен с миризмата на терпентин и анилинови бои. Винаги бях имал усещането, че Времето минава покрай нея, без да смее да я докосне, уплашено от огромната й витална енергия, с която рисуваше. Но не беше така и нямаше как да бъде - Времето никога не се бе страхувало от никого и накрая винаги си вземаше своето...

Ръцете й се заровиха в косите ми, както обичаше да прави, когато бях малък, устните й задълго се спряха на челото ми, след това тя прошепна:

- Обичам те, момчето ми. Толкова много те обичам... - Тя отпусна уморено глава върху рамото ми, после с едва чут глас додаде: - Майа е бременна. И Очите на Времето сега са пълни със сълзи.

Дъхът ми спря и чувствата ми се скупчиха объркано, след това се разляха в блестящото бяло на Радостта. Изведнъж цялото ми сърце се изпълни с щастие и аз започнах да олеквам - беше вълшебно усещане. Бях заслепен от най-голямото чудо в живота си, затова не обърнах внимание на тъмната сянка в очите на Богинята. Защото освен тази прекрасна вест за бременността на Майа, тя ми бе донесла още една, която остана неизказана. Защото тя като истинска майка не искаше да помрачава радостта на сина си - дори когато се сбогуваше с него. И Очите на Времето бяха пълни със сълзи не само заради Магията на Живота, а и заради неговия Край. Защото Странност вече растеше в утробата на Майа, а Богинята умираше - точно в онзи витален момент, когато щастието ме заслепяваше. Затова само развълнувано я прегърнах и целунах, след това изтичах горе в стаята, където вече повече от година с Майа живеехме като мъж и жена.

Тя бе седнала до прозореца и сякаш ме очакваше; обърна очи към мен и ме загледа, но този път в погледа й горяха искрици радост. Това бе един от редките моменти, в които съжалявах, че Майа не говори.

Прегърнах я, след това я взех на ръце и приседнах с нея в стола й. Разкопчах нетърпеливо роклята й и сложих ръка на хладния й корем - исках да усетя малкия живот, който вече носеше, въпреки че беше още твърде рано.

Дълго стоях така, преливащ от щастие - за първи път, откакто се помнех, ми се искаше да крещя, да скачам и да разкъсам дрехите си от радост. Но заради Майа, заради нейната нежна унесеност и крехкост не го направих.

Когато навън се стъмни и двамата легнахме в леглото, аз отново сложих ръка на корема й, за да се докосна до чудото, което се случваше в тялото й. И като в онази тайнствена Първа нощ, когато двамата сляхме телата си, Майа протегна ръце, обхвана главата ми и бавно ме приласка към гърдите си. Сякаш аз бях детето, което вече беше родила, което бе кърмила и което бе обикнала до болка...

 

Когато след време луната се показа на небето и нощните сенки плъзнаха към другия край на стаята, умората ме покри с невидим саван и аз се потопих в съня си като в удобно легло. Нямаше как да разбера, че в най-дълбоките часове на същата нощ Богинята бе довършила последната си картина, бе подредила ателието си, след това бе облякла старото ми палто и бе изчезнала завинаги. И това бе първата крачка към онова, което ме доведе в Къщата на Клоуните. Защото след трите безсънни нощи на безплодно очакване, когато не издържах и тръгнах със сълзи на очи да търся Богинята, се сблъсках със Случайността и скритите в подсъзнанието ми спомени от погребението на Триръкия се надигнаха от Забравата. И ме съпроводиха по тънката самотна пътечка към онази друга Реалност, към която след години щеше да тръгне последната ми надежда, наречена със странното име Смърт. Но не просто Смърт, а Смърт със звездичка - както в някои книги непознатата дума се бележи и се обяснява "под линия". Обяснение, което вече пиша толкова дълго и което изглежда неизбродимо и безкрайно. Обяснение, което да ми покаже как стигнах дотук и да ме съпровожда през безсънните ми нощи като последна молитва...

В Гримьорната на Клоуните

Преди повече от век в Бразилия намерили самотник, живял 40 години сам в джунглата. И когато го попитали какво е Тишината, той отвърнал: "Тишината е някой, който не казва нищо на никого."

Толкова е красиво, че нямам сили да говоря за него...

 

В Гримьорната на Клоуните

Плашещо е да съм денем и нощем с една безмълвна умираща жена и с едно странно дете, до чиято необикновена витална душа ту се приближавам, ту се отдалечавам с отчаяние...

Днес вечерта малкият беше тъжен и току приплакваше. Когато си легна, постоях при него и го изчаках да заспи. Бях до главичката му и докато тихо се унасяше, го гледах наобратно. И малките му бистри очи, вечно подпухнали и леко виснали в краищата, този път бяха вълшебни. Защото, гледани обратно, изглеждаха вирнати по ориенталски, а пухкавостта им оставаше отдолу. Малко преди да заспи, си помислих, че не мога да дишам от обич към него. Сълзите ми отведнъж рукнаха и дълго стоях с наведена глава, безпомощен да направя каквото и да било, освен да протегна ръка, да хвана с пръсти отпуснатата му ръчичка и да остана така дълго, дълго...

 

В Посипаното със Забрава Минало

Три нощи стоях на прозореца в стаята, а сутрин отивах в ателието на Богинята с тайната надежда да я видя, завърнала се от Нищото, в което така неочаквано беше потънала. На четвъртата нощ, изтерзан от безсънието и безкрайното чакане, се облякох и излязох да я търся.

Пребродих горичката зад Махагоновия замък, която в пролетната нощ изглеждаше като убежище на феи - толкова мека и ефирна беше вечерната тъмнина. Имах нужда нещо да ме изкара от тъжния унес, в който бях изпаднал, затова без колебание нагазих в рекичката и спъвайки се в речните камъни по дъното, скоро излязох на другия бряг. Бях мокър до кръста, но нощният хлад беше разтърсил тялото ми и сетивата ми се бяха изострили.

Прескочих оградата на Замъка и излязох на малката уличка отзад. Забързано закрачих в мрака, оставяйки мокри следи по асфалта зад себе си, без ясната представа накъде съм се запътил - бях се поддал на импулса си да търся Богинята, но нито за миг не се бях запитал къде може да е тя.

Не след дълго стигнах до близкия край на градчето и едва тогава разбрах накъде ме водеше подсъзнанието ми - към Гробището на Клоуните, към онова утихнало магическо място, което бе съхранило най-болезнения спомен от детството ми.

Скоро се изправих пред широката порта на утихналото гробище, която пазеше уединението на клоунските души, разтворили се във Вечността. Избутах я и влязох вътре - изведнъж се почувствах като преминал в друго измерение. Помислих си, че това бе единственото място, където бих могъл да намеря Богинята, но едновременно с това усещането, че изчезването й бе безвъзвратно и окончателно, се разтопи в гърдите ми като кубче лед и пръсна студените си струйки из изтерзаната ми кръв. Дъхът ми за миг спря, после парализиращото усещане се разнесе и изчезна - остана само утихналата пустота на сляпата надежда.

Няколко часа се лутах безнадежно в тъмнината, но когато Луната изпълзя върху небето, уморено спрях и се огледах. Бях пред един внушителен гроб с черен мраморен акробат над него; слюдените люспички на надгробната плоча кротко улавяха далечната лунна светлина и я превръщаха в светещи песъчинки. Върху плочата нямаше нито име, нито дати - цялата бе покрита с позлатени астрологически символи, а в средата имаше карта на звездното небе, над която пишеше:

Най-голямата болка за сломения от съдбата
е споменът за щастливите му дни.

Когато го прочетох, сведох очи и дълго мълчах - издълбаните върху камъка думи бяха като невидим знак, в който се преплитаха едновременно обреченост и мъдрост. По необясним начин бях проумял, че няма да намеря Богинята; че тя търпеливо бе изчакала Животът да покълне в Майа и - предала радостта от съществуването си на друго човешко същество - бе изчезнала завинаги.

Когато осъзнах безсилието си, тъмнината сякаш се свлече над мен и ме затисна. Бях с изцедени сили и ми се прииска да легна до безименния гроб и да остана там задълго. Но скоро един светъл копнеж докосна сърцето ми и ме спаси - разбрах, че искам час по-скоро да се прибера в Махагоновия замък и да прегърна Майа: да усетя крехката й топлина, да помириша косите й, да я целуна и да чуя ударите на сърцето й, което бдеше над живота, покълващ в нея.

Уморен и с все още мокри дрехи, тръгнах по обратния път, заслушан само в монотонното хрущене на чакъла под краката си. И не след дълго, като родена от въображението ми, пред очите ми изплува силуетът на неголяма къща със светещ прозорец и каменна ограда около нея. Светът наоколо се преобърна за миг, след това застина - защото дори и в тъмното мястото ми изглеждаше познато.

Изведнъж бях залят от блестящи "дежа вю" късчета, които като въже с рибарски кукички закачиха и изтеглиха след себе си стряскащи и необясними видения. Вратичката на подсъзнанието ми се бе открехнала за кратко и аз успях да видя какво има из Безбрежния полумрак на собствените ми Тайни. И от миналото ми, разкъсали обвивката от детски страх и ужас, изплуваха образите на две стряскащо различни жени зад един огромен прозорец, от който преливаше златна светлина. Видението бе толкова ярко и силно, сякаш всичко се бе случило само преди часове. Затворих очи, за да го задържа и опозная, но тогава един глух далечен глас от спомените ми прошепна:

- Все е едно дали някой не се е родил на земята, или
Безсмъртната Смърт е отнела живота му смъртен.

Бяха думите на онзи странен мъж от погребението на Триръкия - най-необикновените думи, които някога бях чувал, принадлежали на Лукреций и символизиращи края на човешките мъки.

Смутен от нахлулите спомени, поех към къщата по една едва забележима пътечка, която краката ми като че ли познаваха по-добре от самия мен.

Отнякъде задуха мек топъл вятър, който затанцува със затворени очи и ярките звезди по небето замигаха като пламъчета на свещи, подухвани от невидими устни. Не след дълго огромното жълто око на призрачната къща се вгледа в мен и ме позна; с разтуптяно сърце приближих до каменната й ограда и спрях.

Ослушах се, но нищо не чух, затова тръгнах край оградата и скоро стигнах до една полуоткрехната дървена порта. Доотворих я и пристъпих в празния утихнал двор, който се разкри пред очите ми, после, без да се колебая, приближих до светещия прозорец - бях сигурен, че никой няма да ме види. Затаих за кратко дъх, след това надникнах във вътрешността на Къщата.

Голямата просторна стая отпред бе окъпана в призрачна светлина: върху един стар бюфет в средата на помещението грееха четири свещи, а трийсетина други бяха наредени по пода и по таванските греди. До бюфета имаше люлеещ се стол с червено вълнено одеяло, а пред стола като малки войници бяха строени десетина празни бутилки от вино, зад които стърчеше декоративен пепелник от кована мед.

Докато оглеждах стаята, иззад единствената чупка в дъното излезе висок прегърбен мъж с черна пелерина. С бавни несигурни крачки отиде до люлеещия се стол, избута го настрани и се подпря уморено на бюфета. Имаше изпосталял вид и тъжно опустошено лице с бездънни очи, застинали под бухналата му прошарена коса, приличаща на лъвска грива. Освен пелерината носеше кожени панталони и високи кожени ботуши, което го правеше да изглежда като средновековен крал, който се е върнал от лов.

Постоя така, после отвори долното отделение на бюфета и извади бутилка вино, вторачен невиждащо пред себе си. (Докато го гледах, през съзнанието ми като галопиращ кон премина откъс от "Екзорсизми" на Анри Мишо: "Когато се намерих в студените покрайнини на Смъртта, започнах да се взирам в съществата дълбоко, дълбоко - сякаш за последен път..."). Отвори бутилката, като натисна с пръст тапата навътре в гърлото й, след това я надигна и дълго и жадно пи от нея. Преполови я като на шега, после я остави върху бюфета. На светлината от свещите наболата му брада приличаше на скреж, а очите му - избелели като покрити с бледосиня боя. Сведе за кратко глава, прокара ръце по лицето си, после ненадейно се приближи до прозореца, зад който се криех, и го отвори.

"Видя ме..." - помислих си аз и се вцепених. Срамът се взриви в сърцето ми и пламна в цялото ми тяло. Сведох за миг глава, след това вдигнах очи, за да приема лице в лице унижението си.

Мъжът отначало не ме забеляза - провеси се навън и пое нощния въздух с пълни гърди. После тялото му се стегна и той бавно сведе глава, докато очите му се спряха на лицето ми. Не знаех какво да правя, нито какво да кажа. Идваше ми да се обърна и да се скрия в нощта, но срамът беше вкопал краката ми в земята. Тъкмо да отроня думите на нелепото си извинение, когато погледите ни се срещнаха. Вече бях отворил уста, но застинах така, после бавно я затворих. Истината се стовари отгоре ми като просветление: мъжът беше сляп.

Една дълга минута изтече, минута, през която сребърносините очи на непознатия бяха втренчени невиждащо в мен - имах чувството, че ударите на сърцето ми отекват като далечни гръмотевици в нощта. След това той се отдръпна от прозореца, въздъхна глухо и със сведени очи прошепна на френски нещо, което звучеше като молитва.

"Загадъчен чужденец, дошъл на края на света, за да умре сам, обвит в самота..." - премина през съзнанието ми и аз бавно и безшумно се сниших под перваза на прозореца.

Останах така известно време, докато се успокоя, после се измъкнах от двора и тръгнах по обратния път. Скоро потънах в сенките на гробището като в огромен уютен скут, който вече познавах...

 

В Гримьорната на Клоуните

"Когато пиша на тази стара машина, сякаш летя из непозната уютна Вселена, изпълнена с духове, които не могат да ме наранят, защото са в душата ми и правят това, което очаквам от тях..." Пиша го в кавички, защото ми прилича на забравен спомен, изкристализирал в най-важното - смисъла си. Не помня кой го е казал и дали изобщо някой го е казал, затова кавичките са извинението, което дължа на забравения мъдрец или на съмнението си.

А сънят така и не идва, прогонен от болките ми подобно прегрешили ангели от златистото спокойствие на рая...

 

В Гримьорната на Клоуните

Винаги са ме привличали странните места, които имат особена атмосфера, места, където въображението е по-освободено, по-одухотворено и по-човечно. За мен Къщата на Клоуните е това, което за повечето сюрреалисти са били необикновените замъци от сънищата им или усамотените имения, където някои от тях са творили. Жулиен Грак написва задъханите си поеми във фантастичното имение Аргол, Андре Бретон описва приказен замък, в който иска да живее, мистър Л. Хюйсман написва шедьовъра си "На произвола?" в изоставена крепост. Така се появява - според една загадъчна френска аристократка - "Свръхреалността, където въображението, освободено от оковите, причудливо се превръща в сюрреализъм, който се слива с обикновеното по най-естествен начин..."

Къщата на Клоуните е Свръхреалност.

 

В Посипаното със Забрава Минало

В следващите дни бях неотлъчно до Майа, като се опитвах да не пропадна отново в сиво-черните дълбини на собствената си скръб. Богинята беше изчезнала от живота ми, но необикновената случка с непознатия французин се бе настанила като спасение в мислите ми и въпросите, които тя пораждаше, разсейваха мъката ми. В късните среднощни часове, след като Майа заспеше, аз отивах в огромната бибилиотека и там се потапях в сюрреалистичните произведения на забравените и мъртви вече поети, за да търся утеха и просветление.

Винаги съм бил пленен от онези блестящи притчи, наречени "Песните на Малдорор" на Изидор Дюкас, минал в Отвъдното едва 26-годишен и нарекъл себе си граф дьо Лотреамон:

... В последния ми час (пиша това на смъртното си легло) няма да ме видите ограден от свещеници. Искам да умра люлян от вълните на бурното море или прав на върха на планината, с очи вдигнати нагоре. Знам, че унищожението ми ще бъде пълно, а не мога да се надявам на милосърдие. Затова нека вятърът ме вземе на скелета и крилете си няколко мига преди последната агония и ме понесе над света, който очаква с нетърпение смъртта ми. Орелът, гарванът, безсмъртният пеликан, жеравът, които будуват и треперят от студ, ще ме видят как се нося при светлината на светкавиците - мене, ужасен и доволен призрак. Защото вали кървав дъжд от разширеното ми тяло, прилично сега на черен облак, който бурята гони пред себе си...

Или:

Отнесете ме с каравела
с една стара, кротка каравела
в носа или дори в пяната пред нея
и изгубете ме далеч, далеч.

В карета от друг век наета.
В кадифето нежно на света.
В дъха на глутница от кучета.
В стадото на мъртвите листа.

И занесете ме несчупен сред целувките
В гърди, които дишат и издишат
Върху килим от длани със усмивки
И в коридорите на кости и сърца.

Отнесете ме и ме погребете.

Тези стихове ме спасяваха, но в същото време спомените от погребението на Триръкия, изплували от подсъзнанието ми, не ми даваха мира и ме караха да ровя из безбройните лавици на старинната библиотека като из огромен тайнствен ръкопис, който упорито криеше тайните си.

Няколко пъти прочетох "За природата на нещата" на Лукреций, след това и многобройните трудове с тълкувания и критики към него, но никъде не намерих скрити нишки, водещи към идеята за Безсмъртната Смърт. Лукреций го беше казал веднъж и повече не го беше споменавал. Но въпреки всичко чувствах, че съм близо до някакво откритие, че то е пред очите ми и ако протегна ръка, ще го докосна и определя.

Накрая реших, че нищо повече не мога да направя и се отказах. Със зачервени от безсъние очи и с туптяща от болка глава в ранните часове на едно дъждовно утро, докато примирено прибирах всички томове, които бях разлиствал през нощта, попаднах на един прастар екземпляр на "За природата на нещата" от 1912 година, където преводът беше "частичен" - с оригиналния латински текст на някои места и с "бележки", написани от римския поет Манилий. И когато отворих книгата и намерих мястото, където се споменаваше Безсмъртната Смърт, застинах изумено. Защото Безсмъртната Смърт си имаше латинско име, което бе просъществувало повече от две хилядолетия, за да се вплете в живота ми по особен и необясним начин. Име, което носеше в себе си странно противоречие и мъдрост: Морс Имморталис.

Морс Имморталис...

Беше като ехо, идващо от Древността, което бе достигнало до сърцето ми и се бе загнездило там като в познато и уютно място, за да може в най-неочаквания момент да се покаже и буквално да ме парализира. И това не беше всичко...

 

 

© Галин Никифоров
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.09.2013, № 9 (166)

Други публикации:
Галин Никифоров. Къщата на Клоуните. София: Сиела, 2011.